Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Божидара Бойчева, ПМГ „Яне Сандански“, Гоце Делчев ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Божидара Бойчева, 11 кл. ПМГ „Яне Сандански“, гр. Гоце Делчев

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

В разказа героинята   Бети е събирателен образ, базиран и вдъхновен от личните истории и свидетелства на Хени Лорер, Софи Данон, Линка Исаева, Лили Бераха, Виктория Гершон Атанасова, Аврам Папаро , Исак Исаков, Йосиф Асса, Рут Машиах, и други спомени и болки.

КВАРТЕТ ЗА КРАЯ НА ВРЕМЕТО И ОБИКНОВЕНИТЕ НЕОБИКНОВЕНИ

„Време – тъмнини, и в тъмнините спомен заблуден. Безкраен път на бездомна върволица…“ П. К. Яворов „Евреи” (1905 г.)

Най-после тя се престраши. Водеше трудна борба със себе си и дълго отлагаше, но знаеше, че рано или късно трябва да посети музея „Аушвиц-Биркенау“. Слънцето не смееше да се покаже, валеше някак тихо и обречено. „О, вий, прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете“ – сякаш Данте е писал тези думи специално за Аушвиц, – помисли си Бети, прекрачвайки прага на най-чудовищното място в човешката история. Стори ѝ се, че пропада в бездна, обвита в мистерия, мъка и страх. Всяка тухла, пропита с болката на страдалците, нашепва спомени, а изтърканите от хиляди нозе стълби са се огънали под тежестта на вината и срама. Отдели се от групата и тръгна сама. Мина покрай грамада от надписани с имена куфари. „Боже, хората са вярвали, че отиват в някоя гостоприемна страна, надписвали са куфарите, за да не се изгубят по пътя.“ Видя хиляди очила с преплетени една в друга рамки, като преплетените съдби на осъдените, видя дрехи, обувки, канчета, четки, часовници, коса, много коса… и тази гледка проправи дълбоки драскотини в сърцето ѝ. Очилата на братчето ѝ не бяха там, защото то бе имало шанса да бъде спасено. И бастуна на дядо ѝ не бе сред хилядите патерици, протези, бастуни. Обувките ѝ с бели връзки не бяха сред планината детски обувчици, за които времето не е стигнало да бъдат износени и да омалеят на детските крачета. Нито дългите коси на майка ѝ бяха сред морето от отрязани коси. И бебешката количка на малката ѝ сестра не бе сред 12-те вагона, натоварени с празни детски колички, поели в неизвестна посока. Защото семейството ѝ бе спасено. А можеше, можеше и техните вещи да стоят зад витрините в Аушвиц, а душите им да бродят в небето над Полша. Смъртта е злобна и проклета, краде надежди, реже нишката на времето, а сянката ѝ още се навърта наоколо, дебне, наднича от всеки ъгъл, присмива се ехидно и беззъбо над отнети животи и недомечтани мечти. Бети усети мъка със степен 9,9 по скалата на мъката. Можеше да я пипне, да я вземе в шепи, по-тежка от олово, по-пареща от огън. Спомените я заляха като ураган. Как само страдаше, когато бе забранено да излиза навън! Струваше ѝ се, че стаята се смалява, стените се приближават, таванът пада ниско, а лампата, масата, картината с най-тъжното море на света, се сливат в едно безлико същество, което всеки миг ще я погълне. „Не стой до прозореца и не излизай навън, не излизай!“ – неизменните думи на майка ѝ се забиваха като гвоздей в ума ѝ. И тя не излизаше. Броеше минутите, измерваше със стъпки пода – точно 16, знаеше колко са лалетата на тапетите, и чакаше. Вслушваше се в живота отвън, който напук на всичко си течеше, и чакаше чудото. Да влезе баща ѝ засмян и да каже: „Хайде да излезем навън, дъще, и свали най-после тази жълта значка.“ Баща ѝ бе в трудов лагер и чудото трябваше да почака. Преди да замине за Сомовит хлопна кепенците на магазинчето така, все едно хлопва ковчег. Вечер всичко утихваше, само една вратичка в ума на Бети оставаше открехната, пропускаше звуци, цветове и аромати, досущ като онези, когато баба ѝ приготвяше ругелах, халва за Ханука и любимите ѝ гевречета роскитас де алхашу. Изплуваха образи, училищни стаи, черни дъски и олющени чинове. Тази вратичка я караше да се усеща свободна, без тревоги за утре, и някак всичко ѝ изглеждаше възможно. Ето, утре ще съобщят: “Войната свърши! Излезте от къщите, елате да построим един по-добър и красив свят, един нов, само наш си Ноев ковчег“. Утре неизменно идваше, но нищо подобно не се случваше. Но пък дойде заповед за изселването им. В стаята до Бети дядо Хаим с часове превърташе станциите на старото радио „Филипс“. Успя да го скрие, когато изземваха радиата от еврейските къщи, и го пазеше като очите си. Улавяше Радио Лондон, обсъждаше новините и си говореше сам. Притихваше само когато зазвучи мелодия. Понякога пееше „Адио, Керида“ –  прощалната песен на прогонените от Испания сефарадски евреи. „Adio, Adio Querida, no quero la vida…“ – запяваше тихо, със сухи очи, отдавна изплакали всичкото си синьо. Майка ѝ почти се предаде. „Сбогом, живот, сбогом, сбогом!