Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Даниел Йорданов Стоянов – ІХ клас, СУ „Цанко Церковски – гр. Полски Тръмбеш

АЗ СЪМ ЕДИН ОТ ТЯХ

„Аз отскубнах детето от майчините ръце. Дървеното влакче падна на земята и се пръсна на десетки малки парчета.“ Този сън сънувах години наред. Будех се облян в пот, ридаещ от мъка. Вината бе твърде голяма, за да я понеса.

Моето име е Павел Герджиков. Родих се в далечната 1906 г. в град Шумен. В живота си имах голям късмет. Мечтаех да стана лекар, за да спасявам човешки животи. Но малкото момче, което бях тогава, не предполагаше, че този блян ще се превърне в призвание.

Получих своето образование в София и се превърнах в един от най-признатите столични лекари. Имах хиляди пациенти, а сред тях бяха и  нацистите, работещи в Комисарството по еврейските въпроси.

Владеех немски език и идеално разбирах какви планове кроят за онези невинни същества, заклеймили и обозначили със звезда.

Аз познавах евреи, живеех с тях, дружах с тях. Бяха хора като всички нас. По нищо не можеха да бъдат разпознати, на никого не бяха сторили зло. Не разбирах защо им се причинява това: да бъдат прогонени като животни, да бъдат плюти и бити, да бъдат затваряни в лагерите на смъртта. Бях отдал себе си за каузата да спасявам животи, а трябваше да ставам свидетел как тези животи биват унищожавани. По-лошото е, че от мен се очакваше да остана равнодушен. Цялото ми същество се бунтуваше, тялото ми гореше от яд. Знаех, че трябва да направя нещо. Разбирах, че трябва да помогна и да спася поне един човешки живот, дори с риск да загубя своя.

В началото на март 1943 г. в лекарския ми кабинет пристигнаха трима полицаи за преглед. Докато чакаха да приключа прегледите на другите пациенти, те разговаряха на висок глас, мислейки си, че никой не чува. Гласовете им ехтяха, а смехът им пронизваше моите уши.

„Трябва да сме готови. На 20 март започваме. Влаковете ще преминат през България.“ Тези думи се запечатаха в моето съзнание. Предстоеше транспортирането на тракийските евреи към лагер на смъртта. Не можех да спя, не можех да работя. Мисълта ми беше все там. Как да помогна? Как да ги спася?

В уречения ден моят план беше готов. Знаех откъде ще преминат влаковете на смъртта, знаех къде ще спрат и реших, че това е моята възможност за действие. Аз бях военен лекар. Каква по-подходяща роля от това?

Заедно с медицинската ми сестра подготвихме нашето куфарче и се качихме на болничната камионетка на Червения кръст. Потеглихме към вагоните. Трудно удържах кормилото, ръцете ми трепереха от страх. Бързах и се молех да пристигна там навреме. Притеснявах се за живота на тази невинна жена, която стана мой съучастник. Сърцето ми бе свито – каква ще бъде съдбата на семейството ми, ако аз бъда заловен. Въпреки тези терзания карах напред. Натисках педала на газта, устремен към спасението на нечия съдба.

Карах из пустия път, а снежни преспи обгръщаха камионетката. Небето бе намръщено и навсякъде бе посивяло. Вятърът въртеше снега, сблъскваше се с платнището на каросерията. Цареше тишина. В далечината ги видях. Влакът с дългите вагони, разпрострели се в полето като отровна змия. Това беше то, помислих си аз.

Спрях до локомотива, а всички полицаи се обърнаха към мен. Затръшнах вратата и опитах да проговоря. Но гърлото ми беше пресъхнало. Направих няколко крачки, докато събера кураж. Вторият опит  бе сполучлив. С цялата си сила, с цялата си мощ издадох заповед.

„Отворете вратите на вагоните! Ще проверявам за болни.“ Заповедта ми бе изпълнена веднага. От широко разтворените врати ме погледнаха десетки разплакани очи. Хората стояха прави, наблъскани един върху друг. Надникнах във вагона. Лъхна ме ужасна смрад. В единия край стоеше багажът, набързо приготвен. В другия край бяха насядали старците, които не можеха да се държат на крака. Мръсотия и тъмнина. Нямаше прозорци, нямаше въздух. Бяха транспортирани като животни. Не знаеха къде отиват, бяха освирепели от глад. Майките притискаха своите рожби към гърдите си, а те плачеха от страх. Гледката ти спираше дъха.

Най-отпред стояха пет майки, прегърнали своите деца. Пет невинни души, момиченца и момченца, които ме гледаха със страх. Заповядах на майките да ми ги предадат за преглед. Жените още по-силно стиснаха своите рожби. Отказаха да се подчинят. Напълно ги разбирах. Те не знаеха какво кроя. За да спася детските животи със сила отскубнах техните телца от майчината гръд. Майките заридаха, децата се разпищяха… Издърпах ги от вагона и разбих сърцата на тези клети жени. Да не знаят каква ще бъде съдбата на техните рожби! По-големите се дърпаха силно, като зверчета, борейки се за живота си. А от джобчето на изпокъсаното яке на едното малко момче падна дървена играчка. Влакче, което се разби. Наведох се, за да събера парченцата, но изпуснах децата.Те бързо се разбягаха и едното се върна във вагона. Хората го прикриха със своите тела. Останалите четири заведох до камионетката. Прегледах ги, а  полицаите  излъгах, че са болни и трябва да ги взема с мен. Потеглих с  децата, две момичета и две момчета. Те плачеха отзад, а аз бързо карах към града. Това успях да направя. Спасих тези клети същества.

Намерих дом за всяко дете. Молех се да съм сторил добро. Но угризенията ми бяха големи. В главата ми се въртеше мисълта колко по-тежка е била смъртта за майките, които не знаят какво се е случило с техните деца. Будех се с кошмари, сънувах отскубването на детските ръце. Страдах и се обвинявах, че не съм сторил достатъчно добро.

Парченцата от влакчето, които инстинктивно събрах, носех винаги със себе си. Сглобих ги, залепих го. Исках винаги да е до мен. Да ми напомня, че животът се върти. Че тази страшна съдба може да достигне мен, че трябва да сме съпричастни и да помагаме всеки ден.

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031