Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Десислава Харизанова – номинирана в категория „ученици“, 18г., гр. Пловдив

Десислава Харизанова, Професионална гимназия по хранителни технологии и техника ПГХТТ

“ Урок за обещанието”

“Добре дошли във XXI -ви век!“- надписът над бялата дъска в кабинета по история сякаш крещеше.

Луко седна на първия чин до вратата и заразглежда. Училищната стая наистина приличаше като да е дошла от новия свят. Имаше си всичко- нови прозорци, щори, компютър и проектор. „Сигурно децата с нетърпение ходят на училище с такива чудесии и новости.“- помисли си единственият обитател на стаята сега.

На вратата се почука и преди Луко да обели и дума, пред него се изправи високо момче, което държеше в ръка омачкана тетрадка.

То премести с ръка дългия перчем от челото си и отдолу се разкриха големите му сини,почти сиви,очи.

-Къде е госпожата по история?Пежева?- изръмжа младежът.

-В учителската стая трябва да е.И аз нея чакам.Баща съм ѝ. Дядо Луко Ставрев се казвам.

-Аз съм Виктор. Нося ѝ тука домашното,че го бях забравил днес, и тя каза, че ще ми пише двойка. Отидох си до нас да го взема след училище и се върнах да го покажа.

Момчето седна на съседния чин до стареца и се загледа в телефона си. Възрастният мъж го разгледа отблизо- личеше си, че момчето е будно и енергично, от ония, дето им викат „Шило в торба не стои“.

-И какво си писал там, за домашното, какво ви даде госпожата да подготвите?- опита да завърже разговор Луко.

-Абе, писах тука, нещо за боя на Шипка.- Виктор отговори без да вдигне очи от екрана си.

-Ей, ми то това е най- интересното! Най- голямата битка е това! Ти какво написа?

-Писах тука- коя година, колко дни, жертвите колко са… То всички това сме писали, от Уикипедия…

-Ти защо не попита баща ти, дядо ти, да ти разправят нещо?- старецът леко повиши глас.

-Те пък откъде ще знаят, да не са били там?

-Е сега ще ти кажа откъде- от техните бащи и дядовци. Те нали са от тука, от Самоков?- младежът кимна- Е, ами „Герена“ знаеш ли го, квартала?

-Знам го, там ходим с колелетата, да караме…

-А! Там има една улица, казва се „Леон Крудов“. За този човек трябва да пишеш, да разказваш за него.

-Какво за него?-  младежът погледна вече с интерес и прибра телефона в джоба си.

-Слушай ме сега! Слушай и да запомниш всичко хубаво, че да го разкажеш и на другите после…

Моят прапрадядо, Стоян Ставрев се казвал, бил каруцар тук, в Самоков. Та тоя Леон Крудов му бил комшия и другар. Тогава семейството на Стоян били дошли от селата и се настанили в еврейската махала, че там само имало свободна къща.

Като се започнала войната на Русия с османците, започнали да обикалят да записват младежи за Опълчението. И дядо Стоян взел, та се записал. Приятелят му Леон се записал и той, че да се пазят един друг. И други младежи от града искали да помогнат, та се събрали бая народ.

Като тръгвали, всички евреи излезли да изпратят своите, но да изпратят и дядо ми, че го имали за близък. Нали съседите и в добро, и в лошо са заедно.

 Там, на фронта, Стоян разбрал, че най- големият подарък, дето Господ му дал, бил приятелят му Леон Крудов.

На 23 август, през 1877 година, самоковци били в окопите, когато турците хвърлят една граната върху тях. Дядо ми вижда как тя пада до него, поглежда Леон и затваря очи, чакайки смъртта си.

Така и не чува гърмеж и поглежда да види какво става… И какво мислиш? Крудов хванал гранатата и тича към турците. Като го виждат, опълченците тръгват след него. И се започва една битка, дето не можеш да я разкажеш. Нашите настъпват без страх, защото те вече са умрели веднъж- там, в окопите, от гранатата. Смъртта вече не е най- големият им враг, защото нея вече са я победили.

След боя дядо ми открива своя приятел в лазарета,бил много тежко ранен. Зарича се, че ако един ден има син, ще го кръсти Леон. За благодарност връчват на Крудов Георгиевския кръст за храброст, а него са го давали само на руски войници. Лекуват го в руски болници и той оцелява.

Години след това двамата си остават най- верни другари, помагат си, гледат децата си заедно, даже се споминали скоро един след друг. Прапрадядо ми кръщава сина си Леон, както  обещал пред Бога. И след него момчетата в моя род все това име носели.

После, обаче, идват други години, други нрави превземат България.

Нали знаеш за Втората световна война?

-Знам- едва прошепна Виктор.

-Знаеш, я! Нали мойта дъщеря, Пежева, ви е учила. Слушай сега…

Тогава се издала заповед евреите да не напускат своята махала и да им се носи дневна дажба храна. Дошло време баща ми да върне дълга на своя дядо и да спаси потомците на Крудов.

Всяка нощ им носел скришом хляб и бучки захар, за да не стоят гладни. Месеци наред се криел вечер от стражите и ходел до еврейския квартал. Даже веднъж го хванали, но той се престорил на пиян и казал, че объркал пътя. Успял да направи това, което преди Леон направил за опълченците- спасил ги…

И като дошло време да се родя аз и да ми дадат име, казали:„ Не,не може Леон! Виж тука, списък има- ето, Леон не е в списъка!“ И баща ми, какво да прави, Кръщава ме Луко. Пак на Леон Крудов- спасителят при Шипка…

Момчето стоеше притихнало и не искаше разказът да свършва. Погледна пред себе си… Надписът над бялата дъска го върна в настоящето- „Добре дошли във XXI -ви век“

 

 

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30