Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Естела Москова – номинирана в категория „ученици“, 17г., гр. Кърджали

Естела Андреева Москова, СУ „Петко Рачов Славейков”

Да обичаш, въпреки…

Ние, тийнейджърите, често се случва да размишляваме по даден проблем, да се вглъбяваме и да преосмисляме нещата отново и отново. Не можем да се примирим, докато не го разнищим изцяло и из основи. Често се случва да мисля за различието. Примерите в училище са много. Примерите за това как различните хора не са приемани в класа, в средата и в обществото като цяло. Но защо? Защо сме научени така? Защо имаме предразсъдъци към това, което не е „общоприето”. Защо гледаме на различните раси и народи с други очи – на семействата без деца, на хората с увреждания или просто на различните характери и вкусове? И защо, когато някой е различен от нас, той не бива приет от останалите? Но преди да опознаеш даден човек, не можеш да го сложиш под общ знаменател. Много родители и близки съветват доста погрешно, казвайки:  „Не бъди с него/нея, защото той/тя е такъв/такава”, „Не дружи с него/нея, защото…” Без значение расата, нацията, финансовото положение, външния вид или здравословното състояние на човек… сякаш все има нещо, което не одобряваме, вместо да се обичаме, каквито сме. Не знам дали е перфекционизъм, негативизъм или просто егоизъм. И се случва, следвайки тези съвети, да изпуснем най-истинското и ценното.

Спомням си  как преди време дядо ми разказа за историята между него и баба. Той започна така: „Слушай сега, не е важно различието, а любовта. Любовта не познава различия, любовта е сляпа, за нея няма граници и условия. Сега ще ти разкажа за любовта, променяща хората. Никога не осъждай някого, защото е различен. Никой от нас не е вечен и като се замислим в един по-общ план-на фона на Безкрая, никоя постъпка не заслужава осъждане. На фона на Вечността дори самият живот е без каквото и да е значение. На фона на Вечността, някакъв смисъл прави единствено любовта.” След това продължи с историята си.

„Бяха трудни времена. Доста евреи се бяха заселили по земите на България, за да се спасят от преследване и смърт. Когато я срещнах, не предполагах, че тя ще промени живота ми. А и по онова време никой не е мислил толкова за любовта, никой не я е чакал, сякаш не е била нужна никому… А аз.. Аз ли? Разказвал съм ти за първата ми любов и какво ми костваше да я преодолея. Вече не обръщах внимание на чувствата, а на работата си. Работех здраво, от сутрин до здрач, и се опитвах да забравя предишната си любов. Не след дълго пожънах успех и тогава работата се превърна в моя зависимост. Живеех само за да ходя на работа. Но ако мислиш, че първата любов не се забравя, почакай втората. Ще попиташ защо точно втората. Не знам. Може би защото след първата си разбит и обезкуражен, отказал си се и си се предал. Но срещаш някого и осъзнаваш, че той може да те „събере” и отново да обичаш. Показва ти всичко онова, което в първата ти любов и в представата за нея е липсвало. Дава ти това, което преди него не са успели да дадат. И нещо повече – показва ти какво е любовта. Тогава всяко усилие си заслужава. Тя се казваше се Абира. Името й означаваше „силна”. И в действителност беше. Не мога да си представя детство, изпълнено със страх, вместо радост. Не мога да си представя живот, изпълнен с ограничения и забрани. И всичкото това нещастие само защото са евреи… Някои ще кажат, че запознанството ни бе една случайна среща, но не смятам, че беше така. Тя излезе от магазина с пълни торби в ръцете си, а аз водех толкова забързано и напрегнато ежедневие и не обръщах внимание на никого и нищо. Бях се превърнал в меланхолик, изцяло погълнат от тъга, и когато се сблъскахме пред входа на магазинчето, тя падна и всичко се изсипа. Погледнах я с безразличие, но когато срещнах погледа й… видях колко е беззащитна, понечих да й помогна. От любезност. Вече не бях романтичният тип и не си падах по тази част. Събрахме всичко и й помогнах да се изправи. След това тя ме помоли да я изпратя, защото се страхуваше, а аз разбира се не можех да откажа на това беззащитно същество. Вървейки по пътя, тя ми разказа за живота си. Разказа ми как последните години от детството й са преминали в постоянно местене от едно скривалище в друго. Без собствен дом, семеен уют, разбирателство и развлечения. След това купищата забрани за евреите. Разказа ми как евреите се определят като безправни роби и хора извън закона. Така е започнало гонението на евреите, били са им отнети всички права на български граждани. Започнала е смяна на имената, както и конфискация на всичките им ценности. Каза ми още, че всички нейни познати са били откарани в специални лагери и са били подлагани на жестокости. Разказа ми всичко това, спрях за секунда и се замислих. Замислих се за всичко, което имаме, а не оценяваме, замислих се колко много мога да науча от нея. И най-важното, което можех да извлека от това усмихнато момиче, бе как да се науча да живея. Истински. Замислих се също как жените са в пъти по-силни от мъжете. Въпреки всичко, което преживяваше, тя се усмихваше. Моето минало на фона на нейното бледнееше, но погледнато отстрани, изглеждаше другояче. Не аз бях щастливият.

