Център за еврейско-българско сътрудничество

Влакът и неговия път

Разказ на Борис Костадинов Стоянов, ученик в  11 клас на Английска Езикова Гимназия „Гео Милев“ – Бургас. Специална награда на Биволъ в VІІ национален литературен младежки конкурс    „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Наградата връчи Асен Йорданов – директор на сайта Бивол.бг

ВЛАКЪТ И НЕГОВИЯ  ПЪТ 

„ Ако спасиш един човешки живот, все едно си спасил целия свят “

/надпис върху медала на Яд Вашем, присъждан на праведниците на народите на света”/

Март на 1943-та. Събуждам се. Мирише на пролет. Оставям на слънчевите лъчи да пропълзят през малкото прозорче на стаята ми и да се спуснат по мен с надеждата, че днес ще е хубав ден. Труден, но хубав…

Трудностите всъщност не са нещо непознато за мен. Пътят, който извървях, за да стигна до длъжността главен лекар на вътрешното отделение на Военната болница в Банкя, беше осеян с перипетии и рискове. И сега е така. Никога обаче не се предадох, казвах си, че имам сили за още една крачка. Продължавам да не губя кураж, било то, когато се представям за немски офицер, или пък когато издавам фалшиви документи на мои приятели, чийто живот е обречен заради еврейския им произход. Това, че изпълнявам своя човешки дълг, ми вдъхва смелост и знам, че мога да понеса последствията, ако бъда разкрит.

Старата госпожа Белева е моя пациентка. Тя е майка на Александър Белев –  ръководител на Комисарството по еврейските въпроси.  Преди два дни от нея разбрах, че се готви депортация на македонските и тракийските евреи в Аушвиц и Треблинка. Побиха ме тръпки. Съвестта ми крещеше: „Направи нещо!“

Знаех, че ще трябва да поема риск . Нали като лекар съм се клел да спасявам живота!  В обстановката на войната хората не трябва да забравят човешкото и да се поддават на фанатизма, но  действителността е друга.  Денят ще е труден…

Трескаво се обличам, бързам, закъснявам за работа. Но вместо да продължа с обичайните си задължения, се качвам заедно с медицинската ми сестра в болничната камионетка на Червения кръст и се отправям към една от железопътните линии, към място, за което научих от един мой пациент – немски офицер.  Напрежението виси във въздуха, докато пътуваме натам. Едно чувство на адреналин, примесено със страх от провал, засяда като буца в гърдите ми, когато на хоризонта изникват конските вагони, пълни с еврейски семейства. „Самоконтрол, самоконтрол…“ си повтарям аз, отваряйки бавно вратата на камионетката. Ледена пот се стича по гърба ми.Заедно с моята съучастничка в скромната ми мисия за правда се упътваме към войниците, които пазят пред вратите на вагоните.С висок леден глас и тон, нетърпящ възражение, на немски език им обяснявам, че съм тук, за да раздам лекарства и да прегледам пътниците за тиф. Качвам се във влака и усещам как ме завладява чувство на тъга и обреченост,  примесено с гняв. Реално се сблъсках с „окончателното решение“, за което знаех от свои състуденти и колеги в Германия.  В този момент си казах, че има надежда, че човек може да бъде победен, но не и унищожен. Надеждата стъпи във влака в момента, в който и аз стъпих в него. Опитвам да прикрия бурята от емоции, като си придавам строг вид. Вагоните са вонящи и препълнени, а хората са наблъскани като животни. Майки с деца и бебета, възрастни хора, различни хора, от които извира страх, а в очите им се чете огромен ужас! Възрастните стискат силно децата и гледат ту през прозореца, ту в земята. Единствените очи, които срещат моите, са тези на невинните  дечица. Намеренията ми рязко контрастират с външния ми вид, но знам че трябва да ги прикрия, за да не предизвикам съмнения. С всяка моя стъпка усещам как плахите погледи се отместват от мен.

