Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Виктор Големинов, номиниран в категория „студенти“, 20г., гр. София

Виктор Йорданов Големинов, Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Да обичаш, въпреки…

Цигареният дим изпълваше малката претрупана стаичка, в която Димитър Неделев стоеше от часове над пишещата машина. Пушеше поредната цигара, а до него стоеше и четвъртото му кафе за деня. Единственото, което беше успялда напише от сутринта беше само датата, изсписана в горния десен ъгъл на листа:

18 май 1945

Димитър стоеше безмълвно и тъжно гледаше в празнотата на своето творение сякаш то беше в унисон с неговата душа. Войната беше приключила съвсем скоро и хората бяха в процес на равносметка от случилото се. Никой не можеше да повярва, че беше дошъл краят на тази ужасяваща поредица от събития, които щяха да окажат влияние върху човечеството за години напред.

В този момент в стаята влетя и шефът на отдела Христев. Той беше строг и вдъхващ респект възрастен мъж, който обаче също изживяваше тежко края на войната. В трудни времена, дори най-мрачните и сериозни хора показваха наяве горестните емоции, които бушуваха в тях.

-Г-н Неделев, имаме задача за вас. – промълви лаконично Христев, без дори да поздрави своя верен журналист.

Нахлуването на Христев наруши меланхоличното мълчание на Димитър, които безизразно му отговори:

-Здравейте, другарю Христев, винаги знаете, че с охота се съгласявам на всичко, което кажете, но в този момент не съм сигурен, че бих могъл да напиша какъвто и да е стойностен материал. Виждате ли аз…

-Ще те изпратим във Варшава – прекъсна го шефът. – Налага се да отидеш. Ти си един от най-опитните журналисти, които имаме, знам, че ти е тежко, на всички ни е тежко, а и освен това си единственият, който знае полски. Ти си най-надеждният ни колега, на теб разчитам, защото освен журналист и писател, си и достоен човек. Влакът тръгва утре в 7:00, ето ти и билета.

Христев захвърли на бюрото на Димитър билета за влака и излезе без повече да каже нищо. Сигурно минаха около десетина минути преди журналистът да вземе билета в своите ръце и да го разгледа. Действията му бяха мудни, ръцете му трепереха не толкова от кафето, колкото от недоспиването през последните две-три седмици. В този момент само му се искаше да легне и да гледа тавана, но знаеше, че в тези мигове, човек трябва да проявява инициативност и смелост. След около час реши да си тръгне от офиса.

***

В 7:00, без минута закъснение, влакът от София за Варшава потегли. Равномерното тракане и монотонния сив пейзаж скоро успаха Димитър, който отдавна не беше изпитвал чувство на спокойствие. Сънят му беше плитък, изпълнен с кошмари, но беше необходимост, тъй като инсомнията го беше съсипала, както физически, така и психически. В кратките интервали, в които се събуждаше, само поглеждаше през прозореца, за да види останките от войната. Част от тях щяха да бъдат прибирани по музеите с цел следващите поколения да си спомнят за битките и сраженията. Но една от характеристиките на хората беше, че те лесно забравят. Младото поколение винаги забравяше за тегобата на своите предци, всъщност дори не проявяше и интерес към миналото като цяло. Дали това не беше някакъв еволюционен феномен, които запазваше разсъдъка на нормалните хора? Димитър дълго и нашироко имаше време да размишлява върху тези философски въпроси, докато влакът бавно напредваше към полската столица.

***

В този момент понятието за град и земя би било едно и също. Варшава беше само наименованието на едно поле от натрошени бетонни блокове, камъни, дървета, прах и кал. Слънцето се беше скрило зад натежалите сиви облаци, които предвещаваха няколко дни дъждовно време. Тук-таме се мърдаха хора, ходещи като че ли по някакви нелогични траектории напред-назад, ровейки се из останките и боклуците, търсейки нещо, което очевидно им се изплъзваше.Не беше минала и година от Варшавското въстание, което беше завършило с опустошението на града от страна на нацистите. Полша беше една от най-тежко засегнатите страни по време на войната, не само че нейните градове бяха сринати до основи, но и броят на жертвите беше огромен, все още не се знаеха точния брой, но се предполагаше, че са някъдеоколо 6 000 000 или около 17% от населението.

