Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Иванета Пейкова – номинирана в категория „ученици“, 18г., гр. Велико Търново

Иванета Димитрова Пейкова, ПГ по туризъм „Д-р Васил Берон“

Да бъдеш Човек, въпреки

И ето мама пак е полудяла. Къщата е заприличала на бойно поле. Дрехите ми са пръснати по леглото, а тя подбира ли подбира. Кои били по-хубавиии, кое как ми стоялооо. Хората какво ще кажаааат…. Хваща блуза – с нея съм приличал на рапър, ама знаете ги от онези, раздърпаните, дето ходят и с увиснали гащи. Тя да не чува, че и тях ще захвърли.
А аз спокойно си хапвам закуската и изведнъж – олеле котката качена на куфара,
куфарът е на колелца, с бясна скорост лети по стълбите – и куфарът, и котката върху
него. Непослушен звяр. Еуфорията е голяма, защото отивах за пролетната ваканция при любимите ми баба и дядо. Стана време за потегляне, а късметлийските ми чорапи ги няма. Хаос. Сигурно са на едно място, само дето мястото го няма.
Мама вече е натоварила багажа и свири бясно с клаксона, за да чуят хубаво съседите, че сме живи.
Тръгнахме най-после. В колата пуснаха любимата песен на баба. Нямах
търпение да ги видя. Да замирише отдалече на вкусотийки. Вечер да ми разказват
истории. А и там, никой не ми се караше, че съм беладжия.
Само на едно място не ме пускаха да си мушкам любопитното носле. В къщата
ни имаше подземие, но в него не се влизаше, както обикновено през врата. Имаше
огромни стръмни стълби и когато ги слезеш – оооп, магия няма врата. Не знам какво
има, не съм стигал до последното стъпало. А и аз знаех, че там има нещо, щото когото и когато да попитах, всички млъкваха и си намираха много спешна работа. Ясно е, че времето да ме лъжат поотмина. Не им досаждах от уважение. Знаех, че ще дойде времето да стъпя на последното стъпало и да вляза в нищото, в нещото, там, където не беше за деца. Любопитството ми се потеше в очакване на този момент.
Когато пристигнахме, баба беше наредила трапезата. Срещу мен стоеше печено
пиле, пред него едни червени доматиии, а зад него – тортата. Бабината торта. Не сте
яли, няма да разберете за каква торта става дума. Добре похапнахме. Баба и дядо
щастливи, аз – пъшкам, мама, както винаги, нарежда – това е вредно, онова е вредно, да четеш, да слушаш, да……, сигналът се загуби, остана само картина. Мама тръгна, май се разплака, не знам. Аз бях се вторачил в стълбите, водещи към „там“.
Вечерта, преди лягане, беше време за историите, които дядо ми разказваше.
Идеален момент за пускане на плана в действие. Но имаше и много други неща, които се блъскаха в хубавата ми главица.
– Дядо, разкажи ми как се запознахте с баба – реших да започна хитро.
Той ме погледна, позамисли се и извъртя главата си на другата страна.
– Някой друг път, моето момче. Нека да ти разкажа любимата ти история, оная за
риболова – с треперещ глас промълви.
– Не, дядо, моля те. Много искам да знам. Как реши, че тя е твоето момиче –
ентусиазирано продължавах да стрелям. Представях си ги на младини, на брега на
морето. Както вълните бавно се приближават към брега, така, в някакъв летен слънчев ден и любовта се е приближила към тях. Обичам да мечтая. Онази с русата коса от „Б“ клас дали е мечта? Стискам очи, за да я махна. Е, стига толкова, нека дядо да ми разкаже.
– Тя винаги е била до мен, лъвчето ми. Съдбата ни е обща – потърка очите си дядо и
въздъхна тежко.
Те, с баба, бяха раждани на една дата, в една и съща година. Сигурно това е имал в
предвид под „съдба“, но аз не можех да спра до тук.
– Започни от самото начало. Голям съм вече. Искам помощ от приятел. Аз как да
разбера кога се среща любовта. Как се разпознава?

