Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Елица Стоянова Георгиева , ППМГ „Академик Никола Обрешков“, гр. Бургас ВТОРА НАГРАДА

Елица Стоянова Георгиева , ППМГ „Академик Никола Обрешков“, гр. Бургас

ВТОРА НАГРАДА в VІІІ международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

МАМЕ

         Разказ на една еврейка

„Мамо, студено ми е.“ Тези думи кънтят в ума ми и до ден днешен. Нямах с какво да завия четиригодишното  си дете. Не бяхме яли нищо от два дни. Освен нас в голямата подземна стая на Народната библиотека в Скопие имаше още шест еврейски семейства, борещи се за оцеляването си в онази мрачна 43-та година на миналия век. Само ние останахме в този град заради болната си челяд. Част от евреите от квартала успяха да избягат , други нямаха този шанс да се отскубнат от клещите на „Треблинка“. Тези, които не успяха да се спасят, бяха качени на ешелоните на смъртта. Няколко дена преди да се озовем тук, в квартала ни, който се намираше в Скопското кале на брега на река Вардар, дойде заповед от властите –  всички евреи да бъдем изместени в тютюневия монопол. Носеха се слухове, че ще ни качват на влакове, които ще ни отведат в неизвестна посока. Сега от разстоянието на времето  мога да кажа , че за стотици наши сънародници от Скопие това бе последното  пътуване, но тогава това те не знаеха.

  В тъмната разбита стая на Библиотеката светлина влизаше само от две малки прозорчета в горния десен ъгъл. Нямахме никакви лекарства, а всеки нещо го болеше. В дъното, зад една прашна колона, беше покрит трупът на малко момиче, което не успя да издържи. Маларията го погуби. Не успяхме да го погребем, за да не ни хванат властите. Близначетата на приятелката ми Яра спяха кротко до мен, докато майка им скърбеше за участта на дъщеричката си. Една мишка бързо премина в средата на помещението, където бяха струпани томове от българска и чужда литература. Синът ми ме сграбчи за ръката с всички сили. Усетих цялата уплаха в сърцето му, която всъщност бе обхванала всички ни, но не заради животинката, а заради определената ни злочеста съдба. Само мъжът ми пазеше надеждата, че един ден отново ще изградим живота си отначало…без да се крием и без да страдаме.

          Никога не съм била в такова безвремие, както в това избено помещение, което се явяваше нашето убежище от смъртта, нашият спасителен остров. Трябваше да мълчим, за да не се издадем. Говорехме си с останалите с жестове.  Дълго се заглеждах в черната броеница  на чичо Яков, който бавно отместваше всяко зрънце от нея, сякаш броеше минутите или правеше равносметка на живота си. Този весел и сладкодумен старец с библейска брада и бели коси сега стоеше безмълвен, а крайчецът на устните му, които вечно се смееха, сега беше навъсен.

Очаквахме всеки момент вест от Анна – да бъдем преместени на по-безопасно и по-приемливо за живот място. Анна Попстефанова беше жената, която помогна да се скрием в Библиотеката.  След като в дома им пристигнала секретна грама до областния полицейски началник Стефан Попстефанов, съпруг на Анна, за събирането на еврейската общност на Скопие на жп гарата на града, Анна веднага взела решение да помогне на познатите си еврейски семейства. Тези подробности Попстефанова ни ги разказа след повече от петнайсет години, когато се видяхме в Народния театър в София, където тя беше станала режисьор. В   тези зловещи дни обаче знаехме само едно, т.е. усещахме, че тя е нашият ангел спасител.

В студената мартенска вечер на 1943 година съпругата на областния полицейски шеф потропа на портата ни.   Жената бе придружена от една нейна приятелка, също носеща името Анна. Каза да тръгваме веднага, да вземем само най-важното със себе си .   Каза ни да я чакаме след 30 минути зад една порутена постройка, близо до каменния мост, и задължително да махнем от палтата си жълтата звезда, която трябваше да  носим на реверите си вече втора година.   Сложихме в торба хляба и колбас, а гювечът от миналата вечер остана на печката.  Взехме документите си, всички пари, които имахме, няколко пуловера, вода и две семейни реликви, останали още от предците ни и предавани от поколения на поколения- масивен златен пръстен с кехлибар и златен джобен часовник. Преди да затвори мъжът ми вратата, погледнах последно стаята, очите ми се спряха на една семейна снимка на стената – това бе последното нещо, което видях от нашето семейно гнездо в Скопие. После Давид завъртя електрическия ключ и лампата угасна. В тази минута настъпи истински мрак и в дома, и в душата ми.  Давид взе на ръце  Аарон и потеглихме в указаната от Анна  посока.

