Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Зузанна Чайка, Биелско – Биала, Полша ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Зузанна Чайка, 18 г. Биелско – Биала, Полша

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

МОЯТА ПРИКАЗКА

Когато братята ми бяха малки, им разказвах приказки за лека нощ и всяка започваше така  “Имало едно време…“.  Днес няма да разкажа приказка, а ще разкажа истинска история – своята история. Не мога да я започна с „През девет планини в десетата, през девет гори в десетата…“ и няма да свърша с типичното „Живели дълго и щастливо“. През всичките тези години научих едно нещо – по време на войната в малко приказки някой живее дълго и няма такива, в които някой живее щастливо. Бях на седемнадесет години…

Лятното слънце гъделичкаше бузите ми, лъчите му бяха приятни, деликатно ме боцкаха с топлината си. Мислите ми кръжаха около природата, която ме заобикаляше. Вървях спокойно през любимата си гора, единственото място, където войната още не беше стигнала. По целия път слушах птичи песни, които бяха утихнали през последните две години, а сега звучаха като песни на оплаквачки на нечие погребение. Тихият ми следобед беше прекъснат от пронизителен писък, който определено беше нечовешки. Инстинктивно се скрих зад едно дърво, за което веднага се скарах на себе си на ум – все пак някой може да се нуждае от моята помощ, а аз, глупавата, се крия в храстите като страхливка!

        – Остави ме! – дочух аз. Този глас ме парализира… Беше на момиче… Момиче, което плаче и се  спъва в собствените си крака. Искаше ми се да изляза иззад дървото, искаше ми се да викам, искаше ми се да избягам! Много неща ми се искаше да направя в този момент… За жалост, от страх не можех дори да помръдна, а освен това се боях дори да дишам.

        – Willst du nicht ein bisschen Spaß haben? Sie sind wertlos! Das Einzige, was Sie verdienen, ist Leiden und Tod! – Сигурна съм, че ако сега срещна този кучи син, ще го разпозная без проблеми. Надникнах  иззад дървото, никога до края на живота си няма да се отърва от тази гледка. Младо момиче… Чупливата й тъмна коса сега беше пълна с листа, вероятно преди това е била сплетена на плитка, а сега – разрошена, сякаш някой я беше дърпал силно. Прелестните, меки черти, които й придаваха младежки и почти детски израз, сега бяха набраздени със струйки кръв. Устните й бяха бледосини, сякаш беше влязла в басейн със студена вода и сега трепереше, изкривена от болка. Тя беше доста дребна, а кожата й, с цвят на тъмен пясък, бе белязана от синини. Изглеждаше толкова крехка, сякаш дори най-малкото движение можеше да я унищожи. Пълен контраст представляваше един добре сложен, висок германец, който в този момент сгъваше ръката й под неестествен ъгъл, а с другата си ръка опипваше тялото й. Изведнъж черните й очи уловиха погледа ми, видях молба в тях и не можех да си представя, че ще я оставя така. Когато исках да изляза иззад дървото и да й помогна, в нашето времепространство проехтя изстрел. Бях толкова зашеметена, че ми отне известно време, за да видя и да разбера какво се е случило. Когато отново хвърлих поглед към момичето и онова развратно псе, там нямаше никого. Чух само, че някой тича през храстите и вика. Чух радостен смях и възгласи. Няколко секунди по-късно се появи група момчета на възраст между шестнадесет и двадесет и две години. Открояваше се един от тях, той беше сериозен и вървеше с решителна крачка към мястото, където преди малко бяха момичето и германецът… Наблюдавах всичко със затаен дъх. Момчето приклекна и чак сега имах възможност да го огледам по-добре. То имаше остри черти, които му придаваха надменност, кестенява коса, която падаше по скулите му, подстригана равно, следваше линията на бузата му. Устните му с цвят на зрели малини, шепнеха нещо на някого в тревата, протягаше към него ръцете си, които бяха тънки с пръсти като на пианист, но на много места удебелени сякаш от белези. Изведнъж някой ме хвана за ръката и ме обърна към себе си с такава сила, че загубих равновесие и щях да полетя назад, ако същите ръце не бяха ме задържали.

