Център за еврейско-българско сътрудничество

Есе на Гергана Иванова от Разград – втора награда в конкурс 2016`

„Винаги предпочитай краткия, но честен живот пред дългия, но позорен.“

Епиктет

Гергана Веселинова Иванова

Да си българин е не само съдба, а отговорност, гордост, чест. Напоследък излиза все повече информация за дълбоките корени на нашата общност. Фрeнски и руски учени ни провъзгласиха за най- древният народ, дал начало на много други култури и цивилизации. Живеейки  по тези земи, ние носим енергията на тайствените мегалитни комплекси и сме пропити от красотата на природата, увековечена в народните неравноделни ритми, обичаи и носии. Може би това е причината българинът да запази душата си чиста. Застанал на кръстопътя на Балканите, той е толерантен, уважаващ и ценящ всички общностти, решили да приемат тези земи като свои. Добър, готов да се раздава без да иска нещо в замяна. Беден и гладен, той ще даде и последния си къшей хляб да нахрани приятел, изпаднал в беда. Обръщайки поглед  назад във времето изпитвам възторг от човечността и достойнството на предците си, защото „Колкото по-достоен е човек, толкова на повече същества той съчувства.“- Френсис Бейкън.

Благодаря на фондация „Алеф“ за възможността да участвам в този проект, за да добавя нова порция гордост към факта, че съм българка.  Колкото повече навлизах в темата, толкова повече прекланях глава пред тези, които написаха нашата история с имената си и ни дадоха наследство, с което да се гордеем, защото ако цитирам бившият президент на България Петър Стоянов „спасявайки сънародниците си евреи, българският народ написа една велика страница в своята и в световната история,… Нейното величие не се измерва с броя на убитите – измерва се с броя на спасените.“

Не искам да навлизам в подробности защо и как се стигна до там, че 6 милиона евреи загубиха живота си по време на Хитлеровото управление, но изпитвам гордост от факта, че моите сънародници, въпреки силния натиск на Външните сили, отказвайки се от мечтата си да видят отново обединена България спасяват своите 48 400 сънародници, приятели, съседи, защото: „Българският народ не разбира еврейския проблем. Израсъл между гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не може да разбере борбата срещу евреите. Расовият проблем му е чужд.”- министърът на вътрешните работи Петър Габровски пред германският пълномощен министър в София Бекерле.

Истината е, че политическият елит, изявени интелектуалци и писатели, Лекарският съюз, Адвокатският съюз, Българска търговска камара, спортно дружество „Славия,“ та дори и Съюзът на запасните подофицери като един се противопоставят на маневрите на правителството.

За разлика от Ватикана, Българската православна църква на извънредно заседание на Светия Синод заявява: “Към нехристияните евреи нашето отношение трябва да бъде общо отношение нравствено, на човек към човек.Тук ние можем да издигнем глас да не бъдат преследвани и онеравдани несправедливо…. Наш дълг е да защитим еврейското малцинство, като по този начин ние ще защитим и престижа на собствения си народ.

Обикновеният български гражданин също се включва в подкрепа. В разпространените тогава позиви четем: “Граждани, не оставяйте правителството спокойно. Вдигнете се на борба…Изпълнете вашият върховен отечествен и човешки дълг.“

Но фигурата, записала със златни букви своето име в историята на България и дала ни повод за народовеличие и гордост е тази на депутата  Димитър Пешев. За него има два пътя – пътя на партийното подчинение, маскиран с лозунга „Националните интереси изискват жертви“  или пътят на честта – да застане срещу собственото си правителство,  но да спаси своето достойнство и достойнството на българския народ.

Димитър Пешев организира подписка срещу изселването на евреите, под която само за един ден се подписват 43-ма народни представители – всички до един от проправителственото мнозинство. „Малките народи не могат да си позволят да пренебрегват тези морални аргументи, които винаги ще си останат едно силно, може би най-силното оръжие, останало на тяхно разположение“, пише по блестящ начин Димитър Пешев в петицията на 43-мата.

Не случайно оставих приноса на Димитър Пешев последен. То е, защото този велик българин е бил фигурата, към която са се обърнали представителите на моя роден град с молба за приемане на изселени от София еврейски семейства.

Разград е малък, провинциален град в сърцето на Делиормана. В първото официално преброяване на населението, проведено през 1865 година от Митхат паша са записани 9723 градски жители, разпределени по народност: турци – 6678, българи – 2567, цигани – 379 и евреи – 99.

