Център за еврейско-българско сътрудничество

Метаморфоза

Разказ на  Елизабет Руслан Александрова, ученичка в 11 клас на Национална финансово-стопанска гимназия- гр. София – поощрителна награда в VII национален младежки литературен конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Наградата обяви Ярослав Годун, директор на Полския институт в София.

МЕТАМОРФОЗА

Маджарово,1943 година, в разгара на депортирането на българските евреи на териториите с българско управление

– Господа, господа… – извика възрастният мъж, опитвайки да укроти настаналия хаос измежду най-възрастните на градчето. – Успокойте се! Не можем да вземем каквото и да било решение, ако не се изслушваме. Не мислите ли?!

– Пфавий! – извика гологлавият Мартин. – Откога ти ни ръководиш? Това, че си най-възрастният измежду нас, не значи, че трябва да те следваме.- наблегна на последните си думи с изключителна властност. – За кого се мислиш? Нима забрави, че съвсем доскоро хората те мислеха за чужденец? Дойде преди 9 години тук  със старата си сврака Лидия, без пукнат грош. Ние те подслонихме и се погрижихме за теб, помогнахме ти да се установиш, а сега?! Реши, че можеш да ни командваш, така ли?

– Мартин… – намеси се Петър, почесвайки наболата си глава, както правеше всеки път, когато се ядосваше на нещо. – Мери си езика! Пфавий вече е част от нас. Доказвал го е неведнъж. Помагал е на всеки един от нас. А и мисля, че старчето ти те е научил на уважение към възрастните, или греша?

След тези думи гологлавият мъж замлъкна, нареждайки наум най-различни цветущи изрази. Защо ли изобщо беше дошъл?!! Та тези мъже никога не го слушаха. Преди, поне заради Ани, чуваха думите му, не ги следваха, но все пак беше нещо. Но откакто тя се спомина в деня на раждането на сина им, той вече сякаш съвсем загуби позиции в малкото им общество. А Ани… неговата Ани… Толкова много му липсваше! Само ако можеше… Не, времето не може да се върне назад. 

 – Колко чухте, че са се насочили насам? – обади се друг. Сякаш чувайки гласа му, всички замлъкнаха. Нямаше човек, който да има смелостта да се противопостави на Алдомир. С неговите метър и деветдесет височина, едро и масивно тяло и изгарящи огнени очи, той всяваше страх в сърцата на всички – от млади до стари.

Макар и само на 30 години, той беше абсолютен антипод на Мартин.  На една и съща възраст, двамата се различаваха и в нравствено, и във физическо отношение. Вторият беше слаб, с остри черти на лицето, кървясали от безсънните нощи очи и по-нисък от общинското магаре. Дори кокошките в обора го подминаваха с пренебрежение, без да го удостоят дори и с поглед, какво оставаше за селяните в това проклето градче.

– Двамината  с… а…  с – започна да заеква един набит старец, сгушил се в ъгълчето на стаята, след като чу гръмкия глас на 30-годишния. – Ъм… с Иван бехме там, разбираш ли, и чухме двама ябанджии да си говорят… и… таковата… ами…

– Спри да пелтечиш като девственица, за Бога, Сава! – ядоса се Алдомир и сякаш с мощния си глас разтресе прозорците на цялото помещение. Ушите на стареца започнаха да бучат.

– Ъм… такова…

– А-а, не! – изръмжа ядосано мъжът. – Къде е Иван? Иванеее… – извика и не чака дълго, преди да чуе тънкото и все още пискливо, заради младостта, гласче.

– Тук съм!

Всички се заоглеждаха. Не виждаха малкото момченце, а и не знаеха какво ще прави то тук. На всички незрели им беше забранено да присъстват на събиранията на съвета. Всички погледнаха слисано, като установиха откъде идва това тънко гласче – от процепа между двете разхлабили се дъски. Явно, този калпазанин отново се е скрил в мазето.

– Какво правиш тук? – попита сърдито бащата на младежа.

– Ами… реших да се поразходя малко… и … аз такова… не знам как съм се озовал тук! – изписка уплашено детето. – Може да съм заспал и да съм се разхождал насън. – изричайки тези думи, от някъде се чу леко кикотене, сравнимо с цвърчене на мишка, което заглъхна почти толкова внезапно, колкото беше започнало.