          – Коя си ти и какво правиш тук? – обикновен въпрос… Кратък въпрос… Въпреки това аз търсих отговор толкова дълго, че към нас беше успяло да се приближи онова момче с кестенявата коса, с цигара в ръка, търсейки запалка в джобовете си. Оказа се, че е много високо, така че цялата му сянка падаше върху мен.

        – Сташек, остави я на мира. Та това е само едно момиче, сигурно ще отговори на въпросите ти, ако си по-мил – и запали цигара. – Е, кажи ни как се казваш?

Поех дълбоко въздух.

         – Вие кои сте? – Видях само недоволната физиономия на момчето, което както разбрах, се казваше Сташек, но кестенявият само нежно се усмихна.

        – Ние сме поляци, аз се казвам Янек, този тук е Сташек, а останалите можем да ти ги представим, но първо искам да знам ти какво правиш тук? – Зави ми се свят, но усетих нежно докосване по раменете. Нечии ръце ми помагаха да стоя права.

        – Какво стана с момичето? – Само това успях да кажа, тъй като разбрах, че тези ръце са на кестенявия, който безшумно се беше приближил до мен.

         – Жива е, нашите момчета се заеха с нея, в добри ръце е.  – Хвана ме по-силно и добави  – Но виждам, че и ти имаш нужда от помощ. Ела с нас!

 Нямах сили да се съпротивлявам. Янек не ме пусна, през цялото време ми помагаше да вървя.

           – Казвам се Дебора  – прошепнах аз.

           – Може ли да повториш? – попита ме шепнейки.

           – Казвам се Дебора и познавам това момиче.

             – Откъде я познаваш? – попита той, а аз за миг са поколебах преди да отговоря, но реших да бъда искрена.

            – Ние сме еврейки – прошепнах много тихо, толкова тихо, че не бях сигурна дали момчето ме е чуло. Янек само кимна с глава и прошепна:

             – Ще ви помогнем. Обещавам, че ще ви помогнем! – Тогава в гласа му долових нещо странно. Уплаших се, че сега ще ни предадат на нацистите, отлично знаех какво наказание се предвижда за укриване на такива като нас и каква е наградата, ако ни издадат… Янек май усети, че съм напрегната и бързо добави:

              – Няма да позволя да ви сторят нещо лошо, не се тревожи! – В този момент се почувствах изтощена, имах усещането, че сякаш цялата вселена престана да съществува. Затворих очи, опрях глава на рамото на момчето и се оставих да бъда погълната от тъмнината.

         Усетих слънце по лицето си – не знам колко време съм спала, но се чувствах значително по-добре, отколкото преди случилото се … Ами да, припаднах. Отворих очи и огледах стаята. Не беше голяма и определено принадлежеше на момчето, нямаше много неща в нея. Чувствах се неудобно, в началото си помислих, че е така, защото не знам къде съм, но не беше това… Нещото, което ме изненада, беше топлината, която изпитвах. Тогава ми стана ясно, че лежа в легло под одеяла и завивка, а на табуретката до мен някой беше сложил чаша топъл чай и захарница. Въпросът, който отекваше в главата ми по това време, не беше „Кой е направил това за мен?“ Може би е егоистично, но в главата ми се въртяха други мисли „Кога за последен път съм спала в легло, у дома. Кога за последно ми е било топло?“ В този момент вратата на стаята се отвори и влезе високото момче. Когато ме погледна … се засрамих. Бършеше мократа си коса и ми се усмихваше.

           – Как се чувстваш?  Малко се притеснявах кога ще се събудиш, защото някъде след час трябва да изляза.

          – Какво стана?  – попитах аз, тъй като, честно казано, не всичко си спомням добре. Момчето спря и ме погледна с нежност в очите.

