Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Борил Насков Несторов – 35 СЕУ „Добри Войников” – гр. София

КАПКА СВЕТЛИНА В МОРЕ ОТ МРАК

Бях седнал на една пейка в центъра на града и с треперещи ръце държах наследството от дядо ми. Той почина преди две години и след неговата смърт ми завеща един плик с надпис отгоре: „Отвори, кога стигнеш центъра на Кюстендил“. Бях чакал този момент от толкова дълго време. Отворих го внимателно и отвътре изпаднаха черно-бяла снимка и един лист хартия, изписан отгоре до долу с почерка на дядо ми. На снимката бяха две момчета (най-вероятно той и брат му) и мъж и жена. Оставих я до мен на пейката и разгледах листа. Беше писмо:

Скъпо внуче,

Ако четеш това писмо, значи не съм успял да стигна до Родината навреме. Все се канех да направя това пътешествие, но винаги бях възпрепятстван по един или друг начин. Причината, поради която исках да се върна, ще узнаеш, след като прочетеш историята по-долу:

Беше 1940 година и войната бушуваше извън нашите предели вече година. България все още поддържаше политика на неутралитет, но за хората тогава бе очевидно към коя зона на влияние клоняхме. Царят сложи фашистко правителство още в началото на годината. Това беше като удар под кръста за евреите, живеещи в Царството. Но истинската трагедия дойде в края на 1940-та. Ние платихме цената за едно парче земя. Наближаваше зимата.

Кюстендил, октомври 1940

Зимата наближаваше, а аз и моите приятели бяхме навън. Веселие и безгрижие се лееше по улиците на Кюстендил. Бавно, бавно слънцето отстъпваше място на луната и вече бе време за вечеря, затова тайфата започна да се разпуска. Сбогувах се с моите приятели и тръгнах с все сила през сипещият се дъжд и студения щипещ вятър.

Ужасно много закъснявах и очевидно щях да си изпатя за пореден път. Спрях рязко пред вратата на къщата ни и се подхлъзнах по павираната улица. Стреснат не от болка, а по- скоро от уплаха, се изправих и влязох у дома. Цялото семейство седеше на масата и бе притихнало. Тихо се събух, подсуших се, измих се и се настаних на масата до баща ми. Очаквах обичайното мъмрене от негова страна, затова гледах надолу в краката си виновно. Нищо обаче не се случи. Само зловещо припукваше статичният шум на ИРА-та.

Сякаш минаха векове, баща ми най-накрая взе хляба в ръце, каза молитвата и вечерята започна. Никой, освен мен, не докосна супата. Всички стояха мълчаливо, с празни погледи и мисли, блуждаещи някъде извън тази маса и този семеен уют.

И тогава точно в 18.00 гласът на жената се чу – обяви започването на „Родно Радио“2 с най-скорошните новини:

„Днес Министърът на вътрешните работи Петър Габровски обяви „Законъ за защита на нацията“, който представя еврейското малцинство в Царство България като „заплаха за нацията…”

Лъжицата се изплъзна от ръката ми и останах с отворена уста. Бавно започнах да осмислям думите, които жената преди малко изрече. „Заплаха за нацията“? Родината ми се страхуваше от едно 12-годишно дете, работник и чирак във фабрика и шивачка? „Щяхме да бъдем престъпници в собствената си страна“ – помислих си аз и минах другите с поглед, пълен с уплаха и гняв. „Те всички знаеха преди обявяването и никой нищо не ми каза.“

Майка ми започна да плаче безгласно, седнала срещу баща ми. От негова страна и от тази на брат ми нямаше никаква реакция – все същия празен поглед се четеше в техните очи. Вечерята изстиваше на масата, почти недокосната. Море от мрак бе заляло нацията.

След като законът бе публикуван и исканията на евреите бяха отхвърлени, фашисткото правителство прие това като победа, но не предвиди едно нещо – зараждащото се публично недоволство. От най-обикновените хора до интелигенцията на България се включиха с протестни писма до правителството и организираха протести против ЗЗН. Дори някои хора от правителството, като Димитър Пешев, бяха против този закон и го приеха с нежелание, само и само да удовлетворят Германия.