– Какво? – извиси глас още някой. – Кой е с теб, за Бога, момче?

– Ами… аз… такова… двамата с Пешо се… – но така и не успя да измисли сносно оправдание, защото беше прекъснат от разярения глас на Мартин.

– Петре, ти също ли си там?

– Здрасти, тате!

– Здраво си загазил! По-добре тичай, защото като те хвана и двайсет удара с колан ще са ти малко.

– Но, тате…- опита се да възрази момчето, но без успех. Знаеше, че по-добре да замълчи.

– Прибирай се веднага вкъщи и ще се разправяме, като се прибера. Разбра ли ме? – извиси глас бащата. Като не получи отговор, извика отново – Разбра ли ме?

– Да… тате. – каза последно момчето и след мъничко се чу затварянето на тежката дървена врата на подземното помещение.

– Иване! Не си мисли, че ти си се отървал! – изръмжа Алдомир. С бащинска заповедност му зарече да разкаже всичко и веднага де се прибира вкъщи. Подвило опашчицата си, хлапето заразказва:

– Двамата с дядо Сава бяхме в гората и той ме учеше как да паля огън с подръчни материали, когато чухме някой да говори. Двама с някакви странни униформи си говореха за това как след като са минали през Хасково, ще се прехвърлят на малките градчета. Мисля, че обсъждаха петима мъже… или може би бяха десет. Не съм сигурен! – заключи хлапето. Последва гробна тишина, която беше нарушена от баща му.

– Пет или десет? И защо не ми каза по-рано? Как не ви видяха? Боже, добре, че не са ви видели!- в очите на този грамадан се виждаха искри на ярост, но ако някой се вгледаше можеше да види притеснението, страхът, че някой може да нарани детенцето му. Неговото съкровище, лежащо с пропити от кърви гърди… тази картина го съкрушаваше.

– Бяхме достатъчно далеч да не ни видят. А и с дядо Сава успяхме да се скрием зад стъблото на стария дъб при реката.

– Добре. А сега тичай към вкъщи и само да си посмял да се отклониш! Ясно! Кажи на Нана, че ще се прибера скоро.

Добре, че беше Нана. Какво ли щеше да прави без нея? Нямаха роднинска връзка, но въпреки това тя му помагаше още откакто беше младо момче. Беше до него дори след смъртта на Мария. Тя беше истинско съкровище.

– Какво ще правим? Без значение колко са, ако започнат да ровят, ще ги намерят.

– Не разбирам защо изобщо ги търсят. – обади се Пфавий. – Та те са нормални хора, няма значение, че са евреи, те са живи същества!

– Никой не те пита!- заяде се Мартин. Омразата му към този етнос беше сравнима с омразата му към скакалците. А тя беше огромна!

– Ако няма да казваш нищо полезно, Мартине, по-добра млъкни, за да не ти помогна аз! – изръмжа отново Алдомир.

– Не бива да позволяваме да им навредят. Трябва да ги пазим, да ги скрием! – намеси се Петър, за да охлади страстите.

– Има едно място… една пещера.. .в скалите. Трудно се стига до там, но има достатъчно място за трите семейства. Децата ще издържат пътя. Ще ги скрием още утре там, не бива да оставяме на тези зверове да ни изненадат – довърши Сава и видя одобрителните кимания на всички.

– Всички ли са съгласни?-попита Алдомир. Знаеше кои са и кои не. Той беше умен мъж, но за момента му стигаше просто да ги държи под око. – Нека всички тогава да си починем.

Всички с ленива крачка се отправиха към изхода на малката църквичка, която използваха за всичките си събрания. Недоизказаните думи се скриха в нощта. 

***

Седмица  по-късно

– Чухте ли? Минали са вече през  Сьоют, какво име му дадоха сега… – възрастният мъж си почеса плешивото кубе.

– Бориславци – обади се  младият мъж до него.

– А, да! – възкликна. – На онзи Борис, нали? Свестен тип беше.

– Имаш ли представа какво се е случило там? – обади се Пфавий, очевидно заинтригуван.

