Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Алиша Едуард Задикян, Х клас, ППМГ „Акад. Н. Обрешков“ – Бургас

ОТ ПЕКАРНАТА В ЮЧБУНАР ДО ЯД ВАШЕМ

Спомените на Рубин Димитров – Бичко

София, 1916. Бил съм прекалено малък за да помня, но съм слушал достатъчно от бабините разкази, за да го пресъздам.

В един ясен слънчев ден нежният звън на камбанка посреща млада жена, веднага щом тя бутва дървената вратичка на познатата фурна и прекрачва нейния праг. Носи единствено плетен кош със спящо бебе – пътят не се е отразил толкова изтощително на майката, колкото на детето. Зад тезгяха застава друга, по-възрастна жена, с усмивка, по-топла от току-що изпечения хляб в подноса ѝ.

         – Добре дошла,  дъще! – поздравява първа баба, чийто любвеобилен поглед веднага заляга над нейното сгушено внуче.

         – Добре заварила, майче. – получава тя в отговор, заедно с плаха, но искрена усмивка и мека прегръдка.

***

Съдбата не поведе детството ми особено далеч от пекарната, сгушена в сърцето на еврейския квартал Ючбунар, и сякаш за добро.  Любимата ми баба можеше да погледне всеки момент през прозорчетата на скромната фурна и да се порадва на футболната игра на внучето си и неговите приятели. Друг ден можеше да ни изпрати с една от своите топли усмивки сутринта, когато се отправяхме на поредното си дружно бродене из столичните улици, а вечер да слуша безкрайните истории за детските ни приключения.

Но ето че и такива времена неимоверно отминават. Вече поотраснал, се установих успешно като търговец. С помощ от приятели от детството и семействата им получавах стоки на кредит – кредит, който издължавах винаги коректно и навреме. Продължих да живея в бабината къща, но нямах възможност да поддържам пекарната работеща, все пак имах и други грижи. Нищо в този живот не можеше да подскаже за това, което ми вещаеше съдбата, при това толкова скоро.

***

24 май, 1943. Бях в същата къща, точно над бабината пекарна. Доколкото си спомням, преглеждах някаква документация, вероятно заради която погледът ми толкова лесно се отлепи и си позволи да прехвръкне за миг отвъд мрачно бялата рамка на прозореца – точно да видя сенките на наближаващата тълпа хора, видимо разтревожени, в привечерната мъгла. Вече намирайки се някъде надолу по стълбите, можех да чуя ясно далечни викове и крясъци, разнообразен шум от суматохата, чиито значимост и жестокост щях да разбера едва впоследствие. Но точно в този момент, насред разиграващия се нечовешки ад в реалността, в душата ми бушуваше особено човешко чувство, което се разпръскваше в контраст на царуващия страх. Една единствена мисъл ме преизпълни – щях да направя всичко в кръга на възможностите си да помогна по какъвто и да е начин,  не можех просто да стоя отстрани със скръстени ръце.

Не усетих кога стигнах до вратата, с проблясващ ключ в лявата си ръка. Натиснах бравата и отстъпих инстинктивно крачка назад – застанах лице в лице с може би двадесетина души, някои мои приятели, съседи, други само познати, а с трети тепърва трябваше да се запозная. Над всички обаче тегнеше, като че ли абсолютно същото несправедливо бреме, абсолютно същите терор и разкаяние. Първо опита да заговори момиче – Дина, дъщеря на мой приятел:

            – Бичко, моля те, помогни ни…

           – Entra debajo del mostrador! – прекъсна я моята предпазливост, водена от това, което съзрях в далечината. Бяха полицейски фенери, примигващи призрачно през смога.

