Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Зоя Сейменова – номинирана в категория „ученици“, 17г., гр. Гоце Делчев

Зоя Розенова Сейменова, ПМГ,,Яне Сандански“

Да обичаш въпреки…

-Сърцето е странно нещо нали? Кара те да обичаш въпреки разстоянието, религията напук на всичко и всеки, но само ти можеш да избереш дали да се вслушаш в него. Аз го послушах и никога не съм съжалявала. Ако все още искаш да ти разкажа моята история просто ела, аз ще те чакам.

Това бяха последните думи, които чух преди баба Надя да затвори.Имах нужда от този разговор или разговорът имаше нужда от мен, за да стане част от вечността. Бях взела решение, че ще тръгна на път в момента, когато спрях да чувам гласа от другата страна на телефона. Снегът не спираше да вали. Във въздуха все повече се усещаше онова ухание на сняг, канела и портокалови корички, с което винаги свързвам зимата. Снежинките се удряха в предното стъкло на колата ми след, което бързо изчезваха, сякаш никога не се бяха появявали – като мечта, като мираж, като….

Мразя тишината, а в онзи следобед тя се усещаше най-осезаемо, сякаш притискаше ушите ми, душата. Пътят бе прав, нямаше друга кола освен моята, пустотата наоколо и бялатазимна картина засилваха усещането ми за меланхолия и носталгия. Мислех си за настоящето, мислех и за миналото. Спомнях си, как като дете исках да бъда не просто писател, а разказвач на съдби. Пътувах към едно съкровено за мен място, което бе дало началото на тази моя мечта. Там в далечината вече го виждах – малкото селце сгушено сред снежните склонове, където само след няколко минути и 3-4завоя щях да бъда пред къщата на баба Надя. Тя бе моят вдъхновител, моята първа крачка в писането, това бе човекът, който не спря да вярва в мен никога и така ме доближаваше до осъществяването най-големия ми блян. Не мога да опиша, какво почувствах, когато слязох от колата и леко почуках на нейната врата. Вълнението от тази толкова дълго чакана среща, надделяваше над студа, каращ тялото ми да трепери. От дълго не се бяхме виждали.Много пъти бях говорила с нея по телефона, но все не оставаше време да дойда и да усетя топлината на старата печка на дърва, печените ябълки във фурната – най-вкусните на света. Много пъти през това време опитвах да си представя, как ще изглежда или как ще премине нашата среща след толкова дълго. Не спирах да мисля, какво ще и кажа, когато я видя отново. Но в онзи момент всичко отлетя от съзнанието ми. Тя бе пред мен. Винаги съм вярвала, че времето има способността да изписва лицата ни, а очите имат способността да пазят детското в нас. Това се бе случило и с баба Надя. Лицето и бе картина, отразяваща преживяното, но и белега на едно дълго очакване отново да ме види. Не бе много висока, косата и бе сякаш посипана със сняг. Но, когато се вгледах в очите и, те ме накараха да забравя всякаква меланхолия или типичното за нашето забързано ежедневие отчуждение от хората около нас и най-чистите съкровени емоции. Ах какви очи!!! Бяха игриви, изразителни, дълбоки, като на малко момиченце, на което тепърва предстои да се сблъска с най-голямото изпитанието, наречено живот. Пълни с жажда да търсят и да не спират да опознават света.Очи, които не просто ме гледаха, те ми говореха. Канеха ме да вляза!Прекрачвайки, прага по мен се разля мека топлина, познатият аромат на печени ябълки, на липов чай и току-що опечени сладки. Това ме накара да забравя забързания голям град, постоянната борба с времето и баналностите на ежедневието. Седнахме една срещу друга.

-Ти все пак дойде. – каза тя.

След това тишината се настани по между ни. Погледът ми се спираше на отрупаните със снимки стени. Баба Надя бе една от тези жени на снимките. Мъжът до нея – достолепен, красив и горд. Как снимките имаха възможността да запечатат целия ти живот?  Тихия и равен тон на баба Надя ме върна. Това бе нейната история и аз имах възможността да я видя, но и да я чуя, както тя ми обеща. Но да  започвам от там откъдето започна самата тя.