– Открили са двама… ъм…

– Какво? – подкани го.

– Убили са един мъж и една жена, защото са ги укривали в мазето си.

– Боже мой! – възкликна. – Бог да пази душите им!

– Амин! – намеси се трети.

Разговорът им замря, всеки един от тях потънал в мисли. Какво ли ще се случи с тях, ако някой разбере, че знаят къде са трите семейства? Не… няма как да се досетят, няма как да ги открият. Повтаряше си го всеки един от тях, но страхът просто не ги напускаше, беше се загнездил в сърцата им и ги беше хванал за вратовете. Ами ако избият всички в отмъщение?

Минаха още няколко мъчителни дни. Всеки отделен гражданин на малкото градче чуваше как проверяващите се приближават все по-близо. Разнасяха се слухове за пострадалите закрилници на еврейските семейства. Това допълнително нагнетяваше обстановката. Обичайно милите и спокойни селяни ставаха все по-изнервени и по-изнервени, и това доведе до не един спор. Алдомир беше единственият, който можеше да успокои хората, което разкъсваше младия мъж. А нацистите се приближаваха все повече и повече, без да пропускат и едно селце по пътя си. Бяха като хрътки, надушили плячката си. И постепенно примката се затягаше около вратовете на бедните жители, докато накрая:

– Пристигнаха! Бога ми! Пристигнаха! – крещеше с цяло гърло Марта. За нейните приблизително 130 килограма беше изключително пъргава. Успяваше да заобиколи всеки по-голям камък и тук- там някой осмелил се да застане на пътя й човек.

– За Бога, спри се, Марта! Ще те чуят дори и в Ортакьой! – изкомандва Пфавий. Тя го погледна сърдито, но въпреки това усмири високия си глас.

Не чакаха дълго и пред тях се разкри картината на малка черна кола, която едва се движеше по разбития на градчето път, издавайки заплашителни звуци от ударите  на метала с камъчетата. Когато спря под сянката на смърча, от колата слязоха петима мъже. Трима от тях бяха облечени с нацистки униформи. Другите двама бяха облечени в сиво-кафяви дрехи и изглеждаха направо смешно до спътниците си. Немците бяха по-едри от другите двама и със студени лица, които всяваха страх в насъбралите се хора. Приближиха се бавно, но заплашително.

– Името ми е Иван Милушев – представи се един от тях. След това се обърна към останалите от малката им групичка и ги посочи. – Това са Александър Петров и приятелите ни Бернхолд Хартман, Шермайн Шефлер и Щефан Албрехт.

Тримата мъже кимнаха със снизхождение и си размениха няколко думи на език, който беше непознат за тълпата. Изсмяха се веднъж и погледнаха Александър и Иван, които им отвърнаха с кимване. След покана, отправена от Пфавий и Петър, гостите се отправиха към гостилницата на Марта, която само клатеше глава през целия път към мястото, а впоследствие и през целия обяд. „Как не ги е срам?!” – питаше се жената. През цялото време си мънкаше под носа. „Що за безочливи хора?” – повтаряше си тя. 

Гражданите се опитаха да подхванат разговор с двамата българи, но това се оказа изключително трудна задача заради грубостта на Александър. Иван за сметка на това се оказа много приятно и възпитано момче, което отговори на въпросите им. Увери ги, че трагичните инциденти в другите проверени райони са били нищо повече от злополука. Той ги успокояваше с такава увереност, че слушателите нямаха друг шанс освен да повярват. Алдомир се присъедини към гостите и своите съграждани и мълчаливо сподели обяда си с тях, наблюдавайки всяко едно действие на новодошлите. Забеляза, че всеки път щом немците си отвореха устите, двамата им придружители настръхваха. Той бързо разбра, че и двамата разбират езика им и очевидно не им се нравеше това, което казваха. Той виждаше как се споглеждаха и пламъчетата, които заиграваха в очите им. Това му хареса, въпреки привидната демонстрирана от тях покорност.

След като всички се наядоха, на чужденците им бе предложено място, където да пренощуват. Това не се нравеше нито на немците с тяхното високомерие, нито на селяните, но Алдомир настоя. И ето ги на, всички селяни в гостилницата на Марта седяха и се жалваха. Всеки един от тях споделяше желанието си да направи какво ли не с неканените гости, но всеки път щом нещо изтропаше, всички се скриваха под масите като катерици в хралупата си.