Целият този взвод хора се изсипа в пекарната, след което светкавично заключих вратата. Хората ме бяха разбрали – всички се изпокриха мигом под тезгяха, точно там, където преди се държаха дървата за пекарната. През това време аз успях да изтичам горе да загася газовата лампа в спалнята си и да взема няколко одеяла. Върнах се обратно – сърце не ми даваше да оставя хората сами. Раздадох взетите неща, след което се отправих към познатите прозорчета, в непрогледен мрак и нестихващ, но приглушен глъч от случващото се на улицата. Застанах близо до тях, едновременно прикрит и с видимост, в случай, че някой се приближи. Не след дълго времето ни обви със своето покривало, пропито със стъклено спокойствие и ни принуди да се потопим в очакване…

Изминаха минути. После часове – половин, два, може би и повече. Някои заспаха. За щастие никой отвън не се опита да нахлуе във видимо притихналата къщурка, чийто собственик вероятно спеше непробудно в удобното си легло на втория етаж. „Но не – мислех си – точно тази вечер същият този собственик се бе сгушил в ъгълче под прозореца на собствената си пекарна, защото сърце не му даде да остави невинни хора да станат жертви на незаслужена, насилствено наложена съдба.“

Първият лъч от утринната зора проряза въздуха и неговите прашинки и ме принуди да погледна навън – мъглата вече я нямаше.

Приближих тезгяха и надникнах. Посрещнаха ме една идея по-смекчени, но все още уплашени лица.

             – Вече се разсъмва – съобщих. – Мисля, че вече всичко поутихва…

Замлъкнах. Страхът в сърцата им първоначално не позволи да разберат какво имам предвид, но всичко се изясни, щом ги заведох до задния вход на пекарната и открехнах портата.

         – По тези задни улички рядко стъпва човек, камо ли полицай, така че имам силна вяра, че ще успеете да избягате невредими. – Обясних спокойно и погледът ми, окъпан в надежда, се отрази в очите на околните, от които търсех разбиране. – Тези, които все още таят тревога и не желаят да се показват навън, могат да останат тук, в тази къща – аз имам къде да отида.

Думите ми бяха посрещнати от сподавен радостен глъч. Всеки се здрависа с мен, изказа искрената си благодарност и ме целуна по бузата. Сетне някои се заеха с пътя, а които решиха да останат, разведох из скромния си дом. Размишлявах наум как сега те имаха нужда от него повече, отколкото аз, докато събирах най-важните си принадлежности в куфарче – бях решен още сега да се преместя в апартамента си на площад „Възраждане“.

           – Настана време и за мен да се сбогувам – заявих изпод рамката на вратата на спалнята си, в която се бяха настанили 2-3 семейства.

           – Няма как да ти се отблагодарим напълно, Бичко, – проговори първа Дина  – та ти ни спаси живота…

           – Благородство е да помогнеш. Пък и направих единствено всичко по силите си.

Настана миг тишина, напоен с топлото чувство на човешка добрина, преди той да се разсее от изсипващата се тежест на реалността и времето – изведнъж бързах, защото исках да разбера каква част от приятелите ми са добре и дали има някой в опасност. Казах за пореден път едно „довиждане“, сетне прелетях надолу по стълбите и през входната врата, но щом светлината на деня ме пресрещна, се успокоих. Поех спокойно по личния си път.

***

Изминаха няколко дни от онази нощ. Разбрах от познати какво се бе случило. Пред царския дворец бе имало демонстрация на евреи, разтревожени от слухове за депортация. Клетите души са били разпръснати от полицията, започнали са гонения и арести. Онези, които дойдоха при мен, имаха късмет и се спасиха до един. Според познати, близо 500 души са били заловени и вероятно изпратени в трудови лагери.

Сблъсъкът с подобна реалност не ме срина, а напротив – преизпълних се с нови сили да продължавам да помагам на нуждаещите се. Всеки ден, по молба на разтревожени съпруги, носех неща, като домашна храна, дрехи, писма и лекарства на прибраните от полицията. Раздадох много парични суми на онези, които желаеха да заминат. Можех да си го позволя, защото, за щастие, все още поддържах успешно работата си с търговията.

Дните продължиха да се нижат като мъниста на гривна. Но един от тях се оказа прекалено тежък и скъса това бижу. Точно тогава, по молба на една жена, чийто мъж бе арестуван за изселване, се бях озовал пред училище „К. Фотинов“, където събираха евреите към Първи софийски полицейски участък. Хукнал натам, носех храна и лекарства на съпруга на нещастната женица. За втори път съдбата ме упъти до епицентъра на събитията – бях дошъл тъкмо когато пускаха болните да си ходят.