Димитър имаше за задача да напише материал за вестник „Работническо дело“ относно последиците от войната и по-конкретно обстановката в Полша. В момента на стъпването си на полска земя, писателският му нюх се активизира, сетивата му се задействаха и замени летаргичното и унило настроение с изострено внимание и бдителност. Всеки детайл, който му се изпречваше насреща биваше прилежно записан в дневника, който носеше със себе си навсякъде, където пътуваше.

Ходейки по това, което се предполагаше, че е улица, Димитър се движеше като призрак из трагично пострадалия град. От време на време правеше и снимки на по-внушително срутилите се сгради и пишеше в дневника си непрестанно бележки:

22 май 1945 г.

         Не вярвах, че може да е възможно човешки същества да причинят толкова страдания на други човешки същества. Като че ли връз този град се беше изсипала цялата катраненочерна пошлост и поквара на човешката душа. Жителите бяха започнали да градят наново своите домове, това беше естествено, но и с постепенното обновяване на града, което беше неизбежно, гротескната картина, която сега е пред очите ми, щеше да изчезне завинаги от хорското съзнание. Имаше и други журналисти, писатели и фотографи, които бяха дошли да увековечат този момент от историята чрез статиите, книгите или снимките, които щяха да направят. Това беше наш дълг, но все пак чувтвaм безсилието, че дори да бъде написан и най-добрия роман или да бъде направен най-добрия филм или снимка, бъдещото поколение ще израсне напълно нехаещо за миналото. Мъката ми идваше оттам, че хората, които бяха изживели целия ужас щяха дълбоко в сърцето си да го таят, никога неразбрани от останалите, които не го бяха преживели. Войнатаме обезкуражи, даде ми чувство на срам от това да бъдеш човек.

         Димитър беше ходил вече повече от 8 часа от слизането си от влака и значителна умора се беше натрупала у него. Най-вече беше емоционално изтощен. Виеше му се свят и му беше лошо, затова се настани върху едно парче бетон и се загледа в работещите пред него. Имаше дълга върволица от хора, всеки от които пренасяше някакви материали и инструменти, с които бяха започнали обновяването на една голяма жилищна сграда. Децата, мислеше си Димитър, помагаха на възрастните и с всеки изминал ден те се лишаваха от най-съкровените и мили спомени – тези на безгрижното и весело детство. Изведнъж, поредицата от мрачни мисли на журналиста, беше прекъсната от любезната покана на един младеж на около 17 години.

-Господине, добре ли сте, май не изглеждате много добре, искате ли да ви донеса малко вода?

-Здравей, много мило от твоя страна, да бих пийнал малко, цял ден ходех из града и така и не видях откъде мога да си купя. – промърмори с изморен глас.

-Не може да си купите. Донасят ни ги.

Вярно беше, че в тези условия физически не можеше да намериш вода отникъде, си мислеше Димитър.Любезният младеж беше мръсен, с изпокъсани дрехи и смачкана шапчица, целият беше покрит с прахоляк от непрестанната работа, която извършваше по мръсните улици и сгради. Това, което абсолютно стъписа журналистътбеше широката и искрена усмивка на това момче. Сякаш цялата несрета на света се беше изляла върху него и неговото бъдеще, но въпреки това у него имаше някакъв блясък и надежда.

-Как се казваш, момче? – изумено го попита Димитър

-Исак, господине.

Съдейки по произхода на името, на журналиста му стана неудобно да го попита от първия път за него и за близките му. Навярно беше изживял тежко юношество, тъй като Полша беше нападната от нацистите още през есента на 1939 г., а към евреите бяха извършени гонения, разстрели и всякакви други ужасни деяния. Гледките, заплахите и терорът, които Исак беше преживял навярно щяха за цял живот да оставят отпечатъка си, но като че или у него имаше някаква вътрешна нечовешка сила, с която превъзмогваше трудностите.

-Исак, исках да те попитам няколко неща, аз съм журналист, изпратен от един български вестник и ще ми бъде много любопитно, ако разкажеш нещо за себе си. – Димитър извади бележника си готов да си записва.

-Разбира се господине, какво искате да знаете за мен. Между другото като споменахте български, се сещам да споделя с вас на първо място, че дядо ми беше български евреин. Беше роден в България и дълги години беше работил като лекар, беше много уважаван и обичан от хората, тъй като винаги помагаше и се отнасяше изключително добросъвестно към всеки свой пациент. Обаче по времето на Първата световна война се наложи да дойде да помага като военен лекар в земите, които тогава бяха част от Австо-Унгария и бяха основна арена набитки на Източния фронт. Там, в една от полевите болници се беше запознал и с баба и в крайна сметка семейството ми се беше установило във Варшава. Баща ми също беше поел по пътя на дядо и беше избрал да учи медицина и стана хирург. Майка ми се занимаваше с математика и беше учителка в едно новопостроено училище в един от бедните квартали на Варшава.

