Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Боряна Данкова, 17г., 91 гимназия „Константин Гълъбов“ – София

Вързопи хляб

„Човек трябва винаги да живее с надежда. Отчаеш ли се – край. Хората сме такива – живеем с надежда. Ние така живеехме с надежда, че ще се оправим“

Студено е. От Дунава духа силен вятър и си играе с листата на дърветата, понася ги със себе си във въздуха, завърта ги и ги оставя да паднат тихо и тъжно на калната, мокра земя. Есен е, но тази година природата е в траур. Няма ги топлите багри на горите, има само кал, дъжд и мръсотия. Дърветата вече са голи, мрачни. В Сомовит цари гробна тишина, чува се само тихото хлипане на малко дете, успокоителен шепот на майка. Нощ е, но малко са тези, които спят. Ниски и тесни, подобни на фабрики сгради, подредени в колони и редици, като военен строй, сякаш бдят, дебнат враждебно, а в тях натъпкани десетки хора. Никой не смее да помръдне. В тази замръзнала картина, в една от тези сърдити сгради, изведнъж някой се раздвижва. Вътре подът е скрит под задрямалите. Легла и постелки се редуват. Някъде в средата някой се надига леко от мястото си. Това е малко момиче. То е слабо и рошаво, носи стара раздърпана рокля, отгоре шал, опасан с толкова дупки, че студеният въздух прониква през него безпрепятствено и се всмуква в плата на дрехите. Момичето е бледо, движенията му са изтощени и неуверени. То се оглежда внимателно и се ослушва. Навън не се чуват стъпки, на пазачите им е твърде студено, прибрали са се и не патрулират. Още няколко секунду тишина. Наистина няма никой. Момичето се изправя беззвучно на крака, личи си, че има нещо на ум. Пристъпва една крачка измежду хората. Разхлабените дъски на пода изскръцват едва едва. Около негомлади и стари го наблюдават плахо. Никой не продумва. Никой не смее. Още една стъпка. Отправило се е към вратата.

– Регина – чува се извднъж напрегнатият глас на майка му. Жената лежи на земята точно до момичето, гледа умолително нагоре. Очите и‘ са изпъкнали лудешки на ръбестото и‘, тънко лице. Тя протяга треперещата си ръка, както лежи свита на пода, и хващадъщеря си за роклята, в опит да я задържи – Лягай си, Регина, моля те. – отчаяние се крие в думите, огромна мъка, страх – Ако те хванат, ще те убият.

– Остави ме, мамо – прошепва Регина мило. Тя се страхува, колко хора е видяла вече наказани за най-малкото провинение, но младото и‘ сърце е изпълнено с наивна надежда– Няма да ме хванат, всички са се прибрали. Ще се върна скоро, ще видиш. И ще нося храна за всички ни.

