Център за еврейско-българско сътрудничество

Д-р Едит Егер: Първите ми стъпки в Аушвиц бяха с мисълта, че духът никога не умира

Не позволявах на никого да промени душата ми, не позволявам на страха да контролира живота ми, споделя психологът пред БНР

„Намирам надежда в най-тъмните пространства. Аушвиц беше място, за което не бяхме готови. Успявахме да се грижим една за друга и да създадем семейство от група затворници. Повечето хора, преживели това, умряха. Аз съм една от най-младите. На 93 години съм. Не знам колко още ще съм наоколо. Но докато съм тук, никога няма да загубя надежда“. 

Това споделя в специално интервю за БНР д-р Едит Егер.

Тя е родена в Кошице, тогавашна Чехословакия, в семейството на унгарци от еврейски произход. Годината е 1927. Като дете Едит преминава през ада на концентрационния лагер Аушвиц. Днес живее в САЩ – в Ла Хойя, Сан Диего. Тя е клиничен психолог и е автор на книгите „Изборът“ и „Дарът“, превърнали се в световни бестселъри. Преведени са и на български език.

Много е важно да осъзнаем какви послания носим в себе си

Едит има две сестри – Магда, „която беше прекрасна пианистка“, и Клара, „която беше цигуларка“.

„Помня как майка ми казваше – „радвам се, че си умна, защото не си никак красива“. Много важно е да осъзнаем какви послания носим в себе си. Не съм ядосана на майка си, защото чрез нейния съвет станах високообразована. Станах д-р Едит Ева Егер. Много е важно да не съдим, защото, когато правим това, все още сме деца. Свободата не идва без отговорност. Затова е толкова важно за семействата в момента да бъдат заедно, трябва да работят заедно. Всичко, което имахме в Аушвиц е това, че бяхме една друга… Знаех точно кой кога ще умре в лагера. Виждах лицата на тези хора. Виждах кога някой ще се предаде. Никога не трябва да се предаваме. Ако не можем да минем през предната врата, да опитаме през прозореца. Дори и през комина. Трябва да еволюираме, да се развиваме. Надявам се, че нашите слушатели ще погледнат към себе си днес. Защото цял живот имаме само себе си. Всички други връзки приключват в определен момент. Нека не забравяме, че всяка зависимост води до депресия“, сподели клиничният психолог в предаването „Нощен Хоризонт“.

Едит си спомня за майка си като за много мъдър човек. Тя я води в балетно училище, когато е малка. А по-късно именно танцът я спасява в Аушвиц:

„Танцувах за Ангела на смъртта – доктор Менгеле. Той не беше никакъв ангел. Решаваше кой да отиде в газовите камери и кой да остане. Преди години един от близнаците, с които Менгеле беше правил опит в лагера, стана мой пациент. Той страдаше от бъбречна недостатъчност. Това правеше доктор Менгеле, взимаше близнаците и правеше опити с тях. Дори и свободни – тяхното здраве беше отнето“.

Едит се подготвяла да бъде гимнастичка в олимпийския отбор. На ден тренирала по 4-5 часа.

„Един ден треньорът ми дойде и ми съобщи, че трябва да подготвя някой друг за отбора, аз вече нямало как да съм част от него, защото съм от еврейски произход. Най-тъжното нещо, което ми се беше случвало до този момент! Всички мои мечти бяха унищожени. Въпреки това – подготвих друг човек за състезанието. След това Хитлер настъпи окончателно. И аз се озовах в Аушвиц“.

Първите ми стъпки в Аушвиц бяха с мисълта, че духът никога не умира

На 16 години Едит не предполага за жестокостите, които ще станат част от нейния живот.