Предадох обещаните неща и в един върхов миг, който тогава ме обля с такова щастие, припознах в един от освободилите се мой близък приятел – това беше Пето Бенбасат. Разбързах се в негова посока.

         – Да си жив и здрав, Пето! – поздравих весело, веднага щом го настигнах и прегърнах.

                 – Бичко, здравей! – отвърна той, когато го разцелувах от радост.

Унесохме се в делнични приказки и никой от нас не забеляза, че един стражар е свидетел на срещата ни, нито усети броените секунди лошо предчувствие, което ни отдели от следната реплика:

          – Дайте документите си за проверка, господине! – нареди глас с провлечен немски акцент, съпътстван със смразяващ поглед в моя посока. На момента посегнах за нужното в куфарчето си, макар и в отсрещните очи вече да се четеше толкова ясно изходът на тази ситуация. След едно бързо преравяне из книжата, пропито с такава безжизнена загриженост, че изглеждаше ненужно, стражарят заговори отново с противното си произношение:

         – Опасявам се, че трябва да ме придружите до участъка за справка, при това веднага.

Притеснение видимо обтегна мислите на Пето, но нито капка от подобно чувство не стигна до сърцето ми – не бях направил нищо нередно. Сбогувах се със своя приятел и мирно последвах надзорника.

Не след дълго се озовахме в сградата на участъка. За моя неприятна изненада бях поведен не към стаите за разпит, а като че ли по безкрайно стълбище, плувнало в почти непрогледен мрак. Тепърва осъзнах какво се случва – вървяхме в посока към подземните килии. Крайната ни дестинация се оказа помещение, което можех да обиколя с максимум пет крачки. Недалеч от мухлясала дървена масичка в центъра, на която се крепеше газова лампа – единствен източник на светлина, стояха още двама мъже, които поздравиха сподавено моя водач, преди той да поеме в обратна посока. Разсеян от тръгването му, твърде късно усетих чудовищния захват около бицепса си – миг по-късно бях на пода в ъгъла на стаичката. Опомних се бързо и се изправих чевръсто, само за да бъда повален отново, този път от палка по крака. От шока дори не чух, че се задават въпроси и неволното мълчание ми спечели още един жесток удар, но по врата. Последва кратък момент бездействие, през който се опомних, доколкото можех, и проговорих:

         – Не съм извършил нищо незаконно, не съм попречил на никого… – Спрях за глътка въздух, от която се задавих. Сетне продължих с пресипнало гърло: – Боят е неоснователен, единствено исках да помогна…

Думите ми увиснаха в застоялия въздух и настана тишина. Тя бе нарушена от още един въпрос – чак сега се усетих, че ми говореха на немски. Този език бе непонятен за мен, изпаднах в неведение, от което ме измъкна пореден замах с палката. Оказа се най-бруталния сблъсък с оръжието, на чийто път бе застанала главата ми. В първия миг не усетих нищо, но впоследствие едновременно ме обляха студенината на пода, болката в темето, мъглявият световъртеж. Имах чувството, че ще изгубя съзнание.

Може би и така стана, защото когато отворих очи отново, не бях в същата килия. Вместо масичка в средата на тази имаше нещо като отворен ковчег – изненадващо влошеното зрение не ми позволи да различа повече. Изведнъж споменатият ковчег, за мой ужас, започна да се движи право към мен. „Господи, не – веднага се съвзех – влачат ме към него.“ Вече на колене в центъра на стаичката можех ясно да видя нещо в сандъка – та той бе пълен с вода!

Допир от студена длан на врата прекара тръпки по гърба ми, който се изви надолу от грубия натиск. Главата ми се сблъска със смразяващата повърхност на течността, заради уплаха дори не си бях поел въздух. Отчаяно опитвах да се изправя, но присвитите ми прасци бяха затиснати от тежестта на стражарите. В определен момент пръсти се затегнаха около врата ми за сетен път и ме издърпаха нагоре. Вода се разплиска навсякъде, а аз не можех да спра да се давя. Ушите ми пищяха, когато един от стражарите завъртя главата ми към своята. Зрението ми бе ужасно, но отчетливо различих как устните му се движат, без да чувам нищо. Стоях така може би десет секунди, преди отново да бъда потопен. Това се повтори множество пъти, като оставах без въздух за все повече и повече време.