Пфавий не можеше да стой повече вътре при останалите.  Тази проява на тесногръдие го побъркваше. Мисълта, че човек може да пожелае, пък камо ли да причини зло на друг, му носеше такава неприятна болка, че той просто предпочете да се оттегли, преди да се е поболял. Разходи се малко. Накрая се озова пред къщичката, в която бяха настанени чуждоземците. Тъкмо да се отдалечи малко, когато в мрака нещо привлече вниманието му. Приближи се и видя грубият и мрачен мъж… как му беше името… Александър, да. Приближи се шумно, така  че да не изплаши нищо неподозиращият.

– Какво правиш навън, момче? – попита той с дружелюбен глас. – Идва буря. По-добре ще да е да се скриеш. – Сякаш за потвърждение на думите му задуха силен вятър. Младият мъж погледна изненадано. Бяха се насъбрали облаци, да, но нищо не подсказваше, че ще има буря. Най-много лек дъждец. Старият мъж насреща му се ухили с широка усмивка. Дълго време беше живял сам в гората и се бе научил да чете времето.

– Откъде знаете? – попита младият.

– Всеки си има история, нали така? – отвърна. 

Александър беше учуден от този възрастен мъж. Подхванаха спокоен разговор, обсъждайки различни маловажни неща.

– Трябва да знаеш, че тези хора не бива да се подценяват. Това, което ви каза приятелят ми, не беше вярно, не бяха инциденти – каза сякаш от нищото. Пфавий, обаче не беше изненадан. Беше се нагледал и наслушал на всякакви истории и случки. Умееше да разчита хората почти толкова лесно, колкото и времето.

– Защо ми го казваш, момко?

– Н-н-не знам… – засрича.

Не знаеше защо този човек го караше да се чувства спокоен. След инцидента нямаше човек, който да не го кара да очаква най-лошото. Но този човек… лицето му напомняше на баща му. Бръчиците, които са накацали по челото и междувеждието му, топлите кафяви очи и спокойният глас го връщаха във времето, когато беше малък и семейството му беше още живо. – Аз просто смятам, че трябва да сте наясно с това, което би могло да ви очаква, ако криете един от онези зверове.

– Зверове ли? – повдигна изпитателно вежди събеседникът. –  Какво имеш предвид, дете?

– Онези същества… евреите! – последната дума сякаш беше изстреляна като проклятие от устата на момъка.

– Защо говориш така? Какво те кара да мислиш така за тях? – Знаеше, че историята на момчето е дълга и не можеше да направи нищо друго, освен да се надява, че той сам ще разкаже.

– Няма значение какво се е случило – каза твърдо. В очите му проблесна гняв, който не остана скрит за вече прошареният слушател.

– Нищо добро не излиза от гнева! – опита се да го успокои Пфавий. – Нима историята на света не го доказва?

– Гняв не може да опише чувството, което изпитвам, като се замисля за този ужасен народ. Аз го ненавиждам, мразя го и сега, и завинаги, и ще ги накарам да си платят – изръмжа младежът и стисна яростно юмруци. Кокълчетата на ръцете му побеляха. Старецът вдигна ръката си без да се замисли и я постави върху тези на другаря му. Това действие сепна младият, от доста време никой не се беше държал дружелюбно с него.

– Защо го правиш? – попита Александър. – Защо се държиш мило с мен? Та аз съм заплаха за вас.

– Виж, момчето ми – обърна се към него Пфавий, като погледна невежия срещу себе си с нежност. – Не знам какво се е случило с теб, не знам какво си преживял. Но знам какво аз съм преживял. Знам колко пъти съм се чувствал така, сякаш мразя целия свят, но искаш ли да ти кажа какво осъзнах? – изрече и зачака отговор. Младото момче сведе поглед и кимна. – Осъзнах, че не бива да мразиш хората задето са ти сторили зло, а себе си затова, че си позволил това зло да те сломи. Оставил си ги да те сринат, а никой не бива да има тази чест.