„Семейството ми не бе едно от най-богатите, но винаги имах това, което пожелаех дори и повече.Най-важното, което получавах от семейството си бе подкрепа. Не бях единствено дете. Брат ми бе по-голям от мен и винаги можех да разчитам на него. Такъв той си остана винаги. Животът, които водех бе най-обикновен, но дори и най-скучната история може да бъде променена. Моята промяна си имаше име– Давид. Ето го там на снимката! Беше висок, винаги пълен с енергия, с осанка, придаваща му сякаш нещо неземно. Косата му бе буйна и винаги един кичур падаше отпред сякаш искаше да скрие, като облак сините му очи, напомнящи на небето, на морето, на безкрая. Не знам дали можеш да видиш от снимките около теб, това което и аз. Те не могат да ти го опишат, така, както го видях със сърцето си, а не с очите.Не ме моли да говоря с дати и години, те не са важни. Когато го срещнах бях доста млада. Отне ми точно минута, за да разбера, че той е онова, което ми липсва. За моя най-голяма радост с него също беше така. Можехме да стоим и да говорим с часове, мислехме, че можем да спрем времето. Едва няколко седмици след нашата среща решихме да се свържем животите си заедно. Някои казаха, че е прибързано, но понякога имаш чувството, че цял живот познаваш някого макар да си го срещнал току-що. Важното бе, че родителите ни бяха зад нас. Бъдещето бе ясно поне в мечтите ни. Годините минаваха, а с тях връзката ни ставаше все по-здрава. В един момент се познавахме толкова добре сякаш можехме да надникнем в душите си. Скоро дойде и моментът, в който разбрахме, че ще имаме дете.

Бяхме хванали щастието в ръцете си и нямахме намерение да го пуснем, но невинаги животът е благосклонен и ни поставя пред изпитания, когато най-малко очакваме. В една слънчева сутрин страха се разнесе във въздуха и облакът му надвисна и над нашия живот. Никога до тогава не бях помисляла, че Давид има различна религия от моята, но вече се налагаше да се замисля. Той не бе просто Давид, той бе евреин. Винаги делях хората на добри и лоши така, независимо от това как се казваха или дали влизаха в черква, джамия или синагога. Но явно имаше и такива, които не мислеха като мен, за тях основното бяха религията и произходът. Тогава се питах , какво е толкова важно това, щом душата и сърцето на човека са празни или пълни с омраза, с мрак и с нетърпимост към околните, само защото не са като тях, просто защото не влизаха в правилния храм или името им не бе правилното? Такъв явно бе светът, но нямах време за отчаяние и размисли. В началото не знаехме, какво точно ни очакваше. Дойдоха и новините за концлагерите, а версиите за живота в тях бяха най-различни. Новините за смъртта на евреи се превърнаха в ежедневие, а страхът от предстоящото растеше. Изпепеляваше онези до който се докоснеше и стопяваше надеждите. Всички, които ни познаваха включително и родителите ни опитваха да скрият истинските си чувства, да успокоят нас, да успокоят себе си, защото не бяха сигурни, какво ще последва.

След първия ден, в който разбрахме, какво може да ни очаква, решихме да не говорим за това. Мислехме, че ако опитаме да забравим за това, което се случваше зад стените на дома ни, то никога няма да ни застигне, ще ни подмине и ще си отиде. Когато някой ни идваше на гости, усещах, че не вярваха в това, че ще ни видят отново, сякаш идваха да се сбогуват с нас. Но това сякаш бе само началото.Всичко едва сега започваше. Няма да забравя момента, в който на вратата почука някакъв човек. После видях Давидда държи в ръцете си писмото, което му бе дал същият този човек. То съобщаваше, че за възможно най-кратко време трябва да събере малко багаж и да бъде готов да замине веднага. Сините му очи нито за миг не се помрачиха. Те останаха все така топли. Погледът му бе все така спокоен и изпълнен с вяра. След малко  отиде до другата стая, след което се върна. Нямаше и следа от писмото, сега в ръцете си държеше само една снимка. Прегърна ме и тихо прошепна:

-Докато те нося в сърцето си, нося целия свят със себе си. Тази снимка е от първата ни среща, началото на нашето щастие, искам, когато се прибера всичко да започне пак с нея. Ако не се върна, не ме чакай. Намери щастието отново. Искам да го сториш! Ти го заслужаваш, направи го заради мен, заради нас. Мисля обаче, че това няма да се случи. Не ме изпращай! Не казвам сбогом, а довиждане.