            – Вчера ти беше в гората и улучи момента, когато един от германците … – изглеждаше така, сякаш търси точната дума, но след известно време довърши  –  се опита да навреди на твоята приятелка. Момчетата от патрула ми следяха този германец от няколко дни и когато видели, че издърпал за дрехите това момиче от къщата, защото точно тогава там нямало никого … те веднага дотичали при мен. Взехме оръжието и тръгнахме да го търсим тоя… – той се поколеба, погледна ме леко изчервен  –   Извинете, понякога е трудно човек да се контролира. В крайна сметка, последвахме го и го убихме –  усетих как кръвта във вените ми се смрази.  Той каза последното изречение, сякаш беше най-нормалното нещо на света. Трябваше да си напомня, че сме във война, че те просто защитават себе си и семействата си. – Само след малко Сташек те намери зад дърветата, измръзнала, отмаляла и шокирана. Искахме да дойдеш с нас. Аз исках да дойдеш с нас, защото се притеснявах, че някой може да ти стори зло. За съжаление, ти припадна по пътя, затова те донесох тук, при мен.

Усещах бучене в главата, спомените бавно се връщаха. Пред погледа ми изплува картината с  момичето със стройна фигура и извита ръка, малтретирано от германския войник.

         – Извинявай за безпокойството, ей сега ще се изнеса оттук! – Дори не го погледнах, беше ме срам.

       – Не е необходимо, можеш да останеш колкото искаш, тук си в безопасност, а ако искаш да се върнеш вкъщи, кажи къде живееш, а аз ще помоля момчетата да те ескортират.

От очите ми потекоха сълзи, сълзите, които се бяха насъбрали там от няколко месеца. Вероятно Янек беше забелязал болката, която бе изписана на лицето ми, приседна на столчето до леглото и ме попита с приглушен, дружелюбен тон:

          – Какво става? Всичко наред ли е?

Придърпах коленете си под брадичката.

           – Нямам къде да се върна… –  Думите ми рукнаха от мен като поток, имаха соления вкус на тъга и загуба. – Преди една година германци намерили родителите ми вкъщи, когато съм била при приятелка. Този ден се бях изпокарала с тях и излязох навън възможно най-бързо. Вечерта когато се прибирах вкъщи, имах огромни угризения на съвестта за това, че съм излязла; тогава се сетих, какво е казал Господ: „Почитай баща си и майка си“, а аз просто ги бях игнорирала, без да се съобразя с тяхното мнение. Когато застанах пред дома, вратата беше отворена, ала тогава през ум не ми мина, че нещо не е както трябва да бъде. Когато се приближих още по-близо до вратата видях, че ключалката е изтръгната. В този момент сякаш парче лед прониза сърцето ми и спрях да мисля. Влязох внимателно вътре. Къщата беше тиха, сякаш всички бяха излезли … или заспали. Започнах да търся семейството си, виках мама, но никой не ми отговори.  – Поех си дъх, думите станаха по-плътни в устата ми, а сълзи попариха бузите ми. – Когато влязох в хола … – Стори ми се невъзможно да изрека какво последва.  – Когато влязох в хола видях баща си… Лежеше на земята в локва кръв. Приближих се до него, като през цялото време повтарях като мантра „татко“, но той не помръдваше. Гърлото му беше прерязано. Седнах до него, взех главата му в скута си и се разплаках. Сълзите ми падаха върху него, с ръкава на блузката си бършех застиналата кръв по лицето му. Не знам колко време съм седяла така, но когато се отърсих от транса, изтичах горе да търся мама и братята си. Нямаше място където да не надникна, но не можах да ги намеря; сякаш никога не бяха съществували. Но пък цялата къща беше потрошена, там не бе останало нищо! – Погледнах към Янек. Знаех, че изглеждам жалка, но изражението му сякаш казваше: „Кажи ми какво стана по-нататък, изхвърли го от себе си“. Не възнамерявах да питам дали точно това си мисли, просто продължих да разказвам. – През следващите часове за последен път обиколих къщата и излязох оттам. Не знаех къде да отида, така че се насочих към съседката ни. Тя винаги е помагала на семейството ни, често се грижеше за братята ми, помислих си, че може би по чудо мама е успяла да избяга и е при леля – така я наричахме. Когато стигнах до нейната къща, тя седеше на прага. Не успях нищо да я попитам, тя протегна към мен ръцете си и ме прегърна толкова силно, че не можех да си поема дъх.  После ме покани да вляза вътре, нахрани ме и ми разказа точно какво се е случило. Германците дошли у дома, убили баща ми, а мама и братята ми взели със себе си. Не искаше да ми каже къде са отвели семейството ми, но настояваше да остана при нея.

