Център за еврейско-българско сътрудничество

Историята на един еврейски капо

Автор: Николай Кабадийски, специалност Хебраистика

Добър ден, колеги. Днес ще ви представя забележителната история на един човек, който е преминал през изключително тежки изпитания и който несъмнено е пример за всички поколения след него. Този човек се казва Елиазър Груенбаум и житейската му история е описана в историко-биографичния роман на Тувия Фрилинг, озаглавен „Еврейски капо в Аушвиц. История, спомени и политиката на оцеляването“.

Елиазър Груенбаум е полски еврейн роден на 27 ноември 1908. Учи в тарбут и се присъединява към социалистическо-ционистката младежка организация „Хашомер Хацаир“, която до 30-те години наброява 18 000 младежи. В тази организация се включват младежи, които се занимават с интелектуални дейности. Някои от тях по-късно стават водачи на бунта във Варшавското гето. През 1925 Елиазър напуска Хашомер Хацаир, тъй като е по-интернационално настроен. Той се присъединява към комунистическата младежка партия. Заради това, на 21 години е затворен в Ланчиция, 80 мили северно от Варшава. Осъден е на 4,5 години присъда в затвора. По това време в Полша е наложена диктатурата на Йозеф Пицудски, който е герой от Първата Световна Война и преследва комунистите и всички свои политически противници. Елиазър е  измъчван и осъден по бързата процедура, още преди баща му, Ицхак Груенбаум, да може да се намеси. Ицхак Груенбаум е виден лидер на евреите и умел политик, уважаван дори от враговете си заради качествата му. Още проживе е наричан „Царят на Евреите“.

След войната Полша става независима държава, в която живеят 3 млн. евреи и други малцинства. Сред полското население се надига антисемитизъм като реакция от страх. Към това трябва да прибавим и световната икономическа криза от 1929 г. и тежките данъци. Срещу евреите са предприети мерки – някои работни места се забраняват да бъдат заети от евреи.

Условията в затвора не са лоши за Ицхак, но той линее. Майка му, Мириам, се тревожела за него и му донася книги на френски и испански, за да научи тези езици и да избяга от Полша. В затвора, Ицхак общува с други членове на комунистическата партия и не се отказва от политическите си виждания. След 2,5 години в затвора, Елиазрър излиза временно по болест., за да се лекува. Но излизайки, семейството му помага да избяга във Франция при леля си, където се надявали да заживее спокоен живот. Но в Париж  веднага успява да се включи в комунистическата клетка на полските евреи. По това време Франция е отворена за имигранти и бегълци.

В Париж Елиазър се занимава с журнализъм. Бива доста харесван от жените, въпреки, че още от малък има плешиво петно. В Париж живее заедно с приятелката си Броке Гурфинкел. Елизаър завършва право и политическа икономика. През 1932 баща му Ицхак се оттегля от политическата сцена в Полша и отива за кратко при синовете си в Париж. От тримата синове Елиазър е описван като най-успешният. След няколко години Ицхак и семейството му се преместват в Палестина, но Елиазър решава да остане в Париж.

През 1938 г Елиазър се записва като доброволец във войната в Испания на страната на републиканските сили. Доброволци идват от 50 държави, но те не са били добре обучени и организирани и дават много жертви. Елиазър се записва към края на войната, когато обучението вече е само два дни и завършва с клетвата: „Ако фашизмът победи в Испания, той ще дойде и в моята страна и моя дом. Аз ще се бия до последна капка кръв за свободата на Испания и на целия свят.“ Елиазър е част от известната бойна единица Ботвин, наречена на името на Нафтали Ботвин, който убива полски полицай-доносник и е герой за еврейските комунисти. В тази бойна единица участвали около 150 евреи и двама араби. Тъй като повечето са интелектуалци, отколкото войници, те издават свои вестник. Те са лошо снабдени – само 1 на около 10 човека има оръжие. Елиазър пише на родителите си: „само този, който е видял войната, знае как да цени живота.“ След победата на Франко, Елиазър напуска Испания разочарован, но натрупал боен опит. Сменя си името на Леон Бергер, за да не бъде асоцииран с баща си, което би било проблем сред комунистическите среди.