Последните думи се бяха превърнали в шепот, когато видя наранения поглед на младежа до него. В очите му вече не искреше злоба, омраза, гняв, а проблясваха сълзи. Възрастният мъж осъзна колко всъщност младо беше това момче. Та той нямаше дори и двадесет. Сърцето му се сви.

– Говорите като учен човек. Нима не сте от селото?

– Прав си. Не съм.

– А тогава от къде идваш?

– От Тива, Гърция. Баща ми беше невероятен учен, а майка ми много умна жена.

– Но тогава как се озова тук?

– През 1917 година… бях на 29 години, имах съпруга и две деца. Семейството ми… –  направи пауза, за да си поеме дъх. Въпреки всичките тези години му беше тежко. Александър се изненада колко се състари  човекът насреща. – Бяха убити. Родителите ми, съпругата ми, децата… Загинаха от ръцете на турците. Много хора загинаха тази година, но аз не бях късметлия като тях. Проклинах тях, защото отнеха семейството ми, проклинах Бога, задето не взе и мен, проклинах и себе си, че не можах да ги спася.

– Много съжалявам! Но защо дойде тук?

– Баща ми беше невероятен човек, добър, образован българин. Той се погрижи да получа добро образование и ме научи да говоря български. Отраснах с красиви истории за България и мечтаех да дойда тук. След като ми ги отнеха, след дългото страдание реших, че няма какво друго да губя. Бях загубил имот, пари, всичко. Затова тръгнах пеша насам. Отне ми много време. Гладувах, крадях, изливах гнева си на турците, които срещах. Не вярвах, че ще стигна до тук жив, но явно Бог има други планове за мен.

– И какво стана после? 

– Като пристигнах тук, никъде не ме искаха, а и самият аз не желаех да съм близо до хора. Намерих изоставена къщичка в гората. Там прекарах следващите 20 години от  живота си. Ограничавах срещите с хора до минимум, ловувах, крадях от близките селца. Открих църква, която имаше скромна библиотека. Тя се оказа напълно достатъчна, за да ме накара да размисля. Започнах да общувам повече с хората наоколо, търгувах с тях и осъзнах, че трябва да се върна. Затова се отправих на изток и се озовах тук. Зимата дойде. Бях премръзнал, гладен и сам. В къщичката успявах да си запаля огън, имаше малка пещ, събирах си дърва и с подръчни материали ги палех. Бях свикнал на студ и лишения, но въпреки това лютата зима ме стовари. Намерили са ме премръзнал в гората. Довели са ме тук. Алдомир, на двадесет и пет години, ме спаси и със съпругата му ме приютиха. Погрижиха се за мен. На тях дължа всичко.

Александър стоя безмълвен дълго време. Не можеше да осмисли цялата тази информация. Не можеше да си представи да живее двадесет години, отделен от света. Не можеше да повярва на смиреността на този човек.

– Не желаеш ли да си отмъстиш на тези, които са ти причинили това? – успя да прошепне той.

– Момче, природата смирява. Осъзнаваш колко незначителен си, в сравнение дори и с малката пойна птичка. Аз не желая мъст, мечтая да превъзмогнем злобата, гнева и да се отворим за другите. Забравили сме отдавна да чуваме природата и нейните уроци.

– Аз…

– Вече е късно, а и всеки момент ще завали. По-добре да се приберем да си починем. Поспи… пък отговорите ще дойдат сами, когато се отвориш за тях.

Така се разделиха. Двамата потънали в собствените си мисли. Две ранени души, които ближеха раните си от миналото и се бореха с кървящите си сърца. Две изстрадали съзнания, които се бореха със собствените си демони.

***

На сутринта минаха през всяка една къща по отделно. Провериха мазета и гардероби. Претърсиха всяко едно късче от имуществото на селяните, но не откриха нищо и никой, който реално да изпълни мисията им. Това накара проверяващите да се усъмнят и за техен късмет им се отдаде шанс да поостанат малко по-дълго. Валеше пороен дъжд, завалял още от миналата вечер. Пороят бе рукнал, още щом Александър и Пфавий се бяха разделили. Започваха да се образуват малки локвички, които с времето се превърнаха в истински вирчета. Небето сякаш си беше наумило да ги удави, тъй като продължи така и следващите няколко дни. Вятърът ставаше все по-силен, а облачната пелена, покрила небето, без да допуска ни лъч светлина, ставаше все по-гъста и по-гъста.

