Център за еврейско-българско сътрудничество

Есе на Мария-Магдалена Стоянова, трета награда конкурс` 2016

„Изкуството е сцена, която размива всички различия или приносът на българските евреи в културата на страната“

Мария-Магдалена Стоянова, Бургас, ГРЕ „Раковски”

Когато бях на 6 години за първи път открих страстта си към музиката. Харесваше ми, защото я разбирах, мелодиите предизвикваха емоции и размисли (доколкото може да се разпростира интелектуално едно дете), а най-важното- беше ми интересно да се докосна до една човешка дейност, в която независимо от фона зад теб, можеш да участваш. Тогава много се чудех защо възрастните така концентрирано слушат новините, докато аз чаках да свърши вечерната емисия, за да си пусна някоя от касетите на дядо ми. В тях откривах мелодии на различни езици, въпреки че все още нямах познания по чуждите езици, но обичах звука. У мен се събуждаха мечти за далечните места, в които се твори толкова прекрасна музика. Всички те звучаха така различно, но същевременно с това, обединяваха едно чувство у мен- на радостта и удоволствието. За мен беше традиция и най-много обичах когато намирах нови касети с най-различни видове музика. Повратният за мен момент беше една вечер, в която открих касета с лика на музикант, чиито симфонии промениха живота ми- „Рапсодия Вардар“ и „Еврейска поема“ са само 2 от останалите му 70 опусни творби. Името на този човек е Панчо Владигеров. Както на 6 години Панчо започва да пише ноти без да познава азбуката и да може да чете, така и аз на същата възраст открих нещо ново със същата сила- любовта към изкуството.

Днес, 11 години по-късно, смятам, че това за мен бе мигът, в когото открих страстта си към музиката. Неочаквано, научих и още един урок – в тази ранна детска възраст успях сама да стигна до извода, единствено под въздействието на музиката, че човек може да принадлежи на две култури и че най-добрият начин да ги обединиш, е като създаваш изкуство.

Изкуството е единствената сфера, в която се отърсваш от всичко и остава само душата. Различията между хората вече не съществуват, защото сърцето не познава гордост, ненавист и прочие, щом се докосне до нещо сътворено с любов и желание. Забележителен е фактът, че дори много автори да са избрали да творят в един жанр, те никога не звучат напълно еднакво- тук се намесва етносът- човекът не е човек, ако откаже да опознае родното си място, да навлезе в традициите му- тогава започва да прозира в творбите му, че той няма национална принадлежност.

Доказано е, че всички велики творци са хора, които, въпреки всичко, принадлежат на родината си- пазят и ценят традициите й. Историята познава развитието на всеки етнос. Всички са претърпяли множество промени, било то географски или исторически. Един от тях е този на евреите. Сър Исая Берлин го определя по следния начин: „народ с много история, но малко география “. Разпръснати по целия свят, те никога не забравят корените и миналото на предците си. Може би заради това, след почти 2000 години, те се връщат към истинския си дом- днешен Израел. Именно евреите имат един от най-отличимия звук в музиката, стил в писането и изобразителното изкуство.

 Идеален пример за творец, оставил наследство, неподлежащо на каквито и да е епохални промени, е споменатият по-горе Панчо Владигеров. Той вдъхновява не само публиката, но и собствения си син- Александър Владигеров, а след това и четирите си внуци, които откриват призванието си в сферата на музиката.

Композиторът от еврейски произход е космополит за своето време, имал възможността да се докосне до най-различни култури. Той е човек, в чието творчество чуваме звука на Берлин, Виена, но и на родния Шумен. Слива в творчеството си традициите на два етноса и обединявайки ги, той събаря бариерата между различните народи.

Владигеров живее през ХХ век – става свидетел на най-бурното столетие в човешката история, през който са се случили повратни за човешката история неща. Двете Световни войни и Холокостът са само малък фрагмент. Във време, в което евреите са гонени и унищожавани всячески, той, наред с много други българо-еврейски творци, открива своеобразна защита в България- една от малкото страни, отказала да изпрати евреите на лагерите на смъртта в разгара на Втората Световна- спасявайки животите на десетки хиляди деца, жени и мъже.

 Още през 20-те години на ХХ век, при подписването на Ньойския мирен договор, български евреи застават в подкрепа на правата на останалите два милиона българи извън новоустроената държава, докато по-рано, при Санстефанския мирен договор, двата етноса са удостоени с равни права помежду си, което им дава абсолютно обединение и неразривност като народ. Мога да изброя с огромно удовлетворение още много събития, доказващи единството между двата етноса, но за да се върна чак до Х век- когато трайно се заселват евреите в българските земи- ще е прекалено трудоемко.

Едва ли е съвпадение, че в точно в ХХ век, са творили едни от най-видните творци, създали мост между двата етноса, като Валери Петров, Жул Паскин и Дора Габе, са една малка част от еврейската диаспора в България. По време на война винаги се раждат най-забележителните творци. Появяват се нови послания, които нито един политически лозунг не може да пресъздаде: повече съчувствие, съпричастност и толерантност между културите. Звучи лесно и изпълнимо, но в реалност се появяват много пречки между хората и тук се намесва изкуството- изгражда се връзката на взаимопомощта.

Днес, дори на пръв поглед да не сме свидетели на война, се борим помежду си за надмощие на един етнос върху друг, опитваме се да обезправим вече омаломощените, опиянени от лъжеидеалът сила. Човекът е лесно подмамлив и винаги забелязва първо изкушението. Именно затова, една личност с лоши намерения, която желае да всява смут в обществот, не може да създава изкуство- там се изискват истинни чувства, творецът с четката или перото застава гол, неопетнен и изписва най-съкровените си чувства. Какво по-красиво и миротворящо има от това на света? Не мисля, че има нещо по-убедително, по-достигащо до сърцето от това.

Нека в навечерието на Песах да се освободим от озлобението и ненавистта, да отворим ума си и да повишим желанието си за диалог между културите и най-вече – да прощаваме. Да извървим пътя на освобождението и да изведем душите си от робството на греховете, защото само така ще станем истински творци- на доброто и целомъдреното. А четката сама ще почне да се рисува, нотите сами ще зазвучат в съзнанието ти, историите сами ще се напишат. Защото, въпреки всичко, в любовта си към доброто, всички сме равни.

Церемония по награждаване 2017 г. част I

Церемонията по награждаване на участниците в IV Национален литературен конкурс -част II

Ad

Архив

Календар

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930