Отново с помощта на майка си, Леон се връща в Париж. Отказва на поканата на баща си да замине за Палестина и в началото на Втората Световна Война  доброволчества във френската армия, но французите го приемат само в чуждестранния легион. Той отказва и през януари 1940 се записва в полската армия, организирана от Владислав Сикорски, който е полският министър-председател в изгнание в Париж. На 17 юни Франция капитулира и полската армия бяга в Англия, но Елиазър остава в Париж. Там той взима активно участие в тайната комунистическа клетка. В окупирана Франция положението за евреите става тежко. Те са подложени на множество забрани и конфискации. Френските граждани са съпричастни към тях. Френското правителство, което въпреки, че е подчинено на нацистите, отказва да наложи до крайна степен санкциите срещу тези евреи, които са френски граждани, но предава на германците тези, които не са.

На 1 април 1941 Елиазър Груенбаум е задържан от полицията под предлог, че е член в тайна комунистическа партия и, че е участвал в испанската война. На 15 май е изпратен в концентрационния лагер Бон-ла-Роланд, където условията били по-тежки както от затвора в Полша, така и от фронта в Испания. В лагера всеки разполагал с малко легло, около 125 грама хляб и една купа супа на ден. Имало недостиг на дрехи и обувки, особено през зимата. Заедно с приятелите си Елиазър работи за подобряване на условията в лагера, като е избран за представител на затворниците и техен говорител.

През април 1942 Елиазър и съмишлениците му получават инструкции за бягство от лагера. Груенбаум не е напълно съгласен с такова решение. Той се аргументира с думите, че при бягство ще избягат по-силните, а по-слабите ще останат без защита. Все пак, прави опит за бягство, който се проваля и авторитетъм му сред стражите се заличава. След като СССР влиза във войната, той изнася лекция, в която изказва предположението, че червената армия може да загуби, което го скарва още повече с партията си. На 28 юни 1942 Елиазър Груенбаум и приятелите му са натоварени на влак. Те мислят, че ги откарват в Германия, но когато слизат от влака, осъзнават, че се намират в родната Полша.

Леон Бергер получил татуиран номер 43057 на лявата си ръка. Мястото, където пристигат, има неблагоприятен климат за живеене на открито. Тресавищата наоколо са огнища на тиф, малария и ревматична треска. Липсва чиста питейна вода. Ценностите на новодошлите са отнесени в място, наречено Канада. Отвън комплексът изглежда спретнат и чист, с посадени дръвчета и саксии, не будейки никакви подозрения какво се случва вътре.

А какво се случва вътре надхвърля и най-смелите предположения. Бараките в лагера са дървени и понякога тухлени. Те нямат прозорци, като светлината влиза през процепи в покрива. През лятото са непоносимо горещи и задушни, пълни с прах. Бараките нямат никакво подово покритие, затова, когато вали, се образуват локви. Спалните помещения са на три етажа с по две легла. На всеки етаж спят от 6 до 10 лагеристи, което означава от 6 до 10 човека на две легла. Жаждата измъчва повече от глада. В целия женски лагер, например, има само две кранчета. Затворниците прибягват до пиене на вода от тресавищата.

Елиазър и приятелите му чакат 3 дни да бъдат настанени, наблъскани в малък блок с 1500 човека. Това се случва в началото на юли и жегата и жаждата биват непоносими. През тези 3 дни Елиазър е бит вече два пъти, заради поведението си. Офицерът, отговорен за преместването им, казва: „Проклети евреи, не сте дошли в Аушвиц да живеете. Нито един от вас няма да излезе от лагера.“ В Биркенау ги посреща капо с думите: „Вие сте в лагера на смъртта Биркенау. Тук ще работите много и ще получавате малко храна. Ако се държите добре, ще оцелеете 3 или 4 месеца, ако не, ще умрете до няколко дни.“ За да опише какво представлява капото, авторът на книгата цитира думите на самият Хайнрих Химлер: „Ролята на капото е да отговаря за свършената работа… затова той трябва да оказва натиск върху неговите хора. В момента, в който не сме сме доволни от него, той спира да е капо и се връща при останалите затворници. Той знае, че когато се върне, те ще го бият до смърт още първата нощ… Тъй като нямаме достатъчно германци тук, ние използваме други хора – разбира се френски капо за поляците, полски капо за руснаците, ние противопоставяме една нация на друга.“