Когато отидохме там, вече имаше две семейства, с едното от тях бяхме приятели. До няколко минути пристигнаха и други наши сънародници, на които Анна беше съобщила да се укрият . Всичко се случи за минути. Видяхме в далечината двете Анни, които тичаха към нас, а шаловете им се развяваха по палтата. Казаха само „Тръгваме“ и потеглихме. Дори не ги попитахме „На къде?“ . Знаехме, че ни водят на място, което ще е безопасно за нас. Минахме през най-тъмните улици, там където уличните фенери бяха разбити.   Анна беше предвидила , че точно в този част на денонощието обходният патрул щеше да бъде в другата час на града, въпреки това напрежението да не бъдем заловени беше огромно. Когато стигнахме до северната стена на Народната библиотека, нашите две водачки казаха да се снижим ниско и да изчакаме. Те тръгнаха към входа на сградата, а от там излезе добре облечен мъж с бомбе, говориха кратко, тримата се огледаха да не би да бъдат засечени от някого и ни махнаха с ръце да тръгнем към тях. Влязохме в двуетажното здание. Стълбище ни отведе в коридор в подземието. Мъжът, който държеше в ръката си фенер, отключи една врата и каза да влизаме. Посъветва ни да пазим тишина. Госпожа Попстефанова ни погледна с топлите си лешникови очи и ни обеща, че ще се погрижи за нас.  След това вратата се заключи и настана тъмнина.

Трето денонощие стояхме като вкаменени в тази стая. Раната от операцията на сина ми го наболяваше. Отново сменихме марлята и почистихме мястото с йод. Дадох на Аарон последните корички хляб, останали в торбата. Изведнъж откъм вратата се чуха стъпки, които идваха от стълбището. Всички в стаята притаиха дъх.  Давид ме прегърна и притисна до гърдите си сина ни. Ключалката се завъртя и пред нас се появи Анна с кошница в ръце,  до нея стоеше нейната прислужница, която аз познавах. Двете често идваха в ателието на майка ми и баща ми, които вече не бяха между живите, за да си поръча Анна шапка. Винаги избираше много стилни модели, такива каквито се носят в Европа. Стоеше при нас понякога с часове, за да си приказваме. Познанството  ни с Попстефанова, всъщност беше от щастливите ми младежки години. Влизайки в стаята, Анна много бързо ни огледа, първо попита за дъщерята на Яра, но след като видя сълзите в очите на майката, разбра какво се е случило. Шепнешката каза, че тази вечер след полунощ ще ни изведат от тук и ще ни настанят на по-добро място. Добави, че ще се погрижи за погребението на 6-годишната Давина. После се усмихна и прошепна да не се страхуваме и че трябва да сме силни. Оставиха кошниците на земята.  Вратата отново се хлопна и заключи.

Всички се насочихме към двете покрити с червени ленени платна кошници. В едната имаше няколко манерки с вода и сушени ябълки, а в другата баница, топъл хляб и веяно месо. Това беше най-очакваната и вкусна храна през целия ми живот. Заситихме глада си, жаждата си и придобихме сили. С Анна отново дойде надеждата. Брояхме часовете и минутите. Погледите ни често се отправяха към двете прозорчета в очакване да се стъмни, за да дойде полунощ. Когато тъмнина покри стаята, ние вече нямахме търпение да бъдем изведени от това място.

Вратата се хлопна и пред нас се явиха двама мъже и двете Анни. Единият мъж беше Попстефанов. Дадоха ни знак да тръгваме. Бяхме готови, не се бавихме и миг. Трупът на момиченцето, увит в одеяло , мъжете го изнесоха на ръце. В задния двор на библиотеката ни чакаха няколко коли.  Седнахме един върху друг на седалките и потеглихме. Две от колите  спряха пред дома на областния полицейски шеф, който живееше в сградата на полицейското управление. Другите две коли, в които се качиха останалите евреи, подминаха, повече никога не видяхме тези наши сънародници.   Анна, заедно с чичо Яков, ни заведе на таванския етаж. Каза да се настаняваме в една от стаите, но да не палим лампата. В помещението, което не беше голямо, имаше преддверие със санитарен възел, две легла, диван и завивки върху тях. Подът беше постлан с българска родопска черга. Над едното легло беше прозорецът, който гледаше към звездите. Полумесецът  осветяваше стаята и това ни позволи да я разгледаме добре. Анна се беше погрижила за всичко. В санитарното помещение имаше варел с топла вода, а на леглата беше оставила дрехи за петима ни. На масата имаше бурканче с мед и домашни курабии. За нас това се оказа раят.Бяхме истински щастливи в нещастието си.

Анна, съпругът й и семейството на Яра се върнаха след по-малко от час. Полицейският началник беше уредил погребението на Давина.  Бяха заровили тялото на детенцето в стар гроб на далечна роднина на Попстефанов, която нямала живи близки. За съжаление тялото погребали без бял погребален саван, както изисква ритуалът.  Яра и двете й момченца влязоха в другата стая, точно до нашата.

Рано сутринта  към шест  Анна ни събра всички  и ни разясни ситуацията. Първо ни разказа, че в дните, когато бяхме в Библиотеката тя направила всичко възможно да убеди мъжа си, който се завърнал от служебни дела, да ни приютят в дома си. Първоначално той не бил съгласен, но после склонил. Анна ни поиска документите , за да може да ни издадат фалшиви с български имена. Каза, че всичко, което върши тя и мъжът й, е много опасно и не трябва по никакъв начин да се издаваме, че живеем тук. Не трябваше да напускаме етажа, както и да надничаме през прозорците. Разбира се, всичко това, ние го осъзнавахме.

