Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Елизабет Петрова – номинирана в категория „ученици“, 15г., гр. Нови Искър

Елизабет Дарян Петрова, 22-ро СЕУ, София

Да обичаш, въпреки…

Снежинки – едно от най-красивите проявления на зимата. Винаги съм  ги обичала. Напомнят ми на хората. Няма две еднакви снежинки, както не съществуват и две еднакви души. Майка ми обичаше да ми разказва историята на снежинките – как във всяка една е заключена душа и когато снежинката полети към нашия свят, когато танцът ѝ приключи във финална прегръдка със земята, се ражда дете. Фатална прегръдка. И все пак винаги съм обичала зимата. И най-вече снежинките. Да, най-много тях.

Онази зима бе по-сурова от останалите, които помнех. Студът беше роза, израснала в корема ми, която бодеше и ръзкъсваше цялото ми тяло. А снежинките непрестанно танцуваха…

Може би щях да умра от студ още тогава, още там – и това щеше да бъде краят. Исках да бъде краят. Но защо не успявах да се отърся от знанието, че това бе само началото?

Сълзите ми – единствен спомен, че на този свят все още съществуваше топлина, продължаваха да се стичат по зачервеното ми от студ лице. Бавно и колебливо. Сега така преминаваше целият ми живот. Въздъхнах срещу вятъра и се обърнах към селото, към топлите домове, които бях изоставила. И за какво? Планината беше пред мен, пътят към бягството беше чист. Щях да умра. Точно това исках, бялата смърт – най-спокойна от всички…

Може би изборът между живота и смъртта никога не бе съществувал. Може би правото ни на избор е наистина просто поредната фантазия, с която обичаме да се самозалъгваме. Вероятно много хора ще се съгласят с това. Но не и аз. Защото тогава  имах избор. Избрах живота. От самото начало знаех какво ще избера, все пак бях на петнайсет и нямах достатъчно голям опит в самозалъгването.

Извадих ръце от джобовете си и ги огледах. Моите ръце, моите премръзнали от студ, сини пръсти. Същите като тези на майка ми. Същите като тези на всички останали хора.  Няколко снежинки тихо се приземиха на дланта ми, май в крайна сметка не бяха толкова уникални, колкото си мислеха. Но защо тогава искаха да изцедят живота от моите ръце, вместо от тези на нацистите, или дори фюрера? С какво моите пръсти, и тези на всички останали евреи бяха заслужили честта да са причина за следите от нокти по стените на газовите камери?!

Сълзите ми непрестанно напираха и мигът за взимане на решение наближаваше. Сега. Една единствена следа, оставена от протритата подметка на стара обувка, на фона на бялото снежно платно, ме делеше от смъртта. От желанието за смърт. Защо го правех? Защо, наистина?

Една стъпка към планината…

Сега тя щеше да ме приюти. Последното безопасно място, недокоснато от човешката жестокост и времето.

Обърнах се към селото. Трябваше да се сбогувам, а дори не помнех името му. Старите къщички, сгушени една в друга на фона на снежната планина. Майка ми бе казала, че отиваме към Родопите, но тогава бях твърде погълната от ужас, че да я слушам. Сега? Сега единственото, което ми бе останало от нея, беше споменът и няколко смачкани хартийки, като подкуп за живота ми. Единственото, което имаше, преди да си тръгне, преди да ме остави. Дано тези хартийки имаха стойност за новото ми семейство, защото аз държах единствено на спомена.

Мама беше заминала към Аушвиц предната вечер. Нямаше да се върне. Никога. Тогава защо ме остави?! Каза, че тук е безопасно. Че тук никой няма да ме намери и ще има хора, които да се погрижат за мен. Но как бихме могли да вярваме на хора? Тя искаше да остана тук, каза че българите не биха ни предали. Защо?

Последните ми сили, съсредоточени в една последна топла сълза, полетяха към бялата бездна под мен. За всички. За всичко. За нас, и за тях. За мама и за обещанието, което ѝ бях дала…

Една стъпка по-близо до селото. До уюта, с който ме притегляше към себе си все по-силно. До малката къща – сега мой дом. Стаята, която познавах така добре, от която се опитвах да избягам. Защо трябваше да бъде толкова трудно?!

Свих ръцете си в премръзнали юмруци и сведох глава.

Следата към дома стана малко по-дълга.