Елиазър и приятелите му са настанени в блок 9. Те го избират за техен представител пред началника на блока – Лудвиг Кончал. Елиазър знае, че тази работа е опасна и затова не кандидатства сам за нея. Знае също, че началниците често убиват затворници. За известно време се премества в блок 4, но приятелите му го искат обратно. Казват, че Кончал започнал да убива по няколко човека на ден. Когато се връща в блок 9, Елиазър се разболява от тиф. По-късно пише, че съжалява, че болестта не го убива още тогава. До януари 1944 се мести в няколко блока, като номер 20 е с най-добри условия. Там SS държи хора, които иска да запази живи. Но през 1944 SS спира да дава управленски длъжности на евреи от страх от въстание.

Дори и най-смелите затворници живеят в постоянен страх от предателство и смърт. Всеки се доверява и се грижи най-напред за групата, към която принадлежи. По-късно Елиазър и други като него са обвинявани, че са жертвали затворници в името на своите съмишленици.

Елиазър пренебрегва инструкциите на партията си да не се интегрира в живота в лагера. Но, за да се справи със ситауцията е необходимо да заеме отговорни длъжности. Авторът пише, че Аушвиц е извратено място, където е нужно да се интегрираш, за да оцелееш.

Елиазър е член на тайната съпротивата в Аушвиц. Част от централната група на съпротивата работи усърдно за бягството на техни членове, но много от тях умират при различни обстоятелства и групата отслабва. Поддържат връзки с въстаниците от варшавското гето и се опитват да информират света за избиването на евреите в газовите камери. Жените също се включват в съпротивата и много от тях работят успешно в трафика на храна, лекарства и информация.

Във втората половина на 1944 затворниците получават инструкции за въоръжен бунт. Те подготвят бутилки с бензин, изрезки от бодлива тел и други оръжия. Но с наближаването на Червената армия се питат дали си струва. Разнасят се слухове, че германците ще избият всички и ще унищожат лагера. Съпротивата събира пари за оръжия, но бойният дух спада и се отказват.

Други важни членове на съпротивата идват от редиците на зондеркомандосите. Нацистите знаят, че ги карат да вършат немислими задължения, затова използвали три метода. Първо, чрез страх. Ако някой откаже или е хванат да краде, веднага е хвърнян в камерите. Второ, обещават им по-добри условия за живот. И трето, може би и най-важно, снабдават ги с неограничено количество алкохол, за да могат да си вършат работата. Зондеркомндосите често били непопулярни сред затворниците заради работата им и алкохола. Но все пак те разпалват един от най-големите бунтове в Аушвиц. Зондеркомандосите също играят важна роля за съобщаването на света какво се случва в лагера. Съпротивата ги снабдява с камера, с която са направени две снимки – една на гола жена, гонена в камерите и другата на тела преди да влязат в пещите.      

Камерата е предадена на Тереза Ласоцка, кодово име „Тал“. Въстанието във Варшава на 1 август има за цел да подпали цяла Полша и да се освободи Аушвиц. Съпротивата дава инструкции на зондеркомандосите да съберат експлозиви и да взривят газовите камери и крематориумите – това ще е знакът за започване на бунта.

Въстанието във Варшава е видяно като добър знак. В неделя, когато SS напуска лагера за почивка, лидерите на съпротивата се събират. Планът е, когато бунтът започне, жените да срежат телените огради и да бягат във всички посоки.

Но оптимизмът затихва. През септември варшавското въстание започва угасва. Един от замесените в Аушвиц е задържан и измъчван до смърт. Въпреки, че не признава нищо, сред въстаниците се буди съмнение и страх.

SS усеща, че нещо става, въпреки, че не знае детайли. Взимат се мерки, като преместват повечето мъже в Германия. Зондеркомандосите настояват бунтът да започне, но останалите вече го приемат за самоубийство. Зондеркомандосите знаели, че с наближаването на Червената армия времето им изтича. Германците ще ги ликвидират като преки свидетели. Още повече, през есента на 1944 влаковете със затворници към Аушвиц намаляват, което прави зондеркомандосите все по-ненужни. Затова те подготвят свой собствен план.