            – С една дума сега живееш при тази съседка, така ли? – Янек изглеждаше потресен от това, което му бях разказала.

           – Не. Не исках да й създавам проблеми, освен това исках да намеря мама.

           – Къде живееш сега?

           – Не съм в състояние да ти отговоря, спя където се случи, но със сигурност не в домове. Вече няколко пъти ме залавяха, но някак успявах да избягам, често ме биеха, понякога до безсъзнание.  Много хора се опитваха да ме предадат на нацистите с хитрост. Канеха ме в домовете си, а когато отидех там, често искаха от мен да им платя, а като им кажех, че нямам пари, правеха и по-лоши неща. Понякога все пак успявах да избягам, или да се ориентирам в ситуацията достатъчно навреме, че да не се реша да отида при тях.

           – И нямаше никой, който да ти помогне? Доста хора казват, че ако можеха, с удоволствие биха приели евреи. – Струваше ми се, че Янек не ми вярва напълно. Разбирах го, той с цялото си сърце вярваше на своя народ, самият той помагаше, бореше се за други ценности, различни от тези за които чу от мен.

           – Мисля, че прекрасно знаеш, че войната е жестоко време – усмихнах се тъжно. – На никого не се сърдя, хората се притесняват за своята кожа.

           – Ето защо толкова много се уплаши от нас, страхуваше се, че ще бъдем като останалите, че ще те предадем или ще те нараним … – Момчето се изправи и отиде до прозореца. Разреса нервно косата си: „Не разбирам как хората могат да правят така! Всеки има право да оцелее. Не трябва да има никаква категоризация, чий живот е по-важен – той се обърна към мен: –  Кажи ми … Имаше ли поне един човек, който ти е помогнал?

            – Освен тебе? – бях изненадана от този въпрос. – По-скоро не. Три месеца по-късно получих писмо. Писмото беше от Магда, моята приятелка. Нейните родители не ми позволиха да остана при тях, но тя поддържаше връзка с мен.

            –  И какво ти пишеше?

             – Значи така … Тя ми писа, че някой е направил донос срещу нея, че е имала контакт с мен … Оказа се, че няколко пъти са задържали родителите й и нея самата за разпит.  Били ги, измъчвали ги… Магда и майка й … Не ми се ще да говоря за това, което са им направили, просто от уважение към тях. Писа ми, че се извинява, но това вероятно е последното съобщение от нея, за да не се обвинявам за това, което ще се случи … Няколко дни по-късно разбрах, че са били откарани в лагер с обвинение, че са заподозрени в поддържане на контакт с евреи. Последната част от писмото беше най-лошата. Пишеше ми, че знае къде са отвели майка ми … Вероятно са я откарали в лагер, но преди това са се гаврили с нея и теглили жребий, кой да се забавлява с нея. Братята ми… Взели ги при себе си уж защото са сираци, а после си гасили в тях цигарите, давали им алкохол вместо вода и им се присмивали, когато пияни са правили куп глупости… Навярно са ги били, правили си експерименти с тях да видят колко са издръжливи… Често не им давали храна, а освен това трябвало да спят на земята, ако изобщо ги оставяли да спят… След месец и половина братята ми починали от изтощение… – Стиснах клепачи, не можех да спра сълзите си, чувствах се мъртва отвътре и същевременно имах усещането, че огън изгаря сърцето ми. – Нямам си никого.

 Янек ме погледна със сълзи в очите.

          – Моля те, остани тук, ще се опитам да ти помогна.

Онзи ден останах и дълго време живях при него, докато веднъж той не се прибра да нощува вкъщи. На следващата сутрин Сташек дойде и ми каза, че Янек е бил убит по време на неуспешна акция. Събрах си нещата и излязох от къщата, без да се вслушам в протестите на Сташек. Не можех да остана там повече. Дълги години се скитах из Полша в търсене на покой, а сега разказвам за моя герой, защото само така мога да му се отплатя за това, което беше направил за мен, и особено за онзи ден, когато ми даде нов живот.

 

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Дигитална книга

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2021
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031