Център за еврейско-българско сътрудничество

Дано

Разказ на Красимира Георгиева, ученичка от 10 клас в ПГ по туризъм „Д-р Васил Берон“, град Велико Търново – специална награда на Националния дворец на децата. Наградата обяви Румен Леонидов

ДАНО

Автобусът спира. Продължавам да чета. Продължавам да слушам музика, днес ми е ред да слушам българска музика. Автобусът не продължава. Седящата до мен лелка ме сръгва в ребрата. Махам слушалките и чувам: „Ще чакаме доста“ – казва шофьорът.

Нататък не чувам, слагам слушалките отново. Чета и слушам музика. Лелката до мен отново се упражнява върху ребрата ми.

– Няма ли да слезеш, до тоалетната, поне?

– Благодаря, няма.

Искам да чета, искам да слушам музика, но на жената й се говори. Уважавам правото й, нищо, че моето право остана някъде между редовете и на припева „Дано, дано, дано….“. Че е Богдана Карадочева е ясно, ама кой е авторът на текста, композиторът – ще „ровна“.

Лелката ми се усмихва мило и продължава разговора, усетила победата над слушалките ми.

– Какво четеш? И браво на теб. Щото, то, Вие, младите, не четете много. Моята внучка не чете. Подарявам й книги, но тя не ги отваряяяя.  Аз сложих белязки, за да проверя дали чете. НЕ ЧЕТЕ! Доказах й го. Две бяха белязките ми. Едната на 17-та страница, беше ваЛчер;) за книжарница. Втората, на осемдесет и трета – десет лева. И двете си стояха  на страниците. Не ми се мисли за Вас, моята е ясна.

– И как избрахте страниците? И как ги запомнихте? Може би, защото само една книга сте й подарявали? – Хем ми е нервно, щото искам да чета, хем, искам и жената да се усмихне, че й обръщам внимание и искам да говорим.

– Оооо, не е една книгата. За предните, все ми казваше, че ги е чела. И реших да проверя като сложа белязки. Тя е на 17 години, аз съм на 83. Ясно ти е, защо съм ги избрала. За да не ги забравя, дете.

– Но тя може да чете книгите онлайн. Не я обвинявайте. Ние, младите, също четем.

– Добре, няма да споря. Това он-оф и после – лайн. Не ми харесват и двете думи, особено краят им. Какво четеш, разкажи ми. – Тонът от примиренчески преминава в леко нападателен. Предавам се, ще разказвам.

– Ще участвам в конкурс. Посветен е на българи, обявени за праведници на народите на света. И сега чета за тях.

– Не съм чувала нищо за тия българи. Колко са те? Кои са? Що са праведници? Християни…

Прекъсвам я.

– Това са българи, помогнали и спасили евреи през Втората световна война.

– Ооо, това го знам. Цар Борис III, митрополит Стефан, митрополит Кирил от Пловдив и един депутат… Димитър Пешев, сетих се. Ето, като казвам, че ние знаем повече, вярно е. Аз ще ти разкажа. Помня всичкооо. Нищо, че съм била на четири годинки. Ама, чакай, кои са праведници? Колко са? То, спасили сме много евреи, но и над 10 000 бяха закарани в лагерите, не помня точния брой. Ама колко да са тия праведници? Българи има ли?

– Двайсет са българите. Общо са над 25 000 от 49 държави.

– И сега, ти какво ще правиш? Ще пишеш за тези 20 смели българи? Или за един? Или?..

Не може да не е била учителка тая жена. Въпрос след въпрос – като гърмелите на заря, ама новогодишна, излизат. Поемам въздух и обяснявам.

– Ще пиша само за един от тях, така искат организаторите.

– И ти за кой ще пишеш?

– За Анна Сърчаджиева.

– Тая да не е майката на Йоско Сърчаджиев, демек бабата на Алекс Сърчаджиева и Ана Сърчаджиева? Ооо, остави, не пиши за нея. То много се изписа за бащата и дъщерята, за Пепа Николова, за Чочо Попйорданов, избери си друг. Я, ми ги прочети, аз ще ти кажа кой да избереш. С тази жена, не че я знам какво е направила, ама няма да успееш. Ако беше много кадърна, щеше да възпита сина си. Добре, че поне се е метнал на баща си, взел му е талантът. Че и Алекс е много добра, ама нейният талант е от две страни подсигурен – и майка й беше прекрасна в ролите си. Ама, на, в живота, не случиха.

Този път поемам шумно въздух. Поглеждам през прозореца, все същото е навън – кално, мрачно, лигаво време. Не сме мръднали от час. Пак поемам въздух и казвам мноооого бавно.

– Уважаема госпожо, имам два въпроса към Вас. Първият – можете ли да слушате или само говорите? Вторият – освен собствените си деца, за колко други, чужди, сте се грижили? Ей тъй, една вафла да им купите.

Жената махна очилата си. Досега ме гледаше над тях. Погледна ме, сякаш от сън беше станала. Очите й бяха сиво сини, имаше жълти точици в тях. Затвори очи, преглътна и каза:

– Да, мога много да слушам. Пък и време имаме, шофьорът така каза. Извини ме, дете. А на втория ти въпрос  ще отговоря, преди да се разделим. Разказвай ми, чети ми, слушам те.

Нямах сили да говоря. Защо нападнах жената? Защо й говорих така? Вярно, подразни ме, че направи набързо оценка на три живота, без да знае нищо за тях, нищо друго, освен писаното в жълтите вестници. Не бях права. Постъпих глупаво.

Тя ми погали ръката. Бръкнах в раницата и й подадох листите.