Планът им е да нападнат надзирателите, когато сменят дежурство, да вземат оръжията им, да убият колкото може повече, до подпалят крематориумите и да прережат телените огради. Събират експлозиви и малко пистолети с помощта на жените. Останалата част от съпротивата вижда, че не може да ги разубеди и решава да не се меси. Обстоятелствата преди и по време на бунта не позволяват той да бъде добре организиран. Самите зондеркомандоси не са единни как да се подходи.

Въпреки това, въстанието започва на 7 октомври 1944. SS се усеща още от началото. Крематориум номер 3 е обграден и неутрализиран, още преди да е започнало въстанието. Но в номер 2 и 4 зондеркомандосите успяват да подпалят камерите, хвърлят граната и произвеждат изстрели. В редиците на SS настъпва паника, но само за няколко минути. 3000 войници обкръжават крематориумите и откриват огън по укритията на зондеркомандосите. Част от бунтовниците успяват да пробият обсадата и бягат. Укриват се в барака на 5 мили от Биркенау. Германците подпалват бараката с огнехвъргачка.

По време на боевете са убити 200 евреи. Останалите от зондеркомандосите са заловени и разстреляни. От 663 оцеляват 212. Трима SS-овци са убити. Петима получават железен кръст за храброст за героизма им при потушаването на бунта. По това време Елиазър е в миньорския лагер Явишовиц и научава косвено за бунта.

Явишовиц е част от огромния комплекс на Аушвиц. Когато Елиазър пристига в през пролетта на 1944, там има 25000 евреи, най-вече от Полша и Централна Европа. 80% от населението на Явишовиц работи в мините, дълбоко под земята. Прекарват повечето време по корем заради тесните и клаустрофобични тунели или на колене с фенери между зъбите. От няколко човека се изисква продуктивност с възможностите на 100 професионални миньори. Около 80 тийнейджъри между 13 и 17 годишна възраст стоят до конвейерите и отделят въглищата. Който не смогва с бързината на конвейера е бит. Те също работели по 12 часови смени като възрастните. SS рядко слизат в тунелите. Наемат полски миньори, които да ги съблюдават. Понякога миньорите се държат добре, но в други случаи германците ги притискат и условията за затворниците се влошават.

Инцидентите и смъртта са ежедневие. Някои се хвърлят на релсите на количките, за да се самоубият. Други се хвърлят на електрическата ограда. Началниците убиват по произвол. Колкото повече хора идват, недостигът на храна расте. Работниците получават малко калории. Бараките започват да се препълват. Явишовиц не е по-различен от другите лагери.

На всеки 4 седмици лекари от SS идват на проверка. Които не са годни за работа, биват изпращани в газовите камери или са умъртвявани с инжекция фенол в сърцето. Често броят на тези хора е над 100 за една проверка.

Отначало, когато Елиазър пристига, не е ясно дали работи вън или вътре в мините. Но по-късно е преместен на административна дейност. Там той може да спаси човек, като смени име или възраст. Но той и съпротивата не могат да помогнат на всички, а само на тези, които са близки и важни. Това е морална дилема. След 2 месеца е върнат в мините. Има вероятност SS да са разбрали за манипулациите му.

И в Явишовиц тайната съпротива е активна. Лидерите се срещат в душовете. Те успяват да вкарат свои хора на важни позиции. Например четирима техни човека работят в кухнята. Така те успяват да доставят храна на болни и слаби. Съпротивата също понякога обявява някого за мъртъв, за да го спаси. Тя също е и източник на информация, без която затворниците биха изпаднали в пълно отчаяние заради дезинформацията на SS. Те събират информация от вестници, хвърлени в боклука, тайно радио и контакти отвън. Съпротивата дори понякога сплашва членове на SS, защото войната свършва и те ще бъдат съдени.

След Аушвиц семейството на Елиазър не знае къде е той. Баща му, Ицхак, говори със секретаря на Световния Еврейски Конгрес – Герард Ригнер, който решава да изпрати 10 пратки до Елиазър Груенбаум до 10 концентрационни лагера, за които е знаел. Изненадващо за него, той получава отговор от Явишовиц на 1 май.  Уведомява Ицхак, че синът му е в района на Биркенау.                                