Целуна ме, както никога до сега и излезе.Аз потънах в мрака на самотата. Сълзите не спираха да падат от очите ми. Усещах, че времето спря. Това бе краят на нас, на мен. Трябва да бяха минали доста дни, откакто той затвори вратата на дома ни зад себе си. Надявах се това да бе сън. Родителите ми стояха постоянно до мен след, като научиха от някъде, какво се бе случило с родителите на Давид, но не знаехме нищо за себе си. Изведнъж надвисна страхът с още по-голяма сила. Страхът, че може би мен ме очаква същата съдба, въпреки че не бях еврейка, но пък се бях докоснала до тази „нечиста“ раса. Затворих се не само в мен самата, но и в нашия дом,не излязох навън през следващите дни. Новини не идваха. Сама осъзнавах, че трябваше да се храня, защото носех частица от него, нашето дете растеше под сърцето ми. И то ме караше да дишам и да живея. То се превърна в ново начало, надежда и смисъл за мен. Миналото ме задушаваше с всеки изминал ден все повече и повече. Не издържах на болката, която ми носеха спомените, снимките, страхът от хлопването на вратата в очакване да нахлуят униформени и да ме отведат нанякъде. Един ден не издържах, просто изтичах навън. Тичах, като луда, а в ръцете си държах жълтата звезда на Давид. Усетих нечия ръка да хваща моята. Обърнах се. Явно изглеждах доста зле, защото жената, която ме държеше само погледна жълтата звезда, прегърна ме и само прошепна:

-Живи са. Те са живи. Спасени са.

Усетих, как кръвта, нахлува във вените ми отново. Тази напълно непозната жена ми връщаше вярата в хората, в доброто. След като се съвзех, разбрах, какво се беше случило през тези дни, в който бях затворена в собствения си свят. Разбрах, че и нейният мъж също е евреин и, че те не са пратени в някой концлагерите, а са все още в България, в някакво село, от където трябвало да заминат, но това никога няма да се случи, защото нашата родина е решила да не даде своите евреи.

Времето сякаш отново започна да тече, но този път страхът бе заместен от надежда и едно дълго чакане. Стоях до прозореца всеки ден в очакване. Така тогава, спомням си го като сега. Беше сряда. Гледах, как дъждът вали отвън и как сякаш отмива всичко лошо, всичко старо и слага ново начало. Тогава на портата на дома ни отново го видях, сякаш бе мираж, сякаш бе сън, но от най-хубавите. Изскочих навън, за да го прегърна и да почувствам, че не сънувам. Разперих ръце и се сгуших в обятията му. Обърнах се и сините му очи отново бяха вперени в моите. Не знаех дали да повярвам или не. Той само промълви:

-Любовта ни победи.

Влязохме у дома, а сълзите ни не спираха, но този път те бяха от щастие. От джоба си извади снимката, която бе взел. Пусна ме и я сложи на стената:

-Сега вече всичко си е на мястото. – каза той.

След време се роди синът ни, той ни накара да забравим, какво бяхме преживели. Отново бяхме щастливи, а случилото се ни научи да ценим дори секундите, в който сме заедно. Снимките разказват историята ни, защото с тази снимка в средата, завърши страхът ни.“

Когато спря да разказва историята си очите на баба Надя бяха пълни със сълзи, сякаш бе преживяла всичко отново. Вече знаех нейната история!Вече знаех какво е истинската любов. Спомних си, че една еврейка преди време бе казала:

„ Тази българска земя ражда човеци! И когато ме питат „ Кой ви спаси“ Аз казвам: „Човещината!“. Това ме накара да вярвам, че не бях сгрешила. Това не бе само историята на моята баба Надя. Това бе история на една любов, съдбата на един народ и човещината на друг един народ готов да жертва всичко, за да спаси своите приятели – евреи. Народ с голямо сърце, какъвто е българския.

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30