Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Божидар Ивайлов Шехов, на 14 години, ученик в ЕГ„Пловдив“

СПАСЕНИЕТО

„Стон молитвен, стон и шепот глух

въз наклона песъчлив световен.

П. Яворов. „Евреи“

Момчето седна на пейката, извади от раницата една машинка и я пусна да записва.

„Беше 8 март 1943г., много рано сутринта. Влязох бързо в неговата стая, без да почукам на вратата. Свитката стоеше и ровеше изстиващата жар. Не ме и погледна, нито каза нещо. Стоеше замислен и сякаш повтаряше плана за действие в главата си. Знаехме, че е време за тръгване, след малко щеше да съмне. Колата беше стегната и другите двама вече чакаха в нея. По изгрев слънце тръгнахме за София с важна мисия.

В колата бяхме аз, адвокатът Иван, депутатът  Петър, търговецът Асен Суичмезов и Владимир Куртев, когото всички наричаха Свитката или Батата. Той беше с невероятно минало. По белезите на лицето му личаха и участието му във войната, и престоя му в затвора. В Първата световна война на фронта заминал с най-добрия си приятел – евреина Хаил. Там те били като братя, а след това също били неразделни. Владо винаги е бил спокоен човек. Неслучайно е обмислял ситуациите много добре по време на битка и така е помагал много. Извън бойното поле той също изглеждал спокоен, но вътрешно се измъчвал от мисълта за убитите от него хора. След войната казал, че е до там, вече не искал да убива хора. Това били последните му думи като войник.  В личния си живот беше доста затворен. Дойде като учител в Кюстендил и не общуваше много с хората. С времето разбрахме, че е честен и справедлив човек, и че заслужава нашето уважение. Нямаше много приятели, но тези, които бяха близо до него знаеха, че е другар завинаги.

По пътя за София имаше много трудности, не бяхме и очаквали да е лесно, но най-тежкото предстоеше. Батата гледаше свирепо към сградата, която наближихме – Народното събрание. Преди два дни беше получил вест от старите земи, от Македония. Приятелят му Хаил, бойният му другар, спасявал не веднъж живота му на фронта, беше арестуван с цялото си семейство. Заедно с още хиляди евреи бе изпратен незнайно накъде с някакви влакове. Какви бяха тези влакове и накъде отиваха, Владо не знаеше. Не знаеше и защо предния ден бяха арестувани няколко от съседите му евреи в Кюстендил. Той знаеше само, че няма да остави нещата така. Не биваше така. Затова и ни събра набързо тримата и тръгнахме да търсим помощ от „нашия човек“ в София – подпредседателя на Народното събрание  Димитър Пешев.

Димитър го знаехме покрай нашия народен представител – Петър Михалев. Беше му идвал няколко пъти на гости в Кюстендил и правеше впечатление на честен и справедлив човек.

Пешев ни посрещна пред сградата и ни въведе през главната врата. Застави ни да изчакаме и се качи горе да иска среща с министър- председателя Филов. Владо Батата не поиска и да седне до нас, за да почакаме отговора. Стоеше прав и гледаше към празните стълбища. После си мислех, че е предчувствал нещо.

Димитър се появи след половин час и само изсъска:

       – Не ви ще! Филов няма да ни приеме. Седят в кабинета горе заключени и не приемат никой… Срам ги е сякаш да ни погледнат, тия мръсни…

Станах и ритнах стола,на който седеше Асен, изпсувах и тръгнах по стълбите.

Владо ме спря и ме изкара навън. Извади две цигари и ми подаде едната. Не говорехме дълго, само гледахме в земята и пушехме.

По едно време той заговори:

        – Иване, хората говорят, че трудно било за всички, че България нямала избор, че трябвало да подпишем, да ги изпратим там… Не знам къде ги пращат сега. Но питам аз дали някога ни е било лесно? Дали Хаил лесно ме носеше през гората, когато загубихме нашите и трябваше да ги търсим, докато ни обстрелват? Лесно ли беше да ме крие под листата, за да не ме намерят, когато бях с ранен крак? Лесно ли беше и после… в затвора, да ме крие да не работя много, че кашлях и не можех да дишам? И сега лесно ли му е, като ги натовариха като добитък и… айде, сбогом! И вчера, като гледам как дойдоха ония с автоматите и отведоха Алберт със се децата и жена му, че и бабата взеха. На мен ми не беше лесно, че аз за тая България съм се бил, да сме сичките заедно. И на учениците така говоря – всички сте българи, заедно трябва да бъдете! А тоя…  тоя седи горе и се крие! От нас се крие, че го е срам какво е подписал! Тука долу да дойде и да каже на всички къде ги водят тия хора и какво ще им правят!