Спирам пред един вагон и отварям скърцащата врата. На пода са насядали три майки, една от които в ръцете си стиска две деца – едно къдрокосо момиченце на около 3 години с маслинени очи и измъчен вид и едно 7-годишно момче с очи, сякаш досущ като на по-малката си сестричка, в които се наместваха уплаха и любопитство. Другите две жени държат кърмачета, повити в изцапани дрехи и парцали. Започвам прегледа от старците, може би за да избегна угризенията от предстоящата раздяла на майките с децата им.  После преглеждам жените, като не им казвам нищо. Идва редът на децата и аз с безизразно лице, обяснявам на офицера зад мен, че ще се наложи да прибера двете деца  „за контрол “. Той се съгласява с мен. Опитвам се да обясня същото и на майката, като го правя по възможно най-грубия начин, за да успея да остана в роля. Но веднъж осъзнала съдбата на децата си, от очите й започват да се ронят сълзи, тя започна да се съпротивлява и да ги стиска силно, а аз – да ги дърпам от нея. През цялото време чувам тъжния плач на рожбите й, копнеещи повече от всякога за майчината прегръдка. Със сила ги отскубвам от жената и веднага излизам от вагона с тях, като ги поверявам на сестрата. Офицерът зад мен се справя с гнева на еврейката, загубила вече най-ценното си, но не осъзнаваща, че всъщност аз й го спасявам…

Проверката на влака продължава. Проверявам няколко вагона, препълнени с безнадеждност и стигам до друг, в който виждам  майка с три деца. Решавам, че ще бъде по-добре да взема тях, защото знам, че за в бъдеще те ще могат да бъдат опора един за друг. Момиченцето е на 6, а нейните братчета, близнаци, са на 8 години. И трите деца са с тъмнокестеняви коси и големи светли очи, сякаш сложени не на място върху мургавите им лица. Преглеждам първо майката, а след това и трите деца. Обяснявам й, че ще трябва да бъдат взети „за контрол “, но реакцията й ме учудва. Тя прозира истинските ми намерения и от очите й се търкулват нежно две тихи сълзи. Не знам дали бяха от радост или от тъга, или пък и от двете… Децата започват да буйстват, но майката ги успокоява, че всичко ще бъде наред, като през това време гледа сякаш през мен с надежда за спасение. Аз ги извеждам от вагона и заедно със сестрата се упътваме с петте спасени към камионетката. Благодаря на офицерите и им обяснявам, че децата ще бъдат върнати със следващия влак и че вече не са тяхна отговорност. Те кимат в знак на съгласие.

След няколко минути колелата на влака започват да се въртят бавно, локомотивът започва да пуши демоничната си черна пура в мартенския предиобед. Къде е слънцето ?

По пътя обратно към камионетката си мисля за човешките съдби и тяхното многообразие. Как, въпреки всичките ни усилия, в ежедневната ни борба за щастие идва един момент на среща с реалността и пред нас стои дилема – да се примирим и да поемем по сигурния път, или по стръмния, пълен с опасности ? И в този миг разсъжденията ми са прекъснати от пискливия вик на медицинската сестра и пъргавия тропот от стъпките на едно от момченцата. Въпреки недохраненото му телце, детето побягва към движещия се влак с все сила, надавайки пронизителен писък.  Изчаквам малко и тръгвам към момчето:

  • Няма да ти се случи нищо лошо. Честна Герджиковска!

То гледа в земята, но все пак предпочита да тръгне към камионетката, пред това да го оставя на железопътната линия.

Събирам децата и се опитвам да им обясня, че това, което съм извършил е било много трудно за мен, но съм го направил в името на техния живот.

Денят наистина се оказа труден и … хубав. Пролет е. Слънцето грееше. Всъщност то не се е скривало.  Тогава си дадох сметка за предните ми размисли – пътят всъщност е един и същ: ние само избираме как да гледаме на него… Мислите в главата ми не спираха да се блъскат…

Войната свърши. Децата я преживяха и оцеляха, аз също.  Времето   не изтри спомените  и често се връщам към онези страшни години. Мисля си, че за мен Холокостът е трагично и съзидателно изпитание. Нещо като Потопа, след който Човек получава втори шанс да създава отново, преди да се хвърли в поредната битка. Аз не знам дали днес сме стигнали върха на своето развитие, но знам, че при следващото голямо изпитание и падане, ако има нов Чаплин, който да изиграе „Великият диктатор “, ако има смели сърца, Човекът ще намери изход и ще продължи да изкачва планината от кал, кръв и мечти.

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031