„Бях шокирана. Много хора са ме питали – плака ли, когато пристигна в Аушвиц? Не, нямаше сълзи. Виждах надписа „Работата ще те освободи“ и дори баща ми казваше – „изглежда, че ще поработим малко в тези лагери и ще се приберем вкъщи“. Нямахме никаква идея, че съществува нещо като газова камера. Скоро обаче разбрахме, че, ако си под 14 или над 40, те водят към сигурна смърт. Всяка майка беше разделяна от детето ѝ. Доктор Менгеле погледна към мен и попита – „Това майка ти или сестра ти е“, сочейки към майка ми. Никога няма да си простя, че признах, че това е майка ми. Тя бе отпратена вдясно. Аз отидох вляво. Когато малко по-късно се срещнах с една от оцелелите в лагера, попитах кога ще видя майка си. Тя посочи към комина и ми каза – „Тя гори там, по-добре е да говориш за нея в минало време. Никога няма да забравя как сестра ми ме прегърна и ми каза – „Духът никога не умира“. Това бяха първите ми стъпки в Аушвиц – с мисълта, че „духът никога не умира“. Могат да ме захвърлят в газова камера, да ме бият и изтезават. Нямаше да им позволя да пречупят душата ми. Магда беше красивата в семейството ни. Когато в лагера ни оставиха почти голи, тя се обърна към мен и попита – „Как изглеждам?“. Тогава също имах избор, както и всеки един от нас има – дали да реагирам, или да отговоря. Осъзнах, че аз се превръщам в нейно огледало. Вместо да ѝ кажа как наистина изглежда, се замислих. Не трябва да се концентрираме върху това, което сме загубили, а върху онова, което е останало и все още е с нас. Не излъгах, казах ѝ – „Магда, ти си толкова красива, защото имаш красиви очи, които не можех да видя, когато беше с дълга коса“. Във всяка ситуация има светлина и дар. За това и втората ми книгата се казва така – „Дарът“. Животът е дар, който сме получили. Имаме само един живот и за това трябва да се обичаме. Любовта към себе си е грижа за себе си, не е нарцисизъм. Ставате сутрин, поглеждате се в огледалото и си казвате „Обичам те“.

Не позволявах на никого да промени душата ми, да сломи духа ми

Доктор Йозеф Менгеле, подложил на зловещи експерименти хиляди деца в лагерите на смъртта, се оказва в центъра на първите дни от новия живот на Едит.

„Той дойде в бараките и попита дали има хора, които могат да го забавляват. Приятелите ми ме избутаха пред него. Също и учителят ми беше там. Каза ми да не питам, а да последвам заповедта. Започнах да танцувам. Затворих очите си и си представих, че музиката е на Чайковски, а аз танцувам в неговата увертюра – фантазия „Ромео и Жулиета“, в красивата зала на операта в Будапеща. Когато по-късно се срещнах с известния психиатър Виктор Франкъл, той също каза, че си затварял очите и си представял, че води лекции във Виена и говори за психология. Имаме много общо с него. Когато обаче той идва в лагерите на смъртта, е на 30, добре познат доктор, а аз бях едва на 16, попаднахме в това ужасно място в различно време от живота си. Аз тогава имах приятел, той ми казваше, че имам красиви очи и красиви ръце. В най-трудните моменти си казвах, че, ако оцелея днес, то утре ще се срещна с него. Утре, утре, утре! Не позволявах на никого да промени душата ми. Да сломи духа ми. Успях да превърна омразата си към хората, които искаха моето унищожение, в жалост към тях. Можеш ли да си представиш? Това беше много важно за мен. Да не упражнявам омразата си. Да упражня прошката и освобождаването от всичко, което не ми служи. Прошката е дар, който правиш най-вече на себе си. Прошката е свободата, която нищо друго няма да ти донесе. Защото, да, отмъщението може да ти даде някакво удовлетворение. Не мисля обаче, че то ти дава свободата, която ти предлага прошката. Това е дар, който аз си подарявам, за да освободя онази част от мен, която е все още в Аушвиц. Ако не го направя, ще продължа да съм затворник. Не забравям това, което се е случило. Не го преживявам. Успокоявам се с мисълта, че то е част от мен. Наричам го моята скрита болка в сърцето, за това, че част от мен бе оставена в Аушвиц. Но не по-добрата част. Не по-голямата. Мисля, че лагерът ми помогна до осъзная, как да бъда слушател. Имаме две уши и една уста. За да говорим по-малко и да слушаме повече“.

Борех се с голяма вина – вината на оцелелия

В първата си книга – „Изборът“  д-р Едит Егер разказва историите на различни хора от лагера, с които си е помагала и е общувала. Една от тях е за болно момиче от Югославия, прегърнало една последна надежда.