За местните присъствието на гостите беше странно и дори нежелано. Повечето си време прекарваха в гостилницата на Марта, но когато някой от непознатите се приближеше, всички замлъкваха. Единствено с Иван правеха изключение. Когато той влезеше при тях, всички оживено му се радваха и отново накацваха около него, за да го разпитват и да си говорят с него, което не му беше проблем. Той беше много приказлив и повечето хора не можеха да смогнат на темпото му. Прескачаше от тема в тема, както въшка от глава на глава. А всичките засегнати въпроси бяха толкова интересни за селяните, че никой не смееше да го прекъсне.

Докато другите местни жители се черпеха в гостилницата, Пфавий и Александър се виждаха в малката черквичка, която в повечето време беше пуста. Там те можеха спокойно да обсъждат всякакви въпроси. Младото момче разкри на събеседника си, че баща му, макар и алкохолизиран, е бил най-скъпият му роднина, единственото му семейство, и как го загубил от ръката на човек от същата тази нация, която преследва. Там, в тишината на свещените стени и под опеката на всичките светци, той плака така, сякаш отново е момченце, ударило коляно. Възрастният мъж го гледаше с горчив поглед, галейки главата му. Помогнаха си взаимно и заедно успяваха, дори и за момент, да уталожат болката. Нещо, което другите хора не можеха да им дадат. След известно време, скачайки от тема в тема, Пфавий съвсем внимателно подхвана разговор за евреите. Знаеше, че няма да му е лесно да убеди приятеля си, но трябваше да опита. И ето, че след малко вече спореха ожесточено.

– Момче, това, че един ти е сторил зло, не значи, че всички са такива!

– Напротив! Всичките са едно долно племе, което заслужава съдбата си! – извика младежът.

– Чуй ме сега! Те са хора, нали така? – попита разпалено старецът. В очите му грееше пламък, запален от хубавия спор.

– Не, не са. – каза уверено по-младият.

– Нима? Сигурен ли си?

– Напълно!

– Нима когато ги порежеш, те не кървят? Нима когато ги нараниш, те не страдат? Хм… нима когато им отнемеш семейството, те не искат да си отмъстят? Нима и те не изпитват чувствата, които и ние изпитваме?

– Аз….ъ…

– Не… те също страдат, кървят, желаят мъст, прощават, обичат… какво ни различава от тях? Какво ги различава от теб и мен? Дишат въздуха, който и ние, ядат храна, както и ние. С какво се различават?

– Аз… Те мислят по-друг начин…

– Нима всеки не мисли по различен начин от другия? Нима аз и ти не сме различни? Нима хората не са хора, защото всеки е уникален по своему? Момче, погледни не с очите на омразата, а с очите на любовта. Вярвам, че отговорите ще изплуват сами…

– Но… аз… не мога да ти повярвам – изрече с наведена глава. Очите му отново се напълниха със сълзи. Не можеше да пренебрегне цялата неприязън, която изпитваше към това съсловие почти цял живот само за няколко часа. В главата му беше хаос. Всичките тези години канализираше отровата на болката и скръбта в желание за отмъщение на всички от този род, а сега някой му казва, че греши. Та той не би ли трябвало да знае най-добре кое е правилно, или напротив?

Старият мъж разбра, че няма да го убеди само с думи. Изправи се и му подаде ръка.

– Ела с мен, момче!

Тръгнаха заедно, бавно и внимателно, по скали и шубраци, по треви и камънаци, пренебрегвайки развилнялата се буря. Не си продумаха нито дума. По пътя Пфавий бе минал да вземе малко храна и одеяла, което учуди младият мъж.

И така, пътят мина в мълчание. Двамата, потънали в собствените си мисли, крачеха с наведени глави, но с надежда в сърцата. Накрая стигнаха до голям обрасъл вход на пещера. Първоначално Александър си помисли, че е тъмно като в рог, но вглеждайки се, съзря малка светлинка, танцуваща по стените на пещерата. Той изненадано се заслуша, изолирайки шума на дъжда. Чу как всички животни са притихнали по малките си обиталища, чу как дърветата се противопоставяха на вятъра и чу как хора, които най-вероятно са премръзнали, изтощени и гладни – пеят и танцуват като за последно.