Семейството знае къде е мястото, но не знаят какво представлява и какво се извършвало там.

Когато получава пратката, някои завиждат на Елиазър, но други се присламчват към него, защото явно е важен човек, тъй като много малко хора получават пратки. Избран е за един от лидерите на съпротивата, но тя самата не го третира добре заради миналото му в Аушвиц като капо.

На 17 януари 1945 с Червената армия на хоризонта и американски бомбандировачи в небето, Явишовиц е евакуиран. Пазачите нареждат всички да се съберат навън. Раздава се храна и одеала, но от снеговалежа одеалата стават тежки и затворниците ги захвърлят. За Елиазър Груенбаум започва „Маршът на смъртта“.  Два дни по-късно към тях се присъединяват лагеристите от Биркенау. Само около стотина са изоставени в лагерите с двама лекари. Малцина оцеляват до идването на съветските войски на 25 януари.

Хиляди евреи и други етнически групи взимат участие в Марша на смъртта. Те са разделени на групи, като взимат различни пътища. Някои са били карани да теглят шейни със заграбените ценности на членове на SS. Който не може да продължи, бива убиван с куршум в главата. Много умират през нощта от студ, а през деня – от глад.

 Затворниците от Явишовиц, които оцеляват, включително и Елиазър, са качени на открити товарни вагони за въглища, пълни със сняг. Когато влакът се движи, влагата по дрехите им замръзва и убива мнозина. Влаковете спират по различни причини и пътуват по няколко дни. Студът е непоносим. Често единствената храна е тази, която са получили от Явишовиц. На някои места съпричастни жители хвърлят хляб във вагоните. Който го хване, дели с другите, ако не, му го изтръгват от ръцете. Понякога и SS са хвърляли парчета хляб, но някои затворници не са успявали да се доберат до нищо.

Елиазър пристига в Бухенвалд, разположен в източната част на Централна Германия, в края на януари. От Явишовиц оцеляват около 500 човека. В Бухенвалд Елиазър намира съпротивата, но слуховете за него от Биркенау достигат и тук, което го притеснява. Той не се крие, а иска открито да се изясни в какво е обвиняван и на базата на какви доказателства. В Бухенвалд Елиазър става жертва на насилие от затворници, които повеждат кампания срещу бивши началници, капота и други, които били замесени с нацистите. Двама го пресрещат и започват да го бият. Френски ветерани от Испанската война го спасяват.

Съпротивата провежда две разследвания срещу Елиазър. Основните свидетели са чешки затворници. Обвиненията срещу него са четири. Първо, държал се грубо и биел затворници без причина. Второ, бил снизходителен към поляците и се държал зле с чехите. Трето, крадял храна. И  последно, карал чехите да предават пари и ценности. Елиазър признава, че е удрял някои без причина, включително и д-р. Милос Недвед – един от лидерите на чешките групи, но не е знаел, кой е бил той. Другите обвинения за кражба на храна и ценности Елиазър категорично отрича. През 1943 той праща поляци на тежък труд, докато запазва чехите в блок 9, на който е бил отговорник. Съдиите отхвърлят обвиненията за кражба и отсъждат, че е действал в рамките на условията в Аушвиц-Биркенау и не е направил нищо особено. Приет е в съпротивата и участва активно в подготовката на бунта, който се осъществява на 11 април 1945, когато съюзниците пристигат. Елиазър участва в рязането на оградите. Дава му се командването на полска бойна единица, която претърсва лагера за членове на SS.

След освобождението на лагера, семейството му получава новини, че е жив и относително здрав. Новината предава Исаак Шварцбарт – полско-еврейски лидер, който прочел репортажа на Флориал Соколов – военен кореспондент на полски вестник. Соколов разговаря с Елиазър и съобщава, че изглежда добре, носи цивилни дрехи, държи се разумно и спокойно.Елиазър праща писмо до баща си. Той не иска да отиде в Палестина, а е вече в контакт със съмишлениците си в Париж с намерение да се върне и да продължи делото на партията си.

Завършвам с думите на Шварцбарт към Ицхак Груенбаум: „Най-важното е, че след такива ужасни събития е още жив и здрав и готов за действие.“

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Ad

Архив

Календар

септември 2018
П В С Ч П С Н
« авг.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930