Предполага се, че първите евреи, заселили се в Разград са дошли след турските погроми в Унгария. Основание за това според професор Анани Явашев е името на махалата – Варуш,която са обособили и чието име, Вароша,   макар и малко променено се е запазило и до днес.През 1760 година Разград  преживява погром, който по жестокост не отстъпва на Баташкото клане. Еничарите на султан Мустафа III, с невероятна жестокост  подлагат на огън и сеч българи, евреи и арменци. Пак  в „История на Разград“ от Анани Явашев четем: „цялата рая е била изклана, а жени и девици  са били безчинствани  и продавани на пазара като животни.“

Бърз поглед върху „История на Разград“, написана през 1930 година  дава сведения за нови заселници евреи в периода  1812-1829 година.   Възрастните евреи  разказват пред професора, че през 1829 година тук са били заселени братята Самуил и Себитай Израил – герои от Одрин. В периода 1892-1900 година броят на евреите достига 270-300 души.Почти всички се занимават с търговия. Изградена е синагога, училище, училищно настоятелство и квартал, който се нарича „еврейската махала.“

В паметта на поколението е запазен споменът, че в добро съседство са живели българи, арменци и евреи.

Независимо, че в първото десителетие на 20 век, броят на евреите намалява до 70 души, то те имат много силно присъствие в стопанския и обществен живот на града. В периода 1910- 1929 година историчката Дарина Колева откроява имена като Йосиф Меламед – бакалин, Самуел Леви- търговец, манифактуристите от времето на Балканската война Рафаел Финци, Аарон Герон, Ардити, Яков Мелед. Братятя Перец и Леви се занимават с банкерство, Исак Герон- с производство на яйца. През 1942 година братята Сабатий и Синто Фелек построяват фабрика за порцелан.

Възможно ли е било в тогавашните условия българската общност  да остане настрана от общонационалното брожение, да отвърне поглед от комшията, с когото заедно са преживели погроми, пожари, немотия? Евреите са част от цялостния облик на града. За местния жител евреинът не е“ друг човек“. Той е роден брат, плът от плътта.

Така в годините на най- голямото изтребление на еврейския народ местният народен представител Георги Рашков, приятел с Димитър Пешев отправя покана за приемане на еврейски семейства от София. Това четем в дневника на Христо Лицов, учител по философия и психология в местната девическа гимназия.

Тогава Разград е наброявал 13 – 14 хиляди души, но в протокол на Градски  общински съвет- Разград от 24 юни 1944 година четем: “В Разград са въдворени от Комисията по еврейските въпроси 1500 души.“

В съответствие с изискванията на правителството в пресата се появява заповед на началника на гарнизона за забрана и посещение на определени улици и заведения в града от евреи. Списъкът започва с ресторантите „Централ“ и „Здраве“, и продължава с още 16 заведения както и трите главни улици- „Борисова“, „Търговска“ и „цар Симеон“. В града обаче няма данни за антиевреиски настроения. Напротив населението ги приема радушно.

Създаден е обществен комитет  за битово устройване на еврейските семейства.В него влизат Коста Белобрадов, зъболекарят Митев, Марин Лицов и поп Хубанчев. За липсата на ксенофобия, а разбирателство в добро и зло говори и фактаът, че в комитета влизат представител на мюфтийството и ръководителят на арменците в Разград.

Разградският детутат от 25 Народно събрание Георги Рашков, който е и собственик на птицекланица, изнасяща продукция предимно за чужбина почти безвъзмездно  дава месо на еврейските семейства.

За жените е намерена работа в малка фабрика за чорапи.

В градската памет се пази името на бай Слави Сумпаров – разградски запасен офицер от корпуса в Гърция. Той заедно с друг разградлия, известен като Коланджията, след редица административни гимнастики спасяват немска еврейка, майка с две деца от депортиране към лагерите на смъртта. Загадка е как се сдобиват с документ, че е омъжена за български евреин  от Провадия, царство България. Същите двама отделно помагат с хинин и други лекарства. Местните жители показват съпричастност кой както може. Тук в онзи период се раждат четири еврейчета, четем отново в дневника.

Гордост за нашият е град е и пощенският чиновник Марин Лицов, приютил фамилия  Ешкенази. Сърцата на тези българи са били толкова големи, че внукът Росен Лицов пред Екип 7 от 10.03.2003 година споделя: „Наложило се даже майка ми и баща ми със сестра ми да излязат на квартира, в която по това време съм се родил.“

Но го казва с гордост защото има ли по – голямо величие от това да помогнеш на човек в беда, да подадеш ръка в подходящ момент, да дариш живот и надежда.

 Какво би загубила България, а и целият свят, ако ги нямаше цигуларят диригент Максим Ешкенази и неговият брат-Хари- също цигулар от световна величина, не по-малко популярните и обичани Веско Ешкенази и неговият по-малък брат  диригентът Мартин Пантелеев. Всеки път когато публиката става на крака и вика „още“, дава ли си някой сметка, че за да изгрее тяхната ярка звезда, принос има едно неизвестно българско семейство. То не очаква благодарност, защото следват максимата „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена.“ и „Направи добро, за да видиш добро!“

Фамилия Ешкенази не забравят това добро. Максим и Хари, Веско и Мартин. Кланът Ешкенази. Братя и братовчеди. Четири цигулки. Когато Максим дирижира или Веско свири, в залите няма и едно свободно място, а столове се поставят дори и на сцената.

