Център за еврейско-българско сътрудничество

Есе на Джансел Фикри Мюмюн – с. Черноочене, област Кърджали – II награда в конкурса на АЛЕФ

АЗ БЯХ ИЗБРАНА ДА ПЪТУВАМ В МИНАЛОТО

Исках да кажа нещо, но гласните ми струни бяха като сковани от лед. Опитах се да протегна ръце, но тялото ми беше парализирано. Обгърна ме студенина, не можех да дишам. Около мен всичко започна да вибрира и да се движи. Бях разтърсена и разклатена, сякаш лодката се издигаше и в същото време пропадаше, макар че беше невъзможно да се случват и двете неща по едно и също време.

Удавила съм се, помислих си. Това, което чувствах сега, бяха, така да се каже, последните конвулсии на клетата ми аура, преди да изчезне завинаги в нирваната. Ослепителната светлина ме обгърна изцяло и в следващия момент съвсем неочаквано експлодира, придружена от оглушителен крясък. След това целият свят потъна в абсолютна тъмнина.

Когато дойдох на себе си, не виждах нищо, но затова пък усещах много добре. Чувствах се като нарязана, добре сдъвкана и изплюта. От главата до петите ме болеше всичко. Косата ми висеше като сноп водорасли пред очите. Аз бях избрана да пътувам във времето. Озовах се във времето, в което всеки евреин е длъжен да премине през кървавата тиня на Холокоста, без да изцапа своята душа, без да изгуби своето състрадание, своето уважение към човешкия живот, да си даде втори шанс. С „окончателното решение” на Хитлер на еврейския въпрос през 1942 година, се сложи началото на еврейския геноцид и започна упражняването на все по-силен натиск върху българските власти.

Но във всеки от нас живее любопитство относно … планетата Земя, животът на нея, моето място, миналото на  предците ни, човешките отношения… И това любопитство не намира израз само в инертни мечти – то иска да присъства в тях напълно – с всички сетива. И разпалва този огън, който гори и пращи за промяна. И аз се впуснах, бях принудена да разуча случилото се. Тръгнах да изследвам миналото. Тръгнах, за да обогатя себе си. Или пък може би да открия тази част от мен, която притежавам като потенциал, за която са ми необходими единствено съответните условия, за да изляза от своя инкубационен период. И няма как  да разбера напълно какво е усещането да изживея ужаса на фашизма, докато не съм изцяло потопена в него, докато не съм частица от цялостта му. Няма как да зная кога какво точно ще се случи, дори да имам ясни представи за пътя към целта. Но това не ме спря. Защото исках. Да разбера. Какво е усещането. Да си еврейка. По онова време. А то включва всичко… Всеки ритъм беше еднотипен и безличен. Около мен тела, движещи се в такта на разочарованието на живота. Изгубена искра в детските очи. Съжителство между изгубени души, не търсещи  нищо, не очакващи нищо, не осъзнавайки своята безпътност. А пътят? Той беше стар, очукан, черен. Сега е асфалтиран, нов, вдъхващ надежда. Но крачките са едни и същи. Краят е един и същ. Завоят е един и същ. Аз съм една и съща. Какво правя? Какво ми има? Нищо. Нали това е редовният отговор? Битувам в небитието, правя нищоправене, съществувам в несъществуващото. Никога не знаеш колко си силен, докато не попаднеш в ситуация, в която да бъдеш силен е единственото решение.

Видях училище. Учебните занятия са започнали. Отвън стои едно момче с жълта звезда. За пръв път я слага. Не смее да погледне напред. Чувства се неловко. Как ли ще реагират неговите съученици? След кратко колебание  влиза в час. И остава изумен. Целият клас се е изправил и макар само той да е евреин, всички са сложили жълти звезди, издълбани от тиква…

И отново училище. Какво по-нормално място от училището да видиш деца? Тук часовете са свършили. Излизат момичета. Момиче с жълта звезда. От двете му страни, сякаш да го пазят, вървят две съученички. Приятелите се познават в трудни моменти.