Животът в полицейското управление, където беше резиденцията на Попстефанов, изглеждаше доста динамичен. На първия етаж се водеха полицейски дела, непрекъснато имаше хора, които влизаха и излизаха в сградата с документи в ръце.  Чуваха се спорове или разговори на висок глас.  На втория етаж  живееха Попстефанови, Анна не пропускаше обичайните матинета следобед с приятелки, с които пиеха чай, или излизанията преди обед до градската чаршия. На третия етаж нашите три еврейски семейства водиха своето съществуване в безвремието. По обед прислужницата на Анна или Анна ни донасяха топла гозба, а вечер ошав, мляко, или сирене. Това продължи две седмици. Междувременно всичко за ситуацията в Скопие научавахме от вестниците. От там разбрахме, че нашият еврейски квартал „Яхуди“, както го наричаше дядо ми,  вече е изцяло изпразнен, имотите ни бяха конфискувани. За няма и миг миналото ни беше заличено. Един следобед Анна ни съобщи, че по радиото казали как 50 хиляди евреи в България са въдворени в провинцията  под претекст , че са необходими на българската държава  за работа в трудови части, прокарващи нови пътища и железопътни линии. Като заключение от медията обобщили, че така цар Борис III отхвърлил искането на Хитлер тези хора да бъдат депортирани в концентрационните лагери.

Дните минаваха един по един…еднообразно и монотонно, в чакане. Но наближаваше нещо хубаво. Дойде навечерието на най-тържествения  празник за евреите-Пасха. Думата означава „спасен“. Чества се извеждането на предците ни от робството  в Египет. Всички в къщата се захванахме с приготовленията. На Анна й беше много интересно да научи за всяка една традиция. Започнахме с месенето на маца- хляб , приготвен без мая. Господин Попстефанов донесе да изпечем агнешко месо.  Изсушихме горчиви треви и направихме сладка паста от орехи, настъргани ябълки и канела. Ах, какъв прекрасен аромат се носеше навсякъде. На масата поставихме най-красивите съдове и прибори, сложихме свещи, вино и печено яйце. Заедно седнахме на трапезата, почувствах ни като едно семейство. Усетих как на лицето ми се изписа усмивка. След вечерята, както е поверието, Аарон попита чичо Яков защо тази нощ е  различна от всички други. Старецът го погледна с мъдрите си очи, преглади бялата си брада и му каза:“Бяхме роби на Египетския фараон и Бог ни изведе от Египет.“ Тези думи ми напомниха как ако вярваме силно, ние също ще се спасим. Анна с насълзени очи ни разказа за приятелка еврейка от детството си. Тя била глухоняма, но любовта и живецът блестели в очите й. Заедно преди много години празнували Пасха на същата маса, на която ние седяхме. Анна не осъзнавала особено какво и как се случва онази вечер, но от вълдушевлението на приятелката си разбрала, че празникът е свещен. На следващата сутрин момичето починало в съня си. Анна се затворила в себе си и скърбяла много. Оттогава не си била и помисляла да запали отново еврейския свещник, скрит в края на раклата до леглото й.

Една вечер вече бяхме легнали, когато на вратата се почука. Попстефанов донесе документите с новите ни самоличности . Трябваше да се измъкнем от Скопие  – аз като Неделя, Давид като Димитър , а  Аарон като Георги. Носихме фамилията Вътеви. Стефан, след като ни подаде документите, каза, че нашето семейство ще го изведе първо, а след няколко дни и другите. Беше кратък в изказа си и само добави, че в пет сутринта да сме готови.

Така и стана. В пет бяхме в колата на полицейския шеф. Преди това си взехме сбогом с нашата благодетелка Анна, която ни очакваше в антрето. Очите ми се спряха върху нейните , отново тези  топли лешникови очи, косата й беше разпиляна върху раменете, облечена беше в дълъг домашен халат. Въпреки небрежния й в този момент вид,  всичко в нея говореше за благородство. Прегърнахме се, а аз казах, че един цял живот няма да ми стигне , за да й се отплатя. Подадох й семейния златен пръстен с кехлибар и настоях да го приеме. Тя отказа категорично, дори ме погледна строго. Каза, че след време Аарон трябва да го подари на  жената, която ще плени сърцето му, след това се усмихна и силно ме прегърна. Аз пророних сълза, но не я изтрих, оставих я да посоли устните ми. Високата стъклена входна врата на полицейското управление се затвори, а зад нея остана нашата героиня, нашата Маме.

 Пътувахме около час в тишина. След като прехвърлихме подножието на планината, спряхме на една отбивка. Там ни чакаше друга кола. Господин Попстефанов ни съобщи, че се отправяме към  Дупница, а там ще ни чакат хора, които ще ни помогнат да се настаним в квартира и ще ни намерят работа, пожела ни късмет, а ние нямахме думи да изкажем своята благодарност към този човек. Вече знаехме – Бог ни обича. Не случайно името ми е Евадия – възлюбена от Господа.

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930