“ – повтаряше тихичко на ладино, мислейки, че децата не разбират. „Никога не казвай сбогом на живота, на живот сбогом не се казва“ – гълчеше я дядо Хаим. Тя млъкваше и се взираше отвъд хоризонта през новото стъкло на прозореца, сменено преди дни след поредното счупване с камъни. После се връщаше в реалността и пренареждаше с трескави пръсти багажа в торбичките, които бе ушила от раиран синьо-червен плат за дюшеци. Бети и приятелката ѝ Сара вярваха, че отиват някъде, където няма да има табели „Входъ за евреи забраненъ“, вечерен час и стотици други забрани, и няма да носят като белязани тези омразни жълти значки, заради които намразиха всичкото жълто на света. Със Сара си купиха крем за лице от дрогерията, да не изгорят лицата им на полето в слънчевата страна, в която отиват. Не разбираха нищо от това, което се случва. Колко наивни бяха! Все още не съзнаваха, че някой им отнема детството и ги вкарва в лошия свят на възрастните. Преди заминаването двете се отбиха за последно при семкаря чичо Дживилек в горния ъгъл на улицата. А той заговори уплашено: „Ще убият евреите, идват за тях, идват!“ Никой никого няма да убива, успокояваха го момичетата. Просто отиват да поработят в Полша, там хората са добри, ще берат ябълки и ще спестят пари, а като се върнат, ще му изкупят всичките семки. След това постояха на тяхната пейка, но вече не бяха безгрижни и млади, семките горчаха и нещо в тях се счупи, пораснаха и остаряха изведнъж. На другия ден тръгнаха нанякъде, без да знаят дали ще се върнат. Бети погледна назад точно когато стражарите слагаха червен печат на портата. Печат-рана, зееща, прясна и кървава. Огледа улицата с мисълта, че трябва да я запечата в паметта си завинаги, защото тук бе родена, бе направила първи стъпки и казала за пръв път „мама“. Опустялата уличка, като в сцена от черно-бял филм на Фелини, сякаш се сви в орехова черупка, осиротелите къщи се сгушиха една до друга и светът опустя. Бе като празна пейка, на която никога повече няма да седнат двама влюбени, да се прегърнат и да остареят заедно. Като пуст плаж, безлюдна стая, самотна детска площадка. Свят, който отне детството, отне първата целувка и влюбване, първата разходка по брега и първия бал. Когато тръгнаха към гарата, българските им съседи и приятели вървяха до тях – носят кошници с храна и плачат. Мярна афиш на филм, окачен пред киното: „Бунтът на съвестта“. „Каква съвест, какъв бунт, има ли някой съвест?“ – извика Бети, но думите ѝ потънаха в куха и тъмна безсъвестност. После тя намрази всички влакове. Безкрайно дълги, черни, безоки, настръхнали от злоба и мъст влакове-чудовища. Изяждат всичко, покрай което преминат в своето пътуване през нищото. Само човешкия дух не можаха да сломят. Все се намираше някой да се шегува с реалността, пеейки: „В конски вагон, подобен на салон/ пътувахме от София за Лом/ отново съм сам, къде съм не знам/ защото на вагона няма джам…“ И ето я Враца, където уж гарга не каца, но влакът стовари цяло ято птици с отрязани криле. Пред очите на Бети като в забавен каданс преминаваха сцени от времето на голямото очакване и неизвестност. Училището. Безумно тъжното училище без чинове. Седнали зад оградата в двора, с празни погледи, като сгушени едно в друго бездомни кученца. Не бе забравила нито едно лице. Кемал лудия, дето полудял от любов, свиреше посред нощ на цигулка. А един друг луд, Леон, полудя от отчаянието, тръгна да го коли и крещеше: „Каква музика в тия въшки и глад под носа на смъртта, каква цигулка сред този непроходим живот.“ – Мамо, аз чифут ли се казвам?