Не последва отговор. Очите на майката са отправени с огромно страдание към това малко, толкова чисто и благородно същество, нейната собствена дъщеря. Ако не я остави да отиде, Йосиф ще умре от глад, другото и‘ дете. Две вече си отидоха, тя не може да се раздели с него. Никой родител не трябва да е принуден да избира между децата си, мисли си тя. В следващия момент ръката и‘ пада победено на земята. Тя бавно я обвива около момченцето до нея. То е съвсем малко и толкова нежно. Диша учестено, полузаспало, полубудно. Жената не казва нищо повече. Регина знае, че мълчанието е неизказаното позволение. Не се бави повече. Пристъпва забързано на пръсти към вратата, а майка и‘ я изпровожда със загрижен поглед. Гледа как дъщеря и‘ свива към ъгъла, между налягалите по земята мъже и жени,. И те с притаен дъх я наблюдават. Регина отмества умело няколко разхлабени тухли в ъгъла, а отдолу се открива издълбана дупка. Отвън влиза смразяващ вятър. Тя кляка долу, застава на ръце и на крака, без да се страхува да се изцапа, а накарая се допира с цялото си тяло доземята. Все така тихо, почти като сянка, тя се плъзва под през получилия се отвор, прави няколко усилени движения с ръцете, за да се издърпа навън, и се оглежда. Вече е от другата страна на студената тухлена стена. Точно както беше предположила, навън е пусто, пазачите са се скрили някъде на топло. Тя застава на колене, ослушва се още веднъж и се изправя пъргаво. Кожата по цялото и‘ тяло настръхва. Краката и ръцете и‘ треперят, а дъхът и‘ учестява. Тя потрива длани за да ги стопли, дъхва си няколко пъти и разтърсва глава. Няма време за губене, Валя и Георги сигурно отдавна я чакат. А и отенъкът на мрачното небе вече е започнал да изсветлява, скоро ще се съмне и пазачите ще излязат. Регина започва да крачи бързо по вече позната пътечка. Около нея сградите я наблюдават сърдити, озлобени. Всичко в този лагер и‘ е враг. Вятърът бучи грубо в учите и‘, докато тя върви по влажната земя, която сякаш се опитва да я погълне в себе си. Не спирай, Регина, не се бави, казва си тя, за да си даде сили да продължи. Около нея светът се завърта. Кръвта сякаш отказва да тече във вените и‘. Още малко… задъхва се. Още малко… погледът и‘ се замъглява. Откога не се е наяждала хубаво, откога не се е чувствала силна и здрава? Седмици минаха, може би месеци. Тя дойде тук лятото, а сега е късна есен. Изведнъж пред нея изниква познатата телена ограда, през която ги прекарваха някога, като имаше работа. Сега е забранено да я доближава. От другата страна се забелязват два познати силуета. Позната картина. Те стоят там, замръзнали като всичко останало наоколо, и чакат. Чакат нея. Това е Валя със сина си, Георги, разпознава ги Регина, а сърцето и‘ се изпълва с топлина. Те са обикновени хора,също като нея някога. Живеят на село, работят, вечерят заедно. Георги е на петнадесет, още ходи на училище. И тя ходеше с него, двамата бяха приятели. Преди. Сега те са за нея много повече от обикновени хора. Сега те са свежа глътка въздух. Живото доказателство, че някъде там животът още продължава, светът не се е разпаднал напълно, войната не е съсипала всички. Те са щастливи и здрави, дори и‘ се усмихват. В замаянието си Регина не забелязва дълбоките бръчки по лицето на Валя, черната закърпена рокля и мръсното черно палто, мрачната траурна забратка на главата и‘. Георги е с майка си, треперещ от студ, а лицето му е подпухнало, очите му са уморени.

– Регина – прошепва Георги като тя се озовава до тях – Така си отслабнала. За три дни! Нима толкова оскъдно ви хранят?

– Не е многохраната – прошепва Регина в отговор през оградата с едва чута въздишка. Ах, как иска да е от другата страна при тях. От другата страна всичко е по-хубаво.

– Вземи това, дете – строго се намесва Валя. Тя не иска да седи тук повече от нужното. За нея този лагер мирише на смърт и на страдание, което не може да понася вече. – Вземи и бягай обратно – тя подава на Регина през оградата един вързоп с хляб, после още един, и накрая бутилка мляко. Толкова. Скрива треперещите си ръце в джобовете на палтото, оглежда се притеснено и пристъва от крак на крак. Готова е дори да хукне обратно към дома си. Обаче първо Регина трябва да се прибере.

Някъде отдалече се чува проскърцването на врата. Някой от пазачите излиза да огледа. И тримата го чуват, защото са свикнали, до мозък на костите си, да се ослушват, да са нащрек постоянно. Звукът идва от северозапад, сградата на главния вход.

– Взимай и бягай – прошепва отново Валя, вече твърде напрегната.

Но Регина не помръдва. Тя стиска двата вързопа хляб и бутилката мляко, а рецете и‘ треперят. Колко странно е изкривен детският и‘ поглед под тежестта на разочарованието?!