„Аз и тя често мислихме за страните си. Тя много се гордееше с Югославия, хвалеше я. Аз ѝ разказвах за Унгария, танцувах ѝ традиционен танц. Бяхме близки. Това момиче веднъж ми каза, че ще бъдем свободни до Коледа. Тя посрещаше всеки ден с тази мисъл. Въпреки крехкото си здраве. Коледният ден дойде. Ние не бяхме свободни. Момичето умря малко след това. Смятам, че е много важно да оцеляваш. По-добре е да си гъвкав, отколкото твърд. Не знаем какво ще се случи в следващия момент. Любопитството ми беше това, което ме спаси. Жаждата ми да разбера какво ще се случи в следващия момент и как ще успея да премина през него. Пристигайки в Аушвиц, бях пленена от любопитството си. „Нека видим какво ще се случи“, казах на себе си. Мисля, че надеждата ме държеше тогава, държи ме и сега. Имам болен гръб, защото бях бита много жестоко в лагера. Не знам колко време ми остава, но страхът и любовта не могат да съществуват заедно. Не позволявам на страха да контролира живота ми. Много е важно да опишем всички страхове. От тези, които ни носят най-малко стрес, към тези, които провокират у нас най-много стрес. Така можеш да ги изкараш на повърхността и да работиш върху тях. Трябва да работим и върху вината си. Аз се борех с голяма вина, вината на оцелелия. Дори се върнах в Аушвиц години след освобождението. Попитах и сестра си дали не иска да дойде с мен – тя беше категорична, че аз съм идиот и мазохист. Заедно преминахме през това, но тя не иска да има нищо общо с миналото. Мисля, че това, което правя, е да карам хората да преосмислят миналото, минавайки през долината на сенките. Аз не си избрах да бъда жертва, аз бях превърната в такава. Това не съм аз, това не е моята идентичност. Беше ми причинено от други хора. Две съвсем различни неща“.

4 май 1945 – намирам се насред мъртвите и изведнъж усещам как някой хваща ръката ми 

Неочаквано, след всички удари и разбити надежди, денят на освобождението идва и за д-р Егер.

„Беше толкова невероятно. 4 май 1945 – намирам се насред мъртвите. Изведнъж усещам как някой хваща ръката ми. Поглеждам нагоре и всичко, което виждам, е голяма устна. Никога дотогава не бях виждала цветнокож. Огледах се наоколо. Видях човек, който плачеше. Сълзата му падна в ръката ми. Даде ми бонбони. И до днес си взимам от същите бонбони. След като ни освободиха, разбирах за хора, които, въпреки че вече не бяха в Аушвиц, се връщаха към него. Както се случва и в някои семейства – съпругът казва на жена си, че тя е нищо без него. Когато я бие, тя си тръгва, но след това 7 от 15 жени се връщат. Защото мъжът я е накарал да повярва, че без него е нищо. В живота си често трябва да решаваме дали да сме оцелелите или жертвите. Аз отказах тогава да бъда жертва. Отказвам и сега“.

Едит пристига в Америка през 1949 година, без да знае и дума на английски език.

„Нямах шестте долара, нужни, за да сляза от кораба. Ако отидете във военната болница в Тексас, ще разберете, че съм върнала шестте долара на Червения кръст, които те тогава ми дадоха, за да мога да стъпя на американска земя. Попаднах в тексаския университет, но не бях завършила дори гимназия. Молех ги да ме приемат с академична пробация през февруари. Бях в клас, в който 99 процента от хората бяха мексиканци. Спомням си как един ден учителят каза, че ще пишем есе. Нямах идея какво е това. Учителят ми обясни, че е точно като да се изповядваш на проповедник. Върнах се вкъщи и направих точно това. Винаги седях на първия ред, гледайки професора, записките ми бяха на унгарски. Ценя образованието много високо. Чудесно е да останеш в училище, моля децата да правят точно това. Поне докато не получат магистърска или докторска степен. Смятам, че колкото повече дипломи получаваш, толкова повече врати се отварят за теб“.

Виктор Франкъл и аз 

Въпреки несигурните първи стъпки усърдната работа на д-р Егер я запознава и с Виктор Франкъл – световно признатия невролог и психиатър.