-Благодаря ти, а исках и да ти задам още един въпрос. Надявам се не е твърде неудобно да те попитам какво се случи със семейството ти по време на войната?

В този момент Димитър се почуди дали не действаше твърде директно и прибързано, но в този момент искаше да узнае съдбата на клетия младеж. У него виждаше някаква сродна душа, виждаше близост и смирение, сякаш между тях съществуваше някаква душевна връзка. Исак погледна журналиста право в очите с изнемощял поглед и отвърна:

-Не знам, господине. Най-вероятно няма и да разбера. Отведоха ги. И родителитеми. И братята и сестрите ми. Още през 1941.

Журналистът въздъхна с мъка и зарея поглед към далечния хоризонт. Започна да му се вие свят и да му става лошо. Не знаеше как да отвърне, не знаеше как изобщо да постъпи, беше съсипан. На ум му идваше само още един въпрос, който да попита младия евреин, преди да се оттегли, за да потъне в сълзи насаме.

-Имам още един въпрос към теб, Исак. Как успя да понесеш съдбата си. Как запази своя разум и как изобщо е възможно човек изстрадал толкова много да не е загубил своята вяра в света и в човека. – изговаряйки тези думи, Димитър захапа долната си устна в опит да спре напиращите емоции.

-Ами, господине, да ви кажа честно майка ми винаги ми казваше, че човек трябва обича, въпреки съдбата си. Най-ценната, най-искрената и силна човешка емоция е обичта. Тя движеше напред света винаги към най-великите постижения и беше изход от проблемите. Спомням си, че ми беше давала различни примери за това да обичаш и как можеш да постигнеш всичко стига да обичаш. Например Нютон никога нямаше да напише гениалните си теоретични разработки за гравитацията, оптиката, математиката и други, ако не обичаше това, което прави. Шекспир никога нямаше да измисли своите гениални пиеси, ако не обичаше да пише и да създава изкуство. Колумб никога нямаше да стигне до Америка, ако не обичаше да пътешества и да открива нови места. Дядо също обичаше своята професия и затова беше успял да спечели любовта и уважението на околните и да се издигне до висока позиция в лекарския занаят. Любовта е градивна и съзидателна сила, господин журналист, и човек трябва напълно да й се отдаде и да изпита нейната сила. Затова може би и аз такава житейски философия избрах да следвам. Нямам и друг избор, а и друго не познавам. Вярвам, че в живота има справедливост и надежда и стига човек да вярва в доброто и да обича ще постигне и най-смелите си мечти.

-А, за какво мечтаеш ти, Исак. – внезапно го прекъсна Димитър.

-Аз ли? Ами, да ви кажа честно господине, смятам, че ми доставя истинско удоволствие да помагам на другите по какъвто начин мога. Затова и се включих като доброволец в реставрацията на тази жилищна сграда тук. Ако имах възможност бих записал медицина, за да стана лекар, господине, като баща ми и дядо ми. За съжаление нямам нужните средства, а и не знам в момента какво е положението с университетите в Полша. Държавата е в траур и нещата едва-едва се съвземат…

За първи път от началото на дискусията, Исак извърна поглед, за да забърше прикритите си сълзи. Разговорът им беше прекъснат от виковете от страна на ръководителя на проекта по реставрацията, който викаше Исак да помогне с нещо.

-Трябва да вървя, господине, беше ми приятно да си говоря с вас, отдавна не си бях говорил с някой друг тъй искрено, благодаря ви, надявам се да съберете материали за своята статия.

-Благодаря ти и на теб, момче. Извинявай за прямостта ми, но освен журналист съм и човек… Пожелавам ти късмет.

Двамата се разделиха, всеки със своите мисли и горестни въздишки. Ходейки към мястото, където беше отседнал да спи, Димитър пишеше кратка бележка към хартиения плик, който утре щеше да даде на младия евреин.

За Исак:

Светът е по-добро място, заради хора като теб. В плика ще намериш необходимите средства, за да сбъднеш мечтите си. Ако имаш нужда от помощ, винаги можеш да се свържеш с мен. Успех!Благодаря ти, приятелю, че въвзвърна у мен надеждата и вярата в Човека.

От Димитър Неделев

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2019
П В С Ч П С Н
« ное.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031