Те  са в основата на фестивалите с марката „Фортисимо“ – „Фортисимо клас“, „Фортисимо фест“ и „Фортисимо фамилия“(за деца и родители), чиято основна цел е да запознае децата с тайните на нотите и инструментите. Прелитат през целия свят, за да дадат рамо на идеята. Сам по себе си форматът „Фортисимо фамилия“ е концепция и философия за „сближаване“ и „сприятеляване“ на децата и класическата музика. Целта на дългострочната програма е да доближи класическата музика и съвременното симфонично изкуство до повече българи. Защото музиката общува без предразсъдаци. За да реализират проекта работят с 40 училища из цялата страна, като 20 от тях са в София и областта, както и в Пловдив, Варна, Шумен, Разград, Русе, Плевен. Огромен труд, а отплатата- истинско щастие и неподправена емоция.И увереност, че „няма нещо, с което да сме се хванали и да не сме успели.“, защотоако в България се слуша класическа музика, страната ни ще бъде едно по-добро място за живеене. Тя учи на дисциплина и с нея хората ще бъдат по- толерантни“ – казва Хари Ешкенази.

А ФОРТИСИМА ФАМИЛИЯ е в България, защото българските деца имат нужда и потребност от такъв тип „общуване“, а ние знаем как да го случим.“ – допълва идеологът на проекта Максим Ешкенази.

За фамилия Ешкенази може да се пише много и с вдъхновение, но не мога да не отбележа факта, че Разград е дал спасение и на друг велик за културния облик на страната ни интелектуалец-Ицках Финци.

Филмов и театрален актьор, работил в Сатиричния театър, Театър“София“, Младежкия театър и малък градски театър „Зад канала“. Българският зрител няма да го забрави в пиесите „Сизиф и смъртта“, „На приказки с Карел Чапек”, „Апетит за череши”, „Опера за три гроша”,..

А какво би било българското кино без емблематичното му участие в такива филми като „Преброяването на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Закъсняло пълнолуние“, „Щурец в ухото“, „Откраднати мечти“…

Кратка справка в уикипедия дава сведения за участие в забележете 65 филма, поставени от наши и чужди режисьори .Отличен с множество отличия и награди, сред които „Аскеер“ за цялостно творчество през 1991 г. и орден „Стара планина“ – първа степен, през 2004г.

Работи с деца, като по този начин дава възможност на  ученици от 1-ви до 7-ми клас да усетят  магията на киното. Така се раждат филмите „Магьосникът от Оз“ и „Ваканция без Ваканция“ .

В списание Литература, брой 18, 1998г. той споделя спомените си от изселването през 1943 г, когато в тридневен срок и с няколко куфара пристигат в Разград: „Там нямахме право да живеем на главната улица, имаше полицейски час за евреите, баща ми два пъти ходи в еврейски лагер като трудовак.“ И веднага продължава, как баща му го закърмва с идеята, че няма антисеминизъм и няма значение дали си евреин. С каква любов към него споделя: „Той беше човек на ненасилието, беше кротък и искаше всичко да бъде хуманно, отношенията между хората да бъдат благородни. Той смяташе, че на насилието не трябва да се отвръща с насилие, че отмъщението унижава човека.“

Понесъл спомена и болката от ранното детство, уроците на баща си и мъдростта на годините той задава въпроса: „Ако еврейските общности общуват пълноценно помежду си и същевременно са напълно асимилирани, ако хората, които са част от тези общности, представляват и част от авангарда на своите държави и се чувстват добре като гръцки, български, турски граждани, защо да не бъдат въвлечени, именно поради своята еврейска идентичност, в един контекст, който би бил едновременно балкански и общочовешки?.“, и още „Струва ми се все пак, че особено важно за момента днес на Балканите е да се изтъче онази специфична тъкан на общуване и контакти, която да бъде встрани от политиката и от анонимността на формалните договори, която да се включи в един по-широк културен контекст и да позволи човешкият, търговският и емоционалният обмен да се противопоставят на инерцията на конфротационните напрежения…за създаване на позитивен дух на Балканите.“

Толкова актуално и днес

Искам да завърша с неговото откровение, което за пореден път откроява многообразието  и взаимовръзките в нашата многонационална държава, и нека тя да е апел към всички политически формации: „Най-добре се чувствам сред приятелите си тук, но те пък не са евреи.“

Церемония по награждаване 2017 г. част I

Церемонията по награждаване на участниците в IV Национален литературен конкурс -част II

Ad

Архив

Календар

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930