– Какво чакаш? – жената вече е нетърпелива.

– Няма ли още нещо? – прозвънтява плахо треперещият глас на Регина. Първоначално Валя не я разбира, смръщва вежди в раздразнение. Тогава Регина пада на колене пред нея и започва да и‘ се моли настървено – Не разбирате ли, че нямаме нищо за ядене. Сутрин пием чай, а обед и вечер пием чорба, с едва няколко грахови или бобени зърна вътре. Всеки ден някой си отива от нас. Старите оставят за малките, но децата пак са болнави, едва издържат. Брат ми умира, Валя. Майка ми вече не знае какво да прави. Помисли си за твоя Георги, Валя…

Момичето се моли със сълзи в очите. Моли се, а някъде се разхожда пазач. Вятърът понася молбата и‘, а някъде се ослушва пазач.Тя отказва да помръдне, а от някъде приближава пазач. Костеливата ръка на Валя се промушва през оградата и се вкопчва в рамото на момичето. Студените и‘ сини очи я вцепеняват със строгостта си.

– Няма повече, дете – прошепва през зъби. До нея Георги не смее да помръдне. И неговите очи се пълнят със сълзи, задето не може да помогне. – Мъжът ми почина преди две нощи. Оставили са тялото му там, на бойното поле. Четири деца имам да храня. Давам, каквото мога. Запази го за майка си и брат си, останалите, като трябва, ще гладуват.

Валя освобождава момичето от силния си захват и издърпва ръката си обратно от оградата. Регина диша тежко, очите и‘ са зачервени от студа и плача, бузите и‘ парят. Но тя не продумва повече. И отвънка страдат, мисли си тя с ужас, и техният свят се разпада. Ето че сърце не и‘ дава да иска повече. В добрите и‘ очи Валя още е нейният спасител, макар и строга, макар и толкова, толкова студена. Трудно и‘ е да заповяда на изнемощялото си тяло да стане отново на крака, трудно и‘ е да обърне гръб и да се върне в своя затвор. Ето че още три дни ще трябва да чака, да се надява. Ами ако не преживее дотогава? Ами ако Валя и Георги не се върнат отново? Мисълта се настанява неканена в главата и‘, свива стомаха и‘. Но Регина не може да остане повече тук, трябва да се прибира. Тя става бавно на крака и тъкмо понечва да се обърне, стискаща здраво вързопите в една, а бутилката в друга ръка, когато зад една от сградите изкачат двамата пазачи, които бяха чули. Грозни, груби мъже са това, белязани от хиляди прегрешения. Лицата им бледи и мътни, косите им скрити под военните шапки. Неописуем е ужасът, който изпълва момичето при вида им.

– Стойте – извиква единият от и пристъпва към тях. Другият не помръдва, вятърът си играе с вълненото му яке, но той остава неподвижен. Регина също е вцепенена. Всяка част от тялото и‘ е изпълнена със страх. Край, мисли си тя, всички ще ни убият. Как може да е била толкова глупава да вярва, че ще се измъкне, без да я хванат. Пазачът тича към нея, вади пистолета си, от другата страна Валя хваща сина си за ръка и го дърпа надалеч, да се скрият зад дърветата. Георги обаче отказва да тръгне, жената се препъва в роклята си и пада на земята. Ето че въздухът бучи неукротимо в ушите им, всеки момент пазачът ще стреля. Само секунда, чува се изстрел, едно тяло се строполява на земята… тялото на пазача.

Смърт. Толкова много смърт е видяла Регина, едва на петнадесет. Толкова много смърт е измила със сълзите си и дори сега иска да заплаче за пазача. Смразяващо чувство е състраданието, още по-смразяващо от омразата. Тишината е забулила света, миг мълчание за мъртвия.

Изведнъж ужасен вик се процежда от майката и прорязва тишината. Валя е паднала на земята, допълзяла до сина си и с ококорени очи гледа пистолета в ръката на Георги. Майчиното и‘ сърце се разкъсва от страха за сина и‘.