Пфавий подбутна младия да влезе. Заедно прекрачиха прага на пещерата и се приближиха към този лъч надежда. Звукът от лютнята се усилваше и след като направиха малък завой, пред тях се разкри картината на двама мъже, хванали се под ръка и танцуващи. До тях бяха застанали и се кършеха две девойки и три момченца, въртящи се в кръг. До огъня беше седнал може би най-възрастният от всички, който свиреше на инструмента. Две майки се бяха настанили до него и гледаха щастливо любимите си, а над сърцата им спяха три бебета. Едната жена, която изглеждаше по-възрастна от другите, държеше и в двете си ръце по едно малко вързопче. Александър се учуди как ръцете й издържаха тежестта.

– Добър вечер! – обади се Пфавий.

Приятелят му първоначално реши, че хората ще спрат да танцуват и ще ги погледнат сърдито, че им развалят вечерта, а всъщност не стана така. Мъжете с широки усмивки и с танцова стъпка тръгнаха към тях. Освободиха товара от ръцете на стария и ги хванаха под ръка, повличайки ги към „сцената”. Заедно, усмихнати, танцуваха, докато дъхът им секна и сетне се настаниха пред огъня.

– Дойдохме, за да ви донесем храна и малко одеяла. – обади се най-накрая Пфавий.

– Много ти благодарим, чичо, – каза едно от момченцата с беззъбата си усмивка.

– За вас винаги!

Всички се усмихваха. Подхванаха спокоен разговор. Цялата картина беше толкова красива, уютна и чиста, но и някак си нередна.

– Но защо сте тук, в пещерата? – попита Александър.

– Нямаме друг избор. – каза нежно жената с двете дечица на ръце.

– Тук сме, защото едни лоши хора ни търсят, нали така, мамо? – извика едно от момчетата, поглеждайки към другата жена. Тя го гледаше с топлина и обич, но и с мъка. Беше й толкова тежко, че не може да осигури на семейството си нещо повече.

– Значи вие се криете от…

– Точно така, момче, – намеси се спътникът му. Изненаданият поглед на младежа не беше изненада за Пфавий. В очите на другаря си можеше да види как се двоуми, но започваше да проблясва пламъчето на разбирането.

– Но… аз…

– Ти… – каза тъжно старецът, разбирайки всяка една изказана дума.

Той им разкри историята си, без да може да ги погледне в очите. Когато приключи и вдигна глава, видя в очите и на децата, и на жените сълзи, а мъжете го гледаха с тъга, но и с разбиране.

– Не се притеснявай, момко! – успокои го едната майка. –  Разбираме те. Знаем какво прави омразата с душата на човек. Вземи например Аарон. – каза и посочи мъжа с лютнята. – Той стана вдовец, след като съпругата му беше убита. Дълго време скърбеше и само той знаеше какво направи, но накрая избра да остане до двете си дъщерички – малката Батя – и посочи едното вързопче в ръцете на по-възрастната, после насочи пръста си към една от девойките – и Ясмин.

Александър беше останал безмълвен. Пред очите си виждаше как един мъж продължаваше да се грижи за децата си, въпреки загубата на съпругата си; как една жена гледаше чуждо дете като свое и как всички тези хора бяха като едно голямо семейство. Можеше да види колко много се обичаха само по погледа и по начина, по който се държаха един с друг. Той не издържа. Очите му отново се премрежиха. Изправи и без да се замисля излезе тичешком навън. Бурята го подхвана, но той устремено бягаше надолу по склона. Падаше, ставаше и дори не осъзнаваше, че и в пещерата,  и сега, имаше човек, който го следва.

Повтаряше си: „ Аз съм един от тях!” , „Аз съм един от тях”, но сякаш това вече не беше вярно. Не го чувстваше нито с душа, нито със сърце.