“ – питаше слабичко момченце майка си. Бе донесло в раничка любимите си кънки и парче пестил. – Ти се казваш Ицхак, а не чифут. – тя не знаеше как да обясни на невинното човешко създание защо го наричат така. А Аврам, малко момче с лешникови очи, удряше по цял ден с пръчки по продънена тенджера. Откакто минал онзи барабанчик да чете заповед: „Всички евреи да стягат багажа, заминават за Полша!“, а децата тичали след него, Аврам се размечтал да стане барабанчик. Дечицата бяха дошли с най-новите си дрешки. Всички те вярваха, че това е някаква игра, измислена от големите. Момиченцето от Бургас дойде като светъл ангел – прилежно изгладена синя рокличка, с избродирана котва на бялата якичката, с панделки на дългите като узрял житен клас плитки. А после заприлича на паднал объркал пътя си ангел, с отрязани плитки и парцалива рокличка. – От Бог ли е това зло? Спи ли той там горе? – говореше немощен мъж. – „Не богохулствай, Самуел! Не от Бог, от хората е злото. – отговаряше някой. Всички се питаха какъв е този проклет Закон за защита на нацията. „От кой, от нас ли я защитават? Не сме ли и ние част от този народ? Грях ли е да си евреин, престъпление ли е? Не воюваха ли за Родината и нашите бащи, не живеем ли с българските скърби и радости?“ Думите им се губеха като неизпратено и неполучено писмо, на което никой никога няма да отговори. – Какво ще правим, когато всичко свърши? Ще оцелеем ли изобщо? Ще бъдат ли осакатени душите ни, ще можем ли да продължим? – някой разкъса тишината в салона. – Аз ще се уча на прощаване и на доверие – чу се тих глас. – Искам пак да вярвам на хората. – Ще оцелеем, деца, и не бива да таим злоба, тя е като змия в пазва, като кървяща отвътре рана. Трябва да простим на предателите и на безразличните. Заради нас и бъдещето на децата. И заради нашите спасители. Те са някъде отвън, има ги… – обади се дядо Хаим в тъмното. „А аз ще се уча на обичане. Ще живея на инат, напук на омразата, ще създам семейство, ще държа очите си отворени за съзиданието. И ще помня.“ – обеща си Бети, а сърцето ѝ запърха като птиче. Мрачният гимнастически салон като че ли просветна. Тогава Бети все още не знаеше, че ще бъде спасена и няма да отиде там, където надеждата и вярата ги разстрелват от упор, а тоталното пренебрежение към човешкия живот е издигнато в култ. Дори луната се криеше по онова време. Не искаше да гледа тези безкрили осакатени птици, които не знаят утре към живота или към смъртта ще поемат. Някой пееше Árboles: „Дърветата плачат за дъжд/ планините за ветрове/ в чужда страна аз ще намеря своя гроб.“ После се случи чудо. Четирима слаби като тръстика мъже застанаха в центъра на двора. Четири измъчени сенки събраха останките от волята си за живот и засвириха „Квартет за края на времето“. Този шедьовър за виолончело, пиано, цигулка и кларинет на гениалния Оливие Месиен, създаден зад телените огради на концлагер през „41-ва, сред умиращи от студ и глад клетници, имаше мисия в това тъжно училище без чинове. Никой не попита откъде намериха инструментите. Виолончелото беше само с една струна – ре, сол и до липсваха, но виолончелиста така движеше лъка, че Бети бе готова да се закълне, че чува ясно звуците на невидимите струни. Тя не разбра как музиката успя да върне надеждата, че края на болното време, пропито с мъка, е близо. Усетиха безкрайността, бяха живи и знаеха, че душите им ще се носят над тленността, редом до Божията милост и вечност. Един равин зашепна: “Ангелът, когото видях да стои на морето и на земята, издигна десницата си към небето и се закле в Живеещия до вечни векове, Който е създал небето и морето, че не ще да има вече бавене, и тайната на Бога ще бъде завършена.“ Двамата луди Кемал и Леон гледаха с очи, в които нямаше капчица лудост. Бети бе вперила поглед в стръкче трева, проправило си път в цепнатина на бетона, както животът си проправя път през безнадеждността. Един щъркел свиваше гнездо за любимата си. Евреите бяха орисани да извървят своя път към Голготата, като в легендата за Вечния евреин, носещ кръста си. Една раса, пръсната по света, преследвана, ранявана. Въпреки страданията, хората се държаха за надеждата и вярата. А щом вярата и надеждата се срещнат, животът, колкото и да е ограбен, намира сили да се изправи. И точно тук, на изтърбушените дюшеци, сред мръсен и сгъстен от мъка въздух, сред усещане за обреченост, вярата и надеждата се срещнаха. Седнаха една до друга, а животът, в началото колебливо, а после по-уверено, се  изправи и ги хвана за ръце. А те го погледнаха с грейнали очи, както хората погледнаха онова българско дете, което влезе в салона, и каза: „Лелички, чичковци, нося ви топли милинки, защото сте ни мили.