В тоя миг отвътре излязоха Асен, Петър и Пешев. Бяха уредили среща с вътрешния министър Габровски. Тръгнахме към министерството.

Посрещна ни секретарят и ни въведе в кабинета на министъра. Габровски ни подаде ръка с притеснена усмивка. Личеше си, че крие нещо.

Пешев започна веднага с въпроса какво се случва с еврейските ни сънародници и какво следва от повсеместните им арести. Министърът замръзна. Понечи да обясни, че са арестувани само опасни за държавата граждани, че нямало общо с немците и политиката им спрямо юдеите и че трябва да се запази спокойствие.

В този момент за пръв и единствен път видях Владо такъв, какъвто са го виждали само враговете му на фронта. Стана, пресегна се през бюрото и опря челото си в това на Габровски. Говореше тихо, но ясно и много, много бавно. Това ми е останало в главата, казваше всичко бавно и тихо, сякаш хриптеше:

     – Господин министър Габровски, аз съм дошъл тук като обикновен учител от Кюстендил. Не искам да ме приемате като освободител на Банско и Сяр, не искам да ме гледате като носител на два ордена на Царство България, не искам да говорите с мен като с директор на Кюстендилската мъжка гимназия. Сега пред Вас стои един убиец, защото не можеш да победиш в битка, без да убиеш. Пред Вас стои един затворник, защото отмяната на конституцията ме направи такъв, а в затвора се оцелява трудно. Пред Вас стои един бъдещ престъпник, решен на всичко, за да спаси своите съграждани! Пред Вас стои Владимир Спиридонов  Куртев и той ще Ви даде само още един шанс да отговорите какво се случва с българските евреи и как може това да се спре!

Всички мълчахме, уплашени да не последва нещо по-лошо. Владо седна обратно на стола, кръстоса крак и зачака. Министърът не помръдваше. Сега беше моментът да ни изгони или дори да нареди да бъдем задържани. Не направи нито едно от двете. Извади един лист от бюрото и вдигна телефона. Пред нас той даде разпореждане арестите да бъдат спрени. После се обади на друг номер и заповяда освобождаване на задържаните граждани. Гледахме в недоумение как за две минути бяхме успели да изпълним немислимото.

На излизане от кабинета министърът ни изпрати седнал на стола и гледащ в листа пред себе си. Преди да затворим вратата, го чухме да казва:

       – Професор Куртев, дойдохте при мен като престъпник, а си тръгвате като спасител!

Завърнахме се в Кюстендил посред нощите, а на другия ден към обед започнаха да се прибират и арестантите. Много от тях знаеха вече какво се бе случило с македонците. Пратили ги бяха за Виена. Знае се колко оцеляха след това – 12 души от близо 12 хиляди! Един на хиляда… като… Самуиловите войници. Това щеше да стане и с нашите тук, ако тогава, в тоя мартенски следобед, един престъпник не беше заплашил един министър и един учител не ни беше дал урок по мъжество!

Какъв живот имаше Батата само! Каква съдба! После, като дойде „народната власт“, пак го погнаха. Нали беше професор, имаше ордени, „буржоа“ дето викаха. Участник и деец на ВМРО. А знаеш ли къде се криеше от милицията тогава? У евреина Алберт, дето преди това беше освободил чрез министъра от ареста. Не е ли това съдба? Само дето нямаше кой него да освободи. Като го хванаха, отведоха го нанякъде и повече никой не чу за него. Убили го без съд и присъда като враг на народа.

Често мисля как не можа някой и тогава да иде при министъра, да си опре носа у неговия и да направи ново чудо. Но то нямаше кой тогава, защото всички, дето имаха тоя кураж, вече бяха или арестувани, или убити.

След някой и друг месец отидох до къщата му да я нагледам. Влязох в стаята, но този път жар нямаше, нямаше го и човекът, превърнал се в герой и освободител…”

Журналистът изключи диктофона и се пресегна към раницата си.

      – Благодаря Ви, господин Момчилов. Ще публикувам историята и обещавам, че нашите читатели ще помнят дълго подвига на вашите съграждани.

      Но Иван Момчилов вече не го слушаше. Той беше свършил най- важното – беше предал нататък.

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031