– Това е черновата.

Жената смени очилата и зачете.

Из дневниците на Йосиф Сърчаджиев

Официалната част приключи. Нечовешки истории за човеци. Нечовешки истории са причинили човеци. В Израел съм на представяне на документален филм за спасяването на българските евреи. Всеки гледа надолу. В очите на много има сълзи. И аз съм така.

Някой ме бутна по рамото. Вдигнах очи. Мъж и жена. Бързо превъртане на лентата – познавам ги отнякъде, сигурен съм, но откъде? Казват си имената. Тя казва „Рина съм“, а той „Рахамин Карио“. После ушите ми запищяват и нищо не чувам. Лентата се върти.

И ето – мама и татко са пред мен. Мама говори тихо, както винаги. Татко допълва разпалено, ръкомахайки – както винаги.

– Ние живеехме в Скопие, преди да се родиш. Къщата беше на три етажа – на първия етаж беше германското комендантство. Ние бяхме на третия, имахме отделен вход, имахме прислужница. Баба ти Бонка живееше с нас, за да ми помага, пък и трудни времена бяха в България. Опасни. Дядо ти, на когото си кръстен, Йосиф Фаденхехт, е станал министър на правосъдието, когато съм била на 4 годинки. Евреи са баба и дядо по бащина линия. Тополовград, Пазарджик, Пловдив и накрая татко учи в София, после в Лайпциг. Но се оженва за баба ти Бонка, която е ученическата му любов. А баба и дядо по майчина линия бяха от известния калоферски род Хаджигендови.

– Еееей, женска ти работа, пак се отплесна. Йоско, аз бях режисьор на Скопския театър. Нали съм учил театрознание във Франция, бързо си намирах работа. Пък и нали си я обичах, и артистите ме обичаха, и пиесите ни обичаха.

– Нямахме много приятели в Скопие – продължава мама. – С Анна и Стефан, Попстефанови се имахме. Тя беше най-добрата актриса на баща ти, а Стефчо беше областен полицейски управител на полицията. Млади бяхме, луди бяхме. Намирахме и усмивки в трудното време.

– Йоско, майка ти иска да ти разкаже за март 1943. Тогава всички в Скопие говореха, че на 11 март всички евреи трябва да отидат на гарата. И отидоха. И не се върнаха….Но, да ти доразкаже, че и аз като майка ти се отплесвам много. Една вечер, много късно беше, почти заспивахме, когато Стефчо и Ани дойдоха. Ани плачеше, Стефчо гледаше много сериозно. Говореха, прекъсваха се, заклеваха ни да мълчим. Разбрахме, че трябва да приберем едно еврейско семейство с две деца, за няколко дни, докато им организират бягството за Албания, а оттам за САЩ. Йоскоо, откъде излезе баба ти Бонка не разбрах, но рече и отсече – Да идват. Къща голяма. Хляб има. Ще се справим.

– Тя, баба ти, си беше такава – строга, но много милостива. Мони и Рашел Карио дойдоха на другата нощ. А през това време баба ти се развихри – освободи прислужницата, нагласи стаята им, даже дюшек сложи на вратата, за да не се чува нищо навън. Баба ти пазаруваше, готвеше, всичко правеше. Ние с баща ти, Ани и Стефчо действахме по документите.

– Четири дни бяха нужни на Стефчо да намери карта на граничните постове по границата с Албания. На картата бяха отбелязани и германските, и българските. Късно през нощта, трябва да е било на 18 или 19 март, не помня точно, Мони и Рашел тръгнаха с една кола за Албания. Ани, Стефчо и адютантът му са карали след тях, за по-сигурно.

– Това го разбрахме чак на другата вечер. После Мони и Рашел отидоха да живеят в Щатите.

Баща ми се окашля с наведена глава и каза:

– Стефчо го уби Народният съд.

Вдигнах очи. Усмивки и насълзени очи бяха срещу мен.

– Безкрайна благодарност на майка Ви, господин Сърчаджиев, каза жената. Животът си дължим на нея.

– Безкрайна благодарност и на баща Ви, и на баба Бонка. Не ми се мисли какво би станало, ако германските офицери бяха разбрали какво правят твоите родители – прошепна мъжът.

– Рина и Рахамин, аз не ви познавам. Мама и татко ми разказаха за вас, малко преди татко да отиде в Рая. Такива бяха времената в България тогава. По-късно мама ми разказа всичко. И аз благодаря на Господ, че имам такива родители. Мама имаше голямо сърце. В него бяхте и вие. Сега всички те са звезди. Звезди на свободата. Звезди на мира. Мама и татко. Лентата се завъртя. Шумът в залата стихна. Говорех или мълчах, не помня. Помня очите им.

….

Автобусът се разтресе и тръгна. Лелката остави листите на масичката на предната седалка. Затвори очи и заспа.

– Почивка 15 минути – съобщи шофьорът и ме събуди.

Лелката до мен си прибираше нещата в чантата. Как да я попитам за написаното? Срам ме беше, така грубо и викнах. А исках да я питам.

Слязохме от автобуса. Измърморих „Лек път“ и отидох да си взема багажа.

– Поспри, дете. Дължа ти отговор на втория въпрос. Да, помагала съм на чуждо дете. На много чужди деца. Учителка съм. И си изпращай написаното. Ноооо си оправи правописните грешки, както и прочети как се пише пряка реч, както и… Ооох, не мога, дразнят ме тия неща или съм се вдаскалила, пък и годините са доста.

Прегърна ме и тихичко запя в ухото ми: „Ако до всяко добро същество, застане поне още едно…“

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031