– Георги, момчето ми, ти го уби… – прошепва тя невярващо, а думите и‘ политат във въздуха нечути от никого. Вторият пазач вече тича към мъртвия, обръща го по гръб, допира ухо до сърцето му и се изправя. Вече знае. И Регина знае. Видяла го е в безчувтвено оцъклените очи на жертвата. Той е мъртъв. Това щях да съм аз, мисли си тя с ужас. И още не е късно. Другият пазач няма да остави нещата така. И тримата са в опасност. В далечината се чува глас, и други са будни, събудени от изстрела. Пазачите като мухи ще се съберат около тялото, а после като кучета ще започнат да душат, да търсят виновника.

Вторият пазач сега се изправя. Ще ме застреля, мисли си Регина. Тя от дълго време е мислела за смъртта и все си е казвала, че вече не я е страх. Но, о, колко е различно, когато я гледа човек в очите. Тези мрачни очи на пазача, черни като дрехите на Валя, като нощното небе и калта под краката и‘.

– Бягайте всички – викът на мъжа разпира неочаквано въздуха. Сърцето на Регина започва сякаш отново да бие. Не може да повярва на ушите си. Но и няма време за губене, тя дори не се обръща да погледне Валя и Георги, чува само хлипанията на майката. Стиска здраво хляба и млякото в ръце, и шала си стиска, който се мъчи да излети някъде далеч на свобода. Хуква през лагера надолу към сградите, скрива се зад ъгъла и все така задъхана и замаяна, намира пътя към своето отделение. Пред очите и‘ се още е мъртвото тяло на пазача и това на мъжа до него, който я остави да се измъкне. Сърцето и тупти неукротимо. Ето, че е до своята сграда, ето я дупката в ъгъла. Тя първо пъхва вързопите с хляба и млякото отдолу. След това самата тя се промушва и най-после е на сигурно. В ушите и‘ още кънти ехото от смъртоносния изстрел, задъхва се. Но няма ли всеки момент да дойдат за нея и да я излвачат навън? Кой ще поеме вината? Георги? Няколко човека се надигат от земята, гледат я. Те са чули изстрелите, сърцата им, също като нейното, са изпълнени със страх.

– Да скрием храната – прошепва някой от някъде. Скоро ще има проверка. Няколко човека стават тихо на крака, придвижват се до Регина, храната лежи в краката и‘, но тя не се навежда да я вземе. Затова те я вдигат от пода под нея. Никой не и‘ казва и дума. Само майка и‘ е дошла да я прегърне. Обгръща я с ръцете си, тя чувства и знае откъде е дошъл изстрелът. Хваща дъщеря си за ръката и я повежда към тяхното място на пода. Двете лягат една до друга, Йосиф помежду им, сплитат пръсти. Сега остава само да чакат. И Регина чака. Пред очите и‘ са майка и‘ и брат и‘. О, как ги обича и как не иска да ги оставя. Всеки момент и ще я отведат…

Но пазач не идва. Никой не извлича Регина навън. Нощта преминава, изгрява слънцето. Светът се е смилил над момичето.

 След няколко дни от селото до лагера намира пътя си новината. Съдят някаква селянка. Жената убила войник. Щом разбрала за смъртта на мъжа си, взела пистолет и слязла до лагера. Обсебена от някаква лудост, разстреляла първия човек, който се изправил пред очите и‘. Пазачът умрял на място, когато го намерили, тя била вече изчезнала. Същият ден се предала на съда. И сега я съдят. Милата Валя. Тя вече няма да слезе до лагера. Но на оградата не е пусто. Сега там са струпани селяни и всеки носи по нещо. Студено е, но хората са по-топли вече и все по-топли ще стават.

Вдъхновено от разказа на Аврам Меркадо Натан за концентрационния лагер в Сомовит.

3 - 2

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031