Еврейското общество в Европа и България бе отчаяно и със сетни сили се пробваше да напусне германската хватка. Тук, в Царството, това бе възможно, тъй като Законът все още не бе влязъл в сила. От Варна отплаваше нелегален кораб в посока Палестина, на който и нашето семейство искаше да се качи… но закъсняхме. В средата на декември 40-та година той потъна, заедно с нашите сънародници – бяхме закъснели. На 7 януари 1941 година царят ратифицира ЗЗН.

Кюстендил, февруари 1941

„Царят утвърди с „Указъ №3…“, пишеше в стар вестник „Утро“, който стоеше на масата, прилежно сгънат с първа страница нагоре. Приготвяхме се да отидем до общината. Беше време.

Цялото семейство вървяхме по павираната улица, бавно, сякаш някаква сила ни теглеше назад. Баща ми носеше под мишница радиото, което щяхме да предадем на държавата. В дома ни повече нямаше да звучи прекрасната музика и щяхме да бъдем откъснати от света завинаги. Брат ми вървеше до него с посърнало лице, а с майка ми бяхме хванати за ръце, треперещи.

Когато наближихме общината, майка ми стисна силно ръката ми. Въпреки невинното бяло, което бе покрило стълбите и покрива, сградата изглеждаше някак мрачна и нереална. Когато влязохме, ни се стори сякаш навън не бе ден, сякаш лъчите спираха в прозорците и никога не продължаваха в царството на тъмнината. Намерихме регистрационния отдел и учудващо  там нямаше никого. Жена с очила се бе надвесила над една книга по гражданско състояние и пишеше нещо върху нея. Вдигна поглед, забелязала нашето присъствие и попита:

       – За регистриране сте, предполагам?

       –  Да – отговори баща ми едва чуто, с някак пресипнал глас и остави радиото на бюрото.

        – Благодаря…  –  отвърна жената с тих гласец, а в погледа й се четеше нескрито съчувствие.

Родителите ми описаха и нашето цяло състояние (всичко, което притежавахме, бе записано в книгата).

        – Знаете за смесените бракове, нали?  – попита жената.

        – Да – отвърна брат ми, сдържащ едва гнева си. Той и съседското момиче искаха да се оженят това лято. Въпреки невъзможността, те продължаваха да се обичат.

Изясниха още някои неща и накрая излязохме навън, на чист въздух, с жълти звезди в джобовете на дрехите ни, чакащи да бъдат зашити. Бяха ни отнели и българската фамилия и останахме само с еврейското си име. Въпреки това баща ми клекна до мен, хвана ме за рамото и ми каза:

      – Сине, бъди сигурен, че ти си българин и страната ти винаги ще те пази и обича, бъди сигурен! –  И сълзи се поляха по загрубелите му бузи.

В началото на март България се присъедини на страната на Германия и повиквателните за мобилизацията на баща ми и брат ми като трудоваци пристигнаха почти веднага. Изпратихме ги на гарата с мартеница и червен конец и оттам заминаха с пара към Пирин.

Трудоваците не бяха подлагани на мизерия и им се заплащаше добре за свършената работа. Но последваха години на множество добавки към закона, всяка следваща по- жестока от предишните. Появи се и КЕВ (Комисарство по еврейските закони), начело с антисемитския политик Александър Белев, и вгорчи живота на всички евреи.

Неусетно се стигна до момента на нашето депортиране към трудовите лагери в Полша. Тази идея се заформи към края на 1942 година от страна на швабите, но царят тогава се нуждаеше от работна ръка, или поне така твърдеше за пред Тристранния пакт. След множество дипломатични разговори се стигна до депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия като начало, тъй като тези територии все още не бяха част от България. По това време в града се носеше мълвата за това деяние на правителството. Осъзнахме, че беше дошъл и нашият ред.

