Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Антоанета Чолакова, Пловдив ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Антоанета Чолакова, гр. Пловдив

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ПРЕДИ ДА ПАДНЕ МРАК

22.02.1943г.
Красотата на деня контрастираше с острото напомняне за омразната, черна тъмнина, която се разстилаше по целия свят. Тя сковаваше душите на всички човеци, ала най-голям беше страхът в сърцата на евреите. Ужас отравяше цялото им същество и не им оставяше никаква надежда. А надеждата в онези дни бе нещо свято, което трябваше да се пази добре…
Буча въздъхна и погледна през прозореца на стаята си. Денят беше необичайно слънчев, ала тя не можеше да му се зарадва. Да се усмихва и спокойно да наблюдава природата навън, не й се струваше правилно. Ала напоследък малко неща й се виждаха правилни. Правилно беше само да носи своята златна звезда върху дрехите си, за да я разпознават като еврейка. Правилно беше и да спазва законите тихо и покорно, независимо, че това бе като да преминаваш през ада – унижаващо, задължаващо и ужасяващо. Всичко друго изглеждаше като мънистена огърлица от пагубни грешки, която завършваше с едно едвам крепящо се конче надежда. Надежда, че човещината още не си е отишла от този свят. Кончето можеше да се скъса толкова лесно и бързо, ако не бяха смелостта и любовта на Магето.
Буча го познаваше още от дете – див и палав, винаги тичащ и с разранени колене, но винаги толкова искрен в обичта към приятелите си, почти всички от които впрочем бяха евреи. Истинското му име беше Младен. Той не се смяташе за нещо повече от евреите. Не ги гледаше отвисоко и нито веднъж не бе вдигал ръка срещу тях. Той беше християнин, ала въпреки това – побратим на евреите. Младен не просто се разбираше с тях, той ги обичаше. Той беше техният защитник. Буча му се възхищаваше от малка, ала постепенно възхищението се бе превърнало в приятелство, а приятелството бе прераснало в любов.
– Буча! – гласът на майка й я изтръгна от мислите за Младен – Баща ти се прибра! Ела тук, мила, ще слагам обяда! – Буча тръсна глава, подръпна кафявата си жилетка надолу и отиде в кухнята да види баща си.
Лицето му беше побеляло, тънките му устни бяха извити надолу, ръцете му, сбръчкани и сухи, трепереха до тялото му. Буча Алкалай познаваше баща си твърде добре. Изражението му подсказваше, че не носи добри новини.
– Сега идвам от Иванови. Лоши новини ми съобщиха. Трудни времена идват за нас, евреите. – гласът му беше твърд, като желязо.
– Какво става? – попита Буча – Какво ще ни се случи този път, татко?
– Правителството се прекърши под натиска на войната. Ще ни изселват един по един. Започват най-първо с 20 000, сетне останалите.Тъй каза старшият Иванов, а той нали е полицай… знае ги тези неща.
Очите на Буча се премрежиха от сълзи, които заплашваха да се стекат по лицето й. Тя обърна гръб на света и изтича в стаята си. Не я интересуваше нито глад, нито жажда, искаше само да легне в леглото си и да се наплаче хубаво. Ала не искаше никой да види сълзите й.
Бащата на Младен нямаше как да ги е подвел. Тъмнината на нацизма надвисваше и над Балканите. Бавно, но сигурно. Буча беше слушала толкова истории за хора, събрани в големи влакови композиции и откарани далече от дома. Ужас, болка, страдание – приличаше на ужасен кошмар.
Буча никога не бе виждала кончето на надеждата толкова изтъняло, така заплашващо да се скъса и да остави мънистата на произвола на съдбата. Магето поддържаше кончето здраво досега, но дори той нямаше да успее да опази събратята си и нея този път. Приятелството му беше искрено и чисто, но те не можеха да го задължат да ги брани завинаги. Това беше едно от най-лошите и най-хубавите неща едновременно – да разчиташ на смелостта на приятел и тежестта от твоите несгоди да пада върху неговите плещи. Сякаш човек се раздвояваше. Чувстваше се слаб и безполезен, ала в същото време обичан и разбран. На Буча дори не й се вярваше, че може да изпитва такава буря от емоции – уязвимост, страх, любов, несигурност, разбирателство… Сякаш бяха твърде много за всеки и, в крайна сметка, натежаваха на човешкото сърце.
– Буча – гласът долетя откъм вратата. Ясен. Жадуван.