„Прочетох книгата му „Човекът в търсене на смисъл“, след което написах статия „Виктор Франкъл и аз“. Той ми написа писмо и се срещнахме в Сан Диего. Получих и диплома в специалност „Логотерапия“. Прочетох и поздравителен адрес за 90-ия му рожден ден. Когато го срещнах, той беше в 70-те си години – ходеше на уроци по летене и изкачваше Алпите. Беше забележителен човек. Той ми даде възможността да напиша „Изборът“ – женския глас на Виктор Франкъл. Американският психолог Филип Зимбардо ми звънна един ден. Той не вярваше на думите ми, че нямам какво да кажа в книга. Просто ми заяви, че всички оцелели от Аушвиц, които са споделили историите си, са мъже. Имаме нужда и от женски глас. Така се появи първата ми книга“.

Използвай миналото, за да засадиш бъдещето 

Как човек може да намери вътрешна сила в себе си, за да се възстанови от трудните времена, през които е преминал?

„Да не лъжеш себе си, да не живееш в миналото. Използвай миналото, за да засадиш бъдещето. Но, за да отпразнуваш всеки момент, трябва да преминеш през яростта. Няма прошка без гняв. Изкрещете го. Това, което излиза от тялото ви, не го разболява. Ако обаче остане, успява. В Унгария казвахме – „не вдишвай болката в гърдите си“. Няма смисъл да си мил и добър човек, ако наистина не изкараш всяко лошо чувство от себе си. Гневът не е първичната емоция – има толкова много под него. Безпокойство, объркване, но, най-вече – много страх. Отървете се от него. Той може да превземе живота ви. Може да ви направи твърде предпазливи и никога да не посмеете да рискувате. Например, ако рискуваш и поискаш да опознаеш някого. Но ако този някой не иска да те опознае, това не означава, че си отхвърлен. Отхвърлянето е просто дума, която хората използват, когато не получават това, което искат. Откажете се от драмата“.

Никой не може да ти отнеме това, което пазиш в съзнанието си 

В „Дарът“ д-р Едит Егер споделя, че хората не трябва да се страхуват от тъмнината вътре в себе си. Тъкмо напротив.

„Идете в мрака, вижте какво може да откриете. За да имате своето прераждане, своя ренесанс. Да създадете онзи Аз, който трябва да бъдете. Децата в Америка казват, че Бог не създава отпадъци. Тази мисъл ми харесва много. Ние сме добри хора, родените сме добри със страст към живота. Надявам се, че така ще живея всеки ден“.

„Изборът“ и „Дарът“ се превръщат в световни бестселъри. Хиляди хора пишат на д-р Егер, докоснати от нейната история. Известни водещи я канят в предаванията си. Гост е на конференции и в училища. Докосвайки се до толкова много хора, какво научава за тях?

„Това, което научих от хората е, че не съм сама. Че заедно можем да сме по-силни. Винаги искам да намирам приликите. Две неща се случиха – бяхме пратени на място, за което не бяхме подготвени. Казваха ни едно нещо, а се оказа друго. Такива прилики намирам между пандемията от Covid и Аушвиц. Майка ми казваше, когато ни отвеждаха – „не знаем къде отиваме, не знаем какво ще се случи, просто помни, че никой не може да ти отнеме това, което пазиш в съзнанието си. Когато говоря в училища, това е първото, което казвам на децата – да стоят в училище, да не взимат наркотици, защото те вредят на израстването на мозъка им.

Не съдете чувствата си

След всички години практика и срещи с различни хора Едит Егер е категорична, че добрият живот не е чак толкова трудно достижим.

„Първо трябва да осъзнаеш чувството си. Не съдете чувствата си. Те не са правилни или грешни. Въпросът е – как ти можеш да намериш път, който да следваш. Гневът може да попречи на това. На целта, която си поставяш. Гневът се случва, когато очакваш едно нещо, а се случва друго. Ако очакваш по-малко, а получиш повече – тогава няма да си ядосан. Очакванията ти от една страна и реалността от друга са много важни. Дали очакванията ти са реалистични или не. Някои хора очакват нещо, което другият човек никога не е имал. Ето за това толкова голяма част от браковете се провалят“.

Препечатано без съкращения

https://bnr.bg/

Снимки: https://www.clubz.bg/, https://isralove.org/, https://www.nouveau.nl/

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts
Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031