Кюстендил, март 1943

Беше дошъл и нашият ред. След като бяхме получили повиквателните, двама полицаи дойдоха вкъщи и казаха да се отправим към училището в центъра. Ние си бяхме оправили куфарите предварително, защото преди четири дни се започна да се говори, че евреи от новите земи са поели      към Полша. Знаехме, че и нашият ред рано или късно щеше да дойде.

     – Само храна, вода и неща от първа необходимост можете да вземете  -каза      полицаят, след   като видя какво искахме да вземем със себе си.

Изпълнен с ужас, скован, оставих повечето неща и заедно с майка ми тръгнахме по улицата. Зад нас като сянка вървеше полицаят. Наближихме общината и оттам завихме надясно. Изведнъж видяхме четирима човека, които излетяха от сградата и тръгнаха към колата, която беше спряна на ъгъла. Качиха се, запалиха и тръгнаха в посока София.

Влязохме в училището и полицаят заключи вратата зад нас. Коридорите бяха  пълни с хора, които бяха изплашени не по-малко от нас, очакващи своята присъда всеки момент.

Тръгнахме надолу, когато видях две изпити познати лица, които клечаха и свиваха цигари.

       – Татко! Брат ми! – казах аз и се затичах към тях. Те вдигнаха погледи. В очите им вместо радост се четеше неописуем ужас. Прегърнах ги силно, със сълзи на очите.

        – Какво правите тук? Защо? – мърмореше баща ми и плачеше. – По дяволите! – каза, избута ме и удари с все сила тухлената стена.  

Едри капки сълзи падаха до изпуснатата цигара на прашния под, на който аз и брат ми седяхме. Той се надяваше, че само тях ще изпратят към Полша. Свлече се на пода и майка ми отиде до него, като го прегърна през главата. Нямаше надежда за нас, но поне бяхме заедно за края.

Слънцето и денят бавно  се заместваха от луната и нощта. В един момент директорът отключи вратата на тъмното училище и започна да вика:

          – Чудо, чудо ще да е това! Няма да заминавате! – и започна да ни прегръща един по един от радост.

В началото никой не реагира на новината. Тя сякаш не бе от този свят, нереална.  Доброто надделя и истинско чудо се бе случило! Все пак имаше надежда.

Чак през 90-те години разбрах какво наистина се е случило. Разбира се, по време на Студената война се говореше за намесата на Партията, но това бе просто поредната пропаганда на времето. Тези хора, които тогава видях да се качват в автомобила, бяха тези, които се застъпиха за нас в София. Тогава Димитър Пешев бе направил подписка заедно с още депутати против извозването ни към трудовите лагери в Полша. Светият Синод, както и много общественици също застават с позиция против депортирането на евреите.

Преживяхме войната и няколко години по-късно ни преместиха в новосъздадената държава Израел, където се роди баща ти. Но знай – истинският ти дом е България – при добрите хора, които тогава спасиха цялото ни семейство.”

Мокри петна започнаха да се появяват на листа. Схванал се от стоенето, изправих се бавно, прибрах снимката и писмото и тръгнах из центъра на Кюстендил. Една баба продаваше цветя, седнала на една пейка и четеше някакъв стар роман. Приближих се и с леко пресипнал глас попитах:

 –      Бабо, може ли едно цвете? – тя отмести поглед от книгата, погледна ме и каза с усмивка на лицето:

–      Разбира се,  бабиното, – и ми подаде едно. Аз й го платих, благодарих й и попитах:

–      А знаеш ли къде е паметникът на Димитър Пешев?

–     Да, – отвърна тя –  ей го там на, малко по-надолу… – и посочи с пръст.

–     Благодаря ти! – казах аз и тръгнах в посоката, която ми показа.

Малко по- надолу имаше  бюст паметник, чието изражение бе строго. Оставих цветето върху мраморната плоча и се взрях в каменните очи.

В този момент нямаше нужда от никакви думи, камо ли възхвали, защото аз бях живото доказателство на неговото дело. Аз съществувах благодарение на него и на хората, които му помогнаха. Сълзи се търкулнаха по лицето ми. Бе слънчево и приятно, без нито един облак. Капка светлина падна върху мрамора.

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031