В един определен момент се чу трясък на врата, от който и аз, и моите похитители, замръзнахме на място. Това изтрая достатъчно дълго, за да се възвърне част от съзнателността ми.

         – … човекът е българин и не е престъпник… – едничка реплика, която успях да доловя, заедно с последвалия превод.

Чужденците мигом махнаха ръцете си от мен, от което се свлякох на бетонения под. Новодошлите се оказаха двама български полицаи, които ми помогнаха да се изправя и ме поведоха навън.

         – Извиняваме се, господин Димитров. Съмнявахме се във Вас, защото дадохте колет с болкоуспокояващи медикаменти на човек, чието име присъства в списъците за депортация. – Това беше единственото обяснение, което получих на тръгване от участъка.

След малко вървях по столичните улици към апартамента си, благодарен, че бях достатъчно здрав да преживея подобно мъчение, макар болката в темето ми да не стихваше. Мислех си и за двамата чужденци. Вината може би не бе тяхна, вероятно им е било наредено така. Неусетно и тези мисли избледняха, а аз продължих напред.

***

Изминаха няколко години оттогава. Зрението ми все още не се бе възстановило, но сега имах други тревоги. През месец март на 1944 г. имаше бомбардировки над София. Складовете и магазинът ми бяха разрушени. Издържах се като складов работник. Продължавах да се опитвам да помагам, въпреки недъга си, въпреки състоянието си, въпреки случилото се, въпреки това как светът се отнасяше към помагащите. Много мои приятели евреи обмисляха да заминат за Палестина, дори ме каниха да замина с тях. Изкушението ме изгаряше, но реалността ме приковаваше обратно в София – не можех да си позволя лукс като риска да разчитам на случайността. За сметка на това продължих да поддържам връзка с много от тях след заминаването им. На един определен етап мечтаех някой ден да отида да живея с тях. На два пъти получих покани, но българските власти не ми позволиха да замина.

Но ето че чудесата се случват на тези, достатъчно търпеливи да дочакат. През 1962 година в пощата ми пристигна писмо от Дирекция на милицията, че ми е позволено да замина в Израел по покана на Съюза на емигрантите от България, за да лекувам зрението си. Никога не се бях подготвял толкова бързо за пътуване.

На 9 май бях вече в Хайфа. На пристанището бях посрещнат от тълпа евреи, които ме запрегръщаха и зацелуваха. В куфарите си нямах толкова дрехи, колкото сливова ракия и луканки – бях възпитан, че на гости не се отива с празни ръце. Тогава още не подозирах, че ще се установя трайно в това райско кътче. В началото заживях при мой приятел, а други хора започнаха да ми помагат с пари, както аз някога раздавах на нуждаещите се. Започнах някаква обща работа, а по едно време друг мой познат ми уреди отново да се занимавам с търговия, както някога в родна България.

***

Днес, 16 юли, 1964, се навършва година, откакто бях признат от „Яд Вашем“ за Праведник на народите на света. Аз, който просто пожелах да поема част от тежестта на незаслужената съдба на шепа човешки души, чиито земни пътища се пресякоха случайно с моите. Все още живея щастливо в Израел, надявам се да остана тук до края на дните си.

Започнах да разказвам историята на живота си без конкретна причина. Сега, когато съм на финала ѝ, целта стигна сама до мен. Изключително разпространена, но недооценена истина: дори и капка добро може да се разпръсне подобно шишарки на борче, отвени от буреносен вятър и съдба, които ще го положат на някакъв забравен хълм до селище. След няколко години именно тази шишарка може да е новият бор, царстващ над хълма и впил толкова надълбоко корени в почвата, че да не позволяват на хълма да се свлече и да затрупа сгушеното в подножието селце.

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031