Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Габриела Ангелова – номинирана в категория „ученици“, 17г., гр. Русе

Габриела Валентинова Ангелова, СУ“Васил Левски“

ДА ОБИЧАШ, ВЪПРЕКИ….

Любовта, тази магия, която завърта главите, душите ни и кара да изтръпват коленете ни. Няма значение каква е – споделена, несподелена, невъзможна…..любовта е магия . От малки слушаме приказки и разкази за любовта. Във всяка приказка и във всеки разказ краят е еднакъв – щастлив. Но в този истински – жесток, суров и несправедлив, живот, краят не винаги е като в приказките, понякога въпреки всички трудности, завършва със сълзи, а може би пък има и светлина в тунела.

 Връщаме се назад във времето – по времена Втората световна война. Билха Брайънт (Мошева – моминското й име)  – момиче, с евреиски произход, което има труден живот, изпълнен с еуфория и дисфория, но въпреки един нещастен край в любовта, успява да намери своята половинка и успява да се издигне в йерархията.

 Корените й са сред сефарадските евреи, живяли в България. Когато ервите били прогонени, те тръгнали и достигнали до Англия, Холандия, Белгия, Турция, Гърция и България( тогава част от Османската империя). Евреите били приемани по-добре в България, старото поколение говорело както ладино, така и български. Билха заедно със семейството си се преместват в България или по-точно в Дупница.

 По него време българската държава не е налагала никакви ограничения по отношение на професиите, които евреите заемали. Едни били медици, други юристи, много били и търговци, обущари  и обикновени работници. Евреиската общност била свободна да изповядва юдаизма,  имали свобода, но до едно време.

 Бащата на Билха бил търговец на тютюн. Притежавал полета с тютюн в района на Дупница и негови приятели – християни, били тези, които отглеждали тютюна, а той го обработвал и подготвял за износ в страните в Европа. Семейството поддържало тесни връзки с фермерите, грижещи се за земята, а именно там се зародила и любовната афера.

 Любовта се зародила между Билха и Сава Димитров – фермер, близък с баща й. Той бил на 27 години – 10 години по-голям от нея. Всичко започнало от там, че баща й бил близък с него и всички други фермери, които често ходели в къщата им, за да вечерят заедно. Понякога тя ходела с баща си на полето, за да му помага или да му занесе храна и когато Сава бил там те завързвали разговори помежду си. Постепенно се опознали и залюбили, тя се притеснявала от това как баща й ще реагира освен за разликата в годините, също и заради това, че той е християнин, но тя била решена да му каже. Така и става, тя му казала и за щастие опасенията й останали напразни. Баща й нямал нищо против, даже се радвал, защото  знаел, че Сава е добър и няма да съжалява. Всичко било чудесно, всички се разбирали. Животът на семейство Мошеви течал спокойно, до началото на Втората световна война, когато през януари 1941г. по настоятелство на германците, българите приемат „ Закон за защита на нацията“, който е създаден за опазване на държавата от „народа на евреите“. Законът гласял, че евреите вече не могат да притежават собственост или да управляват търговски предприятия. Така полетата на баща й биват иззети и дадени на Сава Димитров. Изисквало се от евреите да декларират имотите си и личните си вещи и да депозират всичките си пари и бижута в блокирани банкови сметки. Било им е забранено да гласуват, да заемат държавни длъжности, да наемат неевреиска домашна или служебна помощ. Въвели им и полицейски час между 9 и 6 часа. По този начин те били толкова ограничени, нямали свобода, не можело да притежават нищо, да говорят с християните, а камоли да имат връзка. Това принудително Сава и Билха да  прекъснат връзката си, защото знаели, че тя е обречена и трябва или да продължат пътя си, или да бъдат убити.

 Всички евреи трябвало да бъдат депотирани в Полша, но все пак евреите имали късмет, а това се дължало на цар Борис и на съпротивата от страна на представители от  българския парламент, които не искали да депортират евреите. Така евреите, живеещи в София били депотиранив провинциалните градовe и роднините на Билха се преместилив малката им триетажна къща в Дупница, където вече 50 души – възрастни и деца живеели. Всяко семейство заемало по една стая включително и всекидневните, но деляли трапезариите и кухнята.

 С всеки изминал ден животът им ставал все по-труден и по-труден. Един ден българското правителство съобщава, че всички мъже на възраст между 20 и 40 години ще бъдат изпратени на трудов лагер, така баща й, братовчедите й и чичовците й били изпратени и оставили жените и децата си, без храна и с малко пари. Единственият контакт, който имали с външния свят, бил радио Би Би Си, което предавало всяка вечер на български език. Но малко по-късно те трябвало да предадат радиоприемниците, защото по закона за защита на нацията те нямат право да ги притежават. Така единствената информация, която получавали били слухове, които били наистина жестоки и зловещи.

 През март 1943г. имало слухове, за това, че ще бъдат депотирани, но на 18-тия й рожден ден (10.03) то било отложено. Пет години по-късно семейство Мошеви напуска Дупница, заедно с още 50 семейства и заминават за Израел – току що създадена държава. Те не знаели езика (иврит), цялата група български евреи била заведена в голям бивш британски лагер. 46-годишният й баща трябвало да започне отначало – без пари, незнаейки език, тъй като искал пак да се занимава със земи, както в Дупница. Следващите години били години на адаптация, в които всички изучавали езика и културата.

 По нататък Билха трябвало да се запише в казарма, тъй като всички мъже и жени, живеещи в Израел трябвало да се включат в армията и да служат поне две години.

 Тя е била избрана да посети Офицерски курс, а в края на обучението била назначена в Смесената Комисия за примирие със Сирия и Ливан. След службата й в армията, външното министерство на Израел кани Билха на работа, след поредица курсове тя била командирована в Хага като културен аташе. Там тя среща и бъдещия си съпруг – Тед Брайънт, който работи в американското посолство. Въпреки всички пречки свързани с работата и на двама им, те успяли да запазят връзката си и сключили брак през юни 1963г. След това заемали различни позиции в Етиопия, Мозамбик, Пакистан, Южна Корея и Индия. След приклюването на мисиите им по света, Билха започва работа към Държавния департамент и напуска през 1995г., за да се грижи за болния си съпруг, който 11 години по-късно умира(2006г.). Тя остава сама, без любовта до себе си и човек, който да я подкрепя, но се радва на децата, внуците и правнуците си.

 Да, тези истории ни „вдигат“ колкото и труден да е живота и колкото и несправедлив да е, винаги имаме шанс да сме щастливи. Никога не трябва да се отказваме, независимо какво ни казват, имаш ли вяра и надежда, даваш ли всичко от себе си и раздаваш ли се на максимум, рано или късно всичко ще се върне и усилията ти ще бъдат възнаградени.

 

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad

VI Национален литературен конкурс

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Архив

Календар

юни 2019
П В С Ч П С Н
« май    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930