Март 1943 година. София. Момче отиващо на училище. Войник, който вика: „Сашко, днес няма да има училище. Германците идват да ни отведат. Ще ни убият!” И хора, много хора от еврейския квартал.

9 март 1943 година. Кюстендил. Всички евреи са разплакани, ужасени, готови с багажа, защото следобед трябва да бъдат на гарата. Напускат къщите си. Българските им съседи ридаят. По пътя за гарата някой пристига тичешком и казва да се връщат обратно. Настъпила промяна. Каква радост само! След новината, че депортацията е отменена настъпва  радост не само сред евреите, но и сред голяма част от българите.

10 март 1943 година. Пловдив. Рано сутринта полицията събужда евреите. Нареждането е всеки да опакова до 5 килограма дрехи в малка торба или куфар и да се подготвят за кратко пътуване. Закарани са в двора на еврейското училище. По обед съзирам един благородно изглеждащ свещеник. Благослови събралите се в двора и се опита да ги успокои. Възпрепятстван от полицията да влезе в двора, той се  изкачи  на оградата, за да призове изплашените хора. „Деца, мои, не се бойте! Няма да им позволим да ви отведат от тази страна! А ако го сторят, аз самият идвам с вас!” Малко по-късно идва заповед, че са свободни. Каква радост! Видях хора да тичат по улицата и да крещят, че са свободни. Това е нещо, което никога не ще забравя.

11 март 1943 година. Македония. Рано сутринта полиция чука на вратите на евреите. Те са очаквали нещо лошо да се случи и то се случва. Извеждат ги навън. Вали сняг, страшно студено е. Отправят се към гарата. Там полиция, която товари евреи на товарни вагони. Влакът потегля… Няколко седмици след акцията по изселването, влаковете на смъртта с евреи от Македония и Тракия пристигат в Треблинка… Това също не може да бъде забравено.

Разбрах. Страшни времена.  Време е да се връщам в бъдещето. Какво ли ме очаква там?

2010 година. Израел. Една жена споделя: „Всички ние си тръгнахме със сълзи на очи  от България. Пеехме български песни, сякаш да се сбогуваме. Дойдохме в Израел от България 45 хиляди души без комплекса на Холокоста. Всички европейски евреи и децата им страдат от този комплекс и до днес, а при нас няма такова нещо.”

2016 година. Пенсионерски клуб на българските евреи в Бат Ям. Говорим. Говорят за България. „Бяхме към 200 български евреи тук. Сега сме по-малко. Редиците оредяха. Но ние обичаме България, ние сме български патриоти, българофили. Ние  сме израелци, но с безгранична любов към България.”

Януари 2018 година. София. Честваме  юбилея на известен еврейски професор, роден в България. И думите му: Ще ви кажа и нещо, което звучи много шаблонно, но е истина. Ние българските евреи, които оцеляхме, чувстваме много дълбок дълг към България,  не само към България, но и към урока, който България дава. И това е  пример, който трябва да бъде повторен и втори и трети и десети път. Младите хора по целия свят да научат какво и как една малка нация, която е една хапка, която като нищо може да бъде смазана, как може тя да се бори, да каже НЕ и да успее.”

Памет за доброто. Това трябва да правим ние. За да се помни. За да не се забрави. Да се осъществи идеята на един евреин от Видин, който казва: „Аз предлагам тука да има улица точно с такова название на тия, които спасиха евреите, една такава улица трябва да има. Трябва да има и да се знае, както има в Яд Вашем такива дървета и всяко едно такова дърво носи има на някой праведник. И тука имаме праведници, да я кръстим „Улица на спасителите” или „Улица на праведниците”.

И тъй като всички хора сме различни и всеки би възприел нещата различно, няма да ви призовавам да се борите винаги, за да бъдете упорити във всичко, не искам такъв край, но помнете, че светлина в тунела винаги има и зависи само от вас дали ще стигнете до нея!

Свързани публикации

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Ad

Архив

Календар

октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031