Преди не съм мислил толкова за живота, за страдащите и любовта, която е истинският лек. На връщане запалих цигара и потеглих бавно към дома. Живеех далеч, но реших да повървя пеш, за да имам повече време за размисъл. По пътя мислих за истински важните неща и се чудех защо досега всичко това е било пред очите ми, а аз съм го подминавал с безразличие. Без да го ценя и споделям. Може би съм приемал всичко това за даденост. Сетих се как всички подхождат с предразсъдъци не само към евреите, но и към различните хора като цяло. Точно както теб сега. Мислех за невъзможната любов между двама ни. Невъзможна, заради обстоятелствата. Заради миналото й, заради бъдещето й, което бе толкова непредвидимо, заради това, че аз бях уважаван в обществото, а тя бедна еврейка, без никакви права. Какво щяха да говорят останалите и как биха гледали на нас!? Всички тези мисли се блъскаха в главата ми, а аз дори не знаех как се бяха породили тези емоции в мен. Така ден след ден не спирах да мисля как да й помогна и да я зарадвам. И го исках наистина. Защото тя го заслужаваше. И тогава осъзнах едно: любовта е невъзможна само в ума и представите ни. Толкова невъзможна, колкото това да се научим да се приемаме един друг. Тоест трябваше да избия всички мисли за невъзможността между нас от главата си.

Отидох пред дома й с цветя и книга, която видях в един антикварен магазин и реших, че ще й хареса. Така и беше. Виждайки усмивката й, се почувствах дори по-щастлив от нея. Тя ме покани да вляза, за да ми покаже дома си. Влязох и седнах на земята. Тя седна до мен и отново взехме да си говорим надълго и нашироко. От нея разбрах за ограничителната заповед и за това, че имат досег до външния свят само по два часа на ден. Тя ми разказа как собственикът на жилището я е уверил, че тук ще бъде в безопасност, но въпреки това тя се страхуваше. Тръгвайки си от нея, осъзнах, че искам да говоря с това момиче през целия си живот. Тя беше емоция, беше любов, доброта, красота, мъдрост и щастие. Беше леко мургава с кестенява коса до раменете и очи, взиращи се право в твоите. Не се боеше да гледа хората в очите. Усмихваше се и клатеше глава в знак на съгласие. Бе толкова спокойна. Исках да се науча на всичкото това спокойствие от човек, живеещ толкова неспокоен живот.

 Мислех за нея постоянно, а не исках да си помислям, че вече бях влюбен в нея. Затварях се в себе си и я търсех навсякъде. А нея я нямаше. Просто изчезна. Какво ли не ми мина през главата… Това продължи години наред, почти се бях отчаял, когато един ден, отивайки на работа видях момиче, плачещо в една задънена улица. Приближих се и я познах. Тя ме погледна с онзи поглед на малко дете и не казваше нищо. Нямаше нужда. Прибрах я у дома и й дадох всичко, от което се нуждаеше. От нея разбрах, че още от близките й са останали без дом, че са ги открили и закарали в лагерите за евреи. Е, от този ден тя вече живееше у дома. И смея да го наричам дом, защото беше такъв. Беше пълен. С нас. С нея. Живеейки заедно научих толкова много от нея и не си представях живота си без нея. Абира не беше първата ми любов, но беше истинската… и последната. А не е ли това по-важно!? Любовта ни бе голяма и не избледняваше с времето, не се превърна в рутина, а напротив. Израснахме един до друг и най-вълнуващото предстоеше. Да остареем заедно. Ето че едната ми зависимост се замени от друга. Казват, че и с любовта е така, че любов с любов се лекува.Но не и истинската. Казват, че любовта е сляпа и преди не обръщах внимание на подобни блудкави изрази, но това момиче ми показа какво е любовта. Грижа, отдаденост, внимание, разбиране, споделяне и вяра. Всичко това в една еврейка. Всичко това в един сюжет, който никога не съм си представял.

 Спасих я от смъртта и нещастието, осигурявайки й всичко, а тя ме спаси от безумната ми представа за живота, свеждащ се само до ходенето на работа и живота без цел и посока. Аз я спасих от физическата смърт, която е тук и сега, а тя ме спаси от бавната ми и мъчителна смърт… отвътре. Смъртта на човек, неосъзнаващ стойността на живота… „Който спаси един човешки живот, спасява цяла Вселена”. Спасих Абира, в чийто очи виждам цялата Вселена. Вселената – това за мен е тя. Вселената – това за нея съм аз.

Разказвам ти всичко това, за да разбереш, че щастието не е в еднаквостта. Напротив. Крие се в различието на другия човек и способността ти го приемеш с тези различия. Разказвам ти за любовта ни, за да си направиш сметка сама кого да обичаш и кого не. За да се научиш да разграничаваш фалшивото и истинското. И да бъдеш щастлива. Истински. А сега не му мисли толкова, просто когато го почувстваш, ще разбереш, че това е твоето.”

Когато стана свидетел на отхвърляне на различните хора, винаги се сещам за тази история и за урока, който ми даде дядо. И дори когато аз самата съм отхвърляна, се сещам, че там има някого, когото го е грижа, някой, който е точно за мен. Някой, който ще ме приеме. Тази история не мога да забравя, защото тя ми помогна да осъзная много неща, които някои хора може би никога няма да осъзнаят. А именно, че нищо не е по-важно от това да правиш другия човек щастлив и ти самия да бъдеш. Звучи ми толкова лесно, но пътя до тази хармония е дълъг и без лошите неща, които ни се случват, ние не бихме могли да разграничим доброто и злото. Може би няма да оценим и щастието, което доста често е пред очите ни. А може би няма и да го видим!

 

 

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30