***

Топлината на светлата къща ме посрещна още преди да мина през вратата. Дядо Димитър, бащата на Лилия, седеше на един от ниските столове пред камината, вперил поглед в танцуващите пламъци. Когато влязох в стаята, дъщеря му подреждаше масата.

-Анна! – Весело извика тя, изоставяйки работата си, за да ме посрещне. И прегърне. Защо се стараеше толкова?! – Къде беше, че толкова се забави?

Едва ли очакваше отговор, вече всички бяха свикнали с мълчанието ми. Усмихнах се и се качих на втория етаж, където се намираше новата ми стая. Минах през олющената, дървена врата и се озовах в малкото, студено помещение, което сега трябваше да наричам свой дом. Какво изобщо правех тук?! Защо?! Защо нещата трябваше да са така?  Защо дните трябваше да са толкова бавни, а нощите толкова студени? Какво търсех на това място и какво очаквах да ми се случи?! Със сигурност нацистите щяха да ме намерят някой ден. Какво значение би имал животът ми тогава?

Внезапно чух отварянето на входната врата и шумни стъпки от долния етаж. По-малкият брат на Лилия, Йоан, се прибираше. Страхувах се от него. Той никога не бе говорил с мен. Понякога улавях замисления му поглед върху себе си, но нищо повече. Никога не ми бе показал, че съществуването ми има някакво значение за него. Не можех да се доверя на никого, но когато дядо Димитър и Лилия ми говореха се чувствах…почти истинска, сякаш и аз имах право на обикновен живот.

Вечерята мина тихо и напрегнато, както всеки път. Никой в тази къща не си губеше времето с празни приказки. Все пак времето не обича безсмислените разговори.

***

Не можех да заспя. Явно кошмарите ми ме бяха проследили до тук. Трябваше да изляза от тази самотна стая, пълна единствено с демони.

Къщата беше толкова тиха, а липсата на светлина сякаш правеше мислите ми още по-шумни. Скърцането на старите стълби беше единственият звук, изпълващ безмълвието на мрака. Чак когато стигнах първия етаж, осъзнах, че съм била изпреварена.

-Не можеш да заспиш? – За първи път думите на Йоан бяха насочени към мен. Тази толкова страшна, така мистериозна сянка на фона на догарящите в камината въглени.

Поклатих глава, готова всеки миг да избягам нагоре по стълбите, преструвайки се, че случилото се е било просто поредният кошмар.

Йоан се усмихна и придърпа още един стол пред къмината. За мен?

-Би ли седнала?

Преглътнах бучката, заседнала в гърлото ми и бавно се отправих към него. Може би ако си мълчах щеше да мине бързо. Но какво всъщност искаше той?

Отблизо очите му бяха толкова красиви. Осветени от пламъците, малки слънца. Но Слънцето излъчва собствена светлина, а очите му…не, очите му бяха Луни и една част от душата му винаги оставаше скрита за света.

-Съжалявам. – Промърмори тихо той.

 Може би беше грешка, а може би не, но в онзи момент изненадата ми надделя.

-За какво?

Усмивката му стана още по-ярка, а след това Слънцето угасна, давайки път на безмилостното лице на тъгата. Неговото лице, неговите думи:

-Видях те. В планината…

Онази вечер бе една от най-мразовитите – изпълнена със снежинки. Но на мен не ми беше студено. Разговорът ни продължи до зазоряване и в тези часове научих няколко неща. Първо, ключът към душите на хората е само един, и той отваря всички врати. Понякога този ключ се крие в една единствена дума. Второ, да обичаш е по-лесно, отколкото изглежда. Нужна е само душа. И трето, научих колко съм щастлива от избора си. Защото аз избрах живота. Не този на българина, или на евреина. Не съм спасител, нито бях спасена, защото аз съм и двете. Спасих себе си, като избрах своя живот и нищо повече. Живота. И това ми бе напълно достатъчно да обичам.

Всяка снежинка е неповторимо творение на природата. Но снежинките са крехки и твърде неподготвени за сблъсъка със земята. А зимата е сурова и пътуването от света на облаците до тук – дълго и…пагубно. Дано забравят откъде започва пътуването им, преди да докоснат земята. Иначе ще ги боли и ще се запитат защо са заменили небесния разкош, за да ни посетят. За да пренесат от красотата си тук. Та какво е зимата без сняг?!

Да, обичам зимата, въпреки че съм просто една снежинка, обрекла себе си на вечен полет към земята.

 

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2019
П В С Ч П С Н
« юни    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031