Буча се надигна от леглото и избърса очите си. През премрежените си ресници видя нейния Младен и побърза да се хвърли в прегръдките му.
– Момиче – прошепна той в косите й – Нима плачеш заради казаното от баща ти?
– Не само за това – промълви тя до гърдите му – Младене, а какво ще стане с моя свят? Какво ще стане с нас? Нима никога няма да се видим отново?
– Тихо, Буча. Тихо, спокойно. – Младен повдигна брадичката й с показалеца си – Нима си мислиш, че Магето няма да спаси любовта на живота си и братята си евреи?
Усмивка си проправи път по тъжното лице на момичето.
– Ето, че можело и хубави неща да се видят на този свят! – Младен бръкна в джоба на панталона си, извади парче плат с цветовете на българския трибагреник и каза – Виж какво измислих този път!
Буча невярващо взе парчето в ръцете си и го разгърна. В него стоеше българска лична карта, с нейна снимка и българско име. Имаше си дори автентичен печат. Сякаш беше истинска.
– Ти си невъзможен – възкликна Буча – Ама как направи това? А?
– Е, да кажем, че аз и още няколко момчета и момичета обявихме личните си карти за изгубени. Издадоха ни нови, а на изгубените подменихме снимките и ги раздадохме на другари евреи. С тези карти никой не може да Ви отведе никъде. Вие вече сте българи! – Младен се усмихна и очите му грейнаха – И на баща ти дадохме, и на майка ти, и на всички, на които успяхме.
– Ти си нашият спасител! Магето. – Буча се чувстваше сякаш всеки момент ще припадне от щастие.
– Има още нещо, което направих специално за теб. Повдигни картата – каза Младен и Буча го стори. Върху трибагреника видя пришита еврейска звезда. – Тази звезда е символ на разбирателството между българи и евреи.
Буча ахна, но възторгът и учудването бяха толкова големи, че успя да каже само:
– Защо правиш такива дивотии? Искаш пак да ме разплачеш ли?
– Не, момиче. Искам само да запомниш нещо. – Младен обгърна лицето й с ръце – Обичай и се радвай, но не мрази. Никога, никой на тази земя не бива да изпитва това чувство. На този свят няма място за омраза. В краткия живот няма време да се делим по религия, по цвят на кожата и по етнос. Нямаме време да се осъждаме едни други, за изборите, които сме направили. Ние всички сме хора. Животът ни е даден, за да го живеем с любов. – Младен шепнеше в малкото пространство помежду им – За това правя такива дивотии. Защото живея с любов и търся правда там, където другите не я виждат. Защото всеки истински човек трябва да търси правдата, да я намира и да се бори за нея. Когато се отървем от този кошмар, ще имаме нужда от много любов, за да можем да подредим света отново.
Буча не намери думи, с които да отвърне. Младен беше прав за всичко.
Младите опряха чела и за тях не съществуваше нищо друго освен малкия свят помежду им. Свят, в който един българин и едно еврейско момиче се обичаха и заедно заздравяваха кончето на надеждата.
– Обещавам ти, Буча Бохор Алкалай, ще дойде ден, в който никой няма да съди ближния. Няма да има разделение между нас. Няма да има омраза. – Младен сложи нежна целувка на челото й, сетне продума – Обещавам ти, че в този ден аз ще се оженя за теб, защото ние сме едно.
Буча вдигна очи към лицето му и смело каза:
– Ние сме едно.
***
От онази история изминаха много години.
Магето продължи да защитава онеправданите – издаваше им фалшиви лични карти, приютяваше ги в дома си или ги укриваше във фурната на дядо си, а когато се наложеше, се биеше за тях. Той не успя да укроти нрава си, което в крайна сметка го отведе в затвора през ноември 1943. Ала същият този нрав го отведе и в “Яд Вашем” през 1991г., като “Праведник на народите на света”.
Младен спази и обещанието си. Ожени се за Буча и имаха две прекрасни деца – Венцислав и Регина, и чудесни внуци, които изпълваха живота им с радост.
А хората често питаха за тяхната история. И Буча често я разказваше, започвайки с думите:
– Ще Ви разкажа за моя спасител. Той нямаше златни доспехи, но имаше златно сърце… – и историята оживяваше наново – с всички прекрасни детайли и ужасни събития. Беше стара и с времето заприличваше все повече на легенда, ала всички поколения на семейството я знаеха и разказваха.

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Дигитална книга

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2021
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031