“ Това малко спасителче донесе живот. Тогава тишината в салона се изхлузи, падна като лястовиче от гнездо, поотръска се и излетя. Всички вкупом заговориха за своите спасители. За съседите, носещи хляб, че този от картофи и царевично брашно в еврейските магазини, недопечен и мухлясал, не ставаше за ядене. За тютюневия фабрикант, произвеждащ цигарите „Сто къса“, който напук забраната наемаше евреи, спасявайки ги от глад. За доктор Георгиев, изродил братчето на Рут, нищо че летели бомби над тях. За онази българка в Бургас, която черпела стражарите с ракия, а в мазето ѝ укривала еврейски семейства. Говореха един през друг, лицата им оживяваха, надпреварваха се да споделят за своите спасители. Разказваха за добротата. За Борис Благоев, директор на фабрика, който не уволнява евреи, защото: „За мен няма евреи, арменци – за мене има човек.“ За Стефан Банов, който въпреки ЗЗН, е позволил на стотици евреи да работят във фабрика „Загорка“. За онзи българин, викащ на улицата: „Това е позор за България, да гонят своите невинни граждани само защото са евреи.“ За директор Хаджитодоров, който не спря еврейските ученици да отидат на първия си бал. За Лазар, носещ тежките чували със зоб за коне вместо еврейския си хилав приятел. За непознатия мъж, тръгнал заплашително срещу бранниците, биещи преминаващ евреин. За библиотекаря, криещ в задна стая евреи студенти, за да ползват книги и учебници. За професор Томов, спасил своята студентка по италианска литература от изпращане в трудов лагер. За учителката, която казваше на еврейските си възпитанички: „Вие сте си същите чудесни момичета, какво значение имат жълтите звезди, не се бойте!“, без да подозира, че неволно се превръща в спасител на детски души от счупване. – Виждате ли, не сме сами, – заговори бледа жена, прегърнала бебе – отвън има спасители, които не могат да спят спокойно. Човещината ще ни спаси, добрите сърца на обикновените необикновени човеци. Да се родим в България е Божий промисъл, съдба е… Да, спасители имаше. Тихата спасителна армия бе отвън. Имаше хора, заради които си струва да простиш и най-екстремната омраза. Обикновени необикновени човеци с души като Космос, безименни и непознати. Които оставят следа като стъпка в пресен бетон, осветяват тъмното и изкарват надеждица от най-дълбокото на невярата. Един народ, израснал духовно до своите братя евреи. Журналисти, писатели, артисти, учени, художници. Адвокати, лекари, работници, търговци. Селяни и неграмотни, подписвайки се с кръстче под протестните писма срещу депортацията. Евреите не бяха сами. Отвън духовенството, народното представителство, прогресивната българска общественост, не спяха. Някъде в Кюстендил един голям българин пишеше своето спасително писмо. Изпод перото на Екатерина Каравелова проскърцваха думите: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло.“, за да бъдат изпратени в петиция до цар Борис III. Отвън Митрополит Кирил казваше – ние бдим, няма да допуснем изселването. Отвън бяха Петко Росен, Петър Велчев, Панайот Георгиев, Димитър Икономов, и още, и още. Там бяха българските Максимилиан Колб, Шиндлер, Януш Корчак. И всички, които не пуснаха безразличието в душите си, не пуснаха и братята си евреи. Обикновените необикновени хора. И ето, един ден някой приближи оградата и извика: „Оставате, оставате!“ Небето се ослуша, вероятно за да чуе стъпките на онзи безименен, неизвестен Спасител, а после покапа море от очите му. Валя три дни изцерителен и пречистващ дъжд. И животът, ранен, понакуцващ, но горд и достоен, започна наново. След няколко години близките на Бети заминаха, за да помогнат в изграждането на една нова държава, да направят от пустинята рай, и да имат най-после своя принадлежност. Когато корабът се откъсна от брега, се чуваше как пеят „Мила Родино“. Прощаваха се. Бети избра да остане. А дядо Хаим, седнал на леглото, пружината се прегърбила под него, но не от старческото немощно тяло, а от тежестта на мъката, прошепна:

„Aquí nací y aquí moriré. Тук съм се родил, тук ще си умра.“ По бузите му течеше самота. Прегърнал старото радио „Филипс“, съобщило му за края на войната, както се прегръща дете. Обиколката на Бети във Фабриката на смъртта бе към края. Първо и последно посещение, достатъчно за сто живота. Видя комините, през които са излетели милиони невинни души и се запита: „След епохи на Ренесанс, Възраждане, Златни векове, Belle Époque, как човечеството допусна век на позор? Как е възможна толкова злъч, чудовищна патология на човешки ум, извратена мания за величие? Как страна, родила Гьоте, Моцарт, Шилер, създаде мелници за човешко месо?“ Повече от всякога бе убедена, че нищо не бива да се забравя. Безразличието днес утре се плаща с животи. Сети се за предупреждението на чешкия журналист Юлиус Фучик, написано докато чака екзекуцията си: „Не забравяйте! Търпеливо събирайте свидетелства за онези, които паднаха и за себе си, и за вас. Хора, обичах ви, бдете!” Бети бе научила уроци, които не се учат в училище и четат в книгите. Научи се на обичане, както си бе обещала. И на памет. Имаше памет за зло и добро. Съвършеното и чисто зло е многолико, сменя цвета си като хамелеон и трябва да се учиш да го разпознаваш. Тя помнеше вместо историята, която често бива скривана, опорочавана и изкривявана. И вместо ненаситното време, поглъщащо спомените с гладната си паст. Но паметта отдава всичките си сили, за да пази лицата, имената и всяка сълза. Търпеливо събира свидетелства и бди. – Мислех, че болка се лекува с време и забрава – заговори възрастен мъж зад Бети, докато тя стоеше като вкаменена пред газовата камера. – Грешах. Времето не лекува. Само любовта лекува и прави сърцето свободно. И прошката. Те са моята лична битка със злото. А съвестта ще тежи на тези, които разбиха семействата ни. Ето, тук моята майка Леа и баща ми Моше са взели последна глътка въздух. След „Циклон Б“ остава само пепел. А там по стените са следите от ноктите им. Всяка година идвам да почета праха им, разхвърлян отвън в езерцата. Ти май си от спасените, по очите ти личи. От България си, нали? Вие имахте спасители… Бети кимна. Лицето на възрастния мъж за миг се озари. Белезите имат способността да напомнят, че миналото е било реално, не е измислено и преувеличено. Той носеше своите белези, с които бе жигосана душата му, а грапавините на миналото бяха прокарали следи по лицето. Отмина бавно, прегърбен от тежестта на мъката. Когато Бети излезе, едва си пое дъх. На бодливата мрежа отвън, по която някога е минавал ток, кацна пеперуда. На пърхащите си крилца бе събрала всичката човешка вяра и я разнасяше из този малък-голям свят. Бети хвана ръчичката на невръстния си внук, който чакаше отвън с родителите си. Небето, поело дима от милионите животи, разкъса натежалите сиви облаци, в които дъждът никога няма да бъде изплакан докрай. Слънцето плахо подаде глава и подвикна на живота долу: Hola,Vida! Защото сбогом на живота никога не се казва. Бети погледна внука си и морето отново се завърна в очите ѝ, донесе със себе си писък на чайки, син надиплен атлаз и сребърна пяна. В стаите на сърцето ѝ имаше много място за обич и незабрава. „И все пак отмъстихме на злото. – помисли си тя. Простихме и събрахме искрици от останките, създадохме семейства, превързахме раните и продължихме. Вървим напред през всичките епохи, пространства и звезди, а тези, които носеха разрушение, се самоудавиха в океана на собствената си омраза.“ Под тленната обвивка на историята пулсираше кръвта на милионите невинни. Бети вдигна глава към надписа „Arbeit macht frei. „Грешка, каза на глас – любовта те прави свободен.“ А животът е твърде голям, за да може да се натика в един вагон, един влак, един лагер. Шалом.

март, 2021 год.

 

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Дигитална книга

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2021
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031