***

Александър не успя да спи цяла нощ. Колкото и да се опитваше да затвори очи и да примами  спокойствието на сладкия  сън, така и не успя. Бързеят на мислите му вече беше избухнал и нямаше да се укроти скоро. Той просто го прие. Цяла нощ се взираше в тавана на стаята си и мислеше, плачеше и после просто гледаше. На сутринта беше изтощен и с кървясали очи. Сякаш животът го беше напуснал. Движеше се лениво и уморено, а в очите му нямаше капка живец, която да подсказва на хората около него, че говорят с живо същество.

Младият мъж се отправи към гостилницата на Марта. Когато влезе и се настани на масичката в ъгъла на помещението, той беше толкова погълнат от мисли, че дори не забеляза тълпата от хора, скупчена на една единствена маса, нито пък когато при тях дойде и гневният Алдомир. Усети, че нещо не е наред едва когато срещна зачервените очи на една от жените в насъбралите се хора. Изправи се и отиде при тях.

– Какво става? – попита учтиво. Досега никой не му беше обърнал внимание. – Всичко наред ли е?

– Дали всичко е наред? – попита саркастично един от мъжете, чието име по спомен на непознатия беше Петър. Той се изправи и удари слисаното момче с юмрук в лицето. – Как не те е срам, лицемер такъв!

– Но… защо… какво… – започна да пелтечи. Тъкмо когато Петър щеше да замахне отново, вратата на гостилницата се отвори и в нея влетя Пфавий. Целият беше зачервен и очите му светеха от ужас. 

– Какво стана? – започнаха да засипват горкия човечец с въпроси, без да му дадат да си поеме дъх.

– Успокойте се! – опита се да ги накара да замълчат старецът, вдигайки умоляващо ръце. – За момента всичко е наред -изрече задъхано. – Скрих ги в църквата, добре са. Но бързо трябва да решим къде да отидат, защото няма да са в безопасност там.

– Има ли пострадали?

– Само Аарон не е успя да се измъкне. Предупредих ги навреме, но докато се движехме надолу по склона, той се подхлъзна и си рани крака. Не можеше да се движи и се наложи да го оставим.

– Какво е станало с него? Клетият Аарон, милите му дъщери! – завайка се една от жените.

– Не знам – отговори кратко.

– Вижте, ще оплакваме Аарон, когато му дойде времето! – намеси се Алдомир. – Сега трябва да помислим за останалите.

– А какво ще правим с този нещастник?-попита Петър, сочейки Александър. В очите му се четяха гняв и отвращение.

– Не той ни предаде – отвърна равно Пфавий.

– Но как… нали ти ни разказа…

– Така е. Първо и аз реших, че е той, но докато слизахме по баирите, имахме късмета да видим как Мартин водеше нагоре проверяващите.

– Но как? Та нали затова не му казахме къде ще ги скрием? – попита изненадано Алдомир.

– Явно ни е проследил!           

– Значи, той не е… – обади се Петър, посочвайки пак чужденецът. Отново го гледаше, но този път с осъзнаване и с извинение в очите. Александър му кимна, за да го увери, че разбира.

– Какво ще правим? – обади се някой.

– Не е нужно да ни помагаш. – обърна се към новия си другар Пфавий.

– Но аз искам! – каза твърдо. – Искам да съм част от вас!

Така всички впрегнаха умовете си, за да мислят къде да скрият приятелите си. Не им отне дълго, за да се сетят за една скрита къщичка в гората.

***

Мина една напрегната седмица, в която проверяващите ги следяха постоянно, но селяните успяваха да носят на семействата храна и вода, използвайки децата, които можеха да се измъкнат и от погледа на орел. Когато всичко свърши и четирима от проверяващите си тръгнаха, сякаш местните видимо станаха по-спокойни и щастливи. Александър отначало беше решил да остане при тях, но после чу за дейността на Димитър Пешев и си науми да се включи и да му помогне. Той бе успял да преодолее болката и гнева и искаше да се реваншира, като помага на тези, които беше гонил така яростно досега.

На Мартин така и не му беше простено и не след дълго той и сина му се преместиха далеч от градчето. Хората тъгуваха повече за момченцето, отколкото за баща му.

Местните заживяха отново спокойно…  доколкото бе възможно в тези времена.

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031