– Ехх, трудна беше нашата, но историята започва много по-рано. Още преди ние с баба ти да сме допуснати до този свят.
Наострих слуха си и чаках. Този път думите на дядо ме караха да мисля, че
историята ще е доста вълнуваща.
– Аз, синко, съм евреин и съм раждан в страшно време. Време, в което и камъните са се пръскали от писъците на мъката човешка, ама и болест в хората е върлувала.
Проклетата жестокост. Болест е жестокостта, впива се в теб, изпива те до такава степен, че забравяш. Всичко забравяш. Гол си дошъл, гол ще си отидеш. Човек си дошъл на тази Земя, добре е човек да си отидеш от нея. Ама, допуснал зверското в душата си, нечовек си отиваш.
Настръхнах, цялото ми тяло се тресеше, защото знаех какво предстои в думите
на дядо. В училище вече бяхме учили за евреите, но никога не съм очаквал собственият ми род да има такава история.
– Ти чувал ли си за съдбата на евреите? – погледна ме под вежди дядо.
– Учили сме го, но ти как….- нямах сили да продължа.
– Сигурно ти е интересно как съм се спасил. Голям си вече, ще ти разкажа, да знаеш и да помниш. Няма по-страшно нещо от човека, синко. От оня човек, който е пуснал
тъмното да върлува в него. Човек не се ражда лош, всички се раждаме еднакво голи и еднакво добри. После е трудното, щото всеки сам прави избора си или почти. Ама,
помни, и тези, избрали тъмнината, си имат учител и покаяние. Най-ценното нещо,
моето момче, е добротата. С добротата и на дявола в душата можеш бяло да намериш.
Чудо са направили родителите на баба ти за моето семейство. Светлина са им дали и на мен живот дадоха.
Гласът му трепереше, преглътна, въздъхна и продължи. Вече не криеше сълзите
си. По зачервените му бузи те търсеха пътя си. Натам, надолу, откъдето бяха излезли – от сърцето му…
В онзи момент се почувствах гузно, че бъркам в душата на дядо. Мразех се,
исках да го спра. Дядо ме погледна и пое дъх. И двамата знаехме, че този разказ ще е
най-големият урок в моя живот. И най-трудният разказ.
– В една тъмна нощ, в Бургас, родителите ми са се скитали по улиците, наближавало е да се родя. Уплашени били, бягали. Едничката им мисъл била да бъдат далеч от жп
гарата, на която били готови вагоните за евреите. Къде са отивали тия вагони, знаеш. Да бягат им е било невъзможно, защото аз съм решил, че точно тази нощ трябва да се родя. Твоята прабаба Елисавета, моята майка, се подпряла на оградата на някаква къща.
Извикала от болка. Моят баща, прадядо ти Йосиф, запушил устата й. Тогава, вратата се отворила. От нея излязъл мъж с униформа на пощенец. Това бил бащата на баба ти-
Стефан. Огледал се, бързо ги дръпнал и двамата – жалки същества, с жълти звезди, молещи се за нероденото си дете. В онази вечер, той спасява родителите ми и мен.
Въпреки страха, че може да го хванат. Въпреки униформата, която е носил. Въпреки
клетвата, която е дал.. В този момент се е раждала и баба ти, неговата първородна
дъщеря. Горе на етажа, събрани в очакване на новия живот, били неговото и нейното семейство. Аз съм се родил в това подземие, посочи с пръст дядо. Не съм видял слънцето няколко месеца. И мама, и татко не са го видели. Всички са чакали да се успокои времето, да дойде доброто. С цялата си добрина и чисто сърце, бащата на баба ти ми подарява живота. Спасява и моите родители. Намира им документи, сменя имената им. Това е причината да не разбереш, че има евреи в рода ти. Казват, че злото не идва само. Баща ми се поболява и си отива от този свят. Бил съм на година и половина. Оттам насетне, бащата на баба ти, става и мой баща – храни ни с мама, издържа ме, докато уча. Българин спасява евреи. Опасно е било, страшно е било. Какво го е накарало да жертва себе си и семейството си, никога не го попитах. Защото знаех, че човек спасява човек, когато има сърце. А неговото сърце беше голямо. Толкова голямо, че отгледа зет си, опитва се да се усмихне дядо.
Дядо млъкна. Дълго мълча. Мислех, че няма да продължи.
– С баба ти, пътят ни е предначертан, още преди да вземем глътка въздух. Още когато сме проплакали, в ръцете на майките си, Господ е решил да ни събере. За да бъдем заедно и до днес. А, иначе, в училище я харесах. В другия клас беше. Хубава, с две дълги плитки и хиляди дяволи в очите. А, уж, растяхме заедно.
Дядо пак млъкна. Погледна ме и каза:
– Да отидем по стълбите надолу.
Хвана ме за ръката и ме поведе. Влязохме в подземието. Там си стояха два стола,
едно легло и…. спомените на две поколения. Поколението на баба и дядо и на техните родители. Сякаш нахално, сякаш плахо, но и моето поколение се подреди до тях. За да помним. Да помним добротата, човечността, любовта. Но и другото да помним – унищожаването на един народ, унищожаването на евреите. Да помним войната.
– Благодаря, дядо – нямах сили да кажа нищо друго.
Благодарих му, защото за миг изживях ужаса, който е бил ежедневие за евреите.
Осъзнах, че ако душата ти е чиста, можеш да пребориш дори съдбата, да спасиш живот, да подариш любов. Добротата, освен най-големият учител, трябва и да е ежедневният ни спътник в живота. Любовта, така се разпознавала, с даряване на части от душата, с безвъзвратна грижа за ближния, с една подадена ръка. Всяка злина е като огън – унищожава и този, който го е запалил и всичко около него. А добрината е светлина –огрява пътя на този, който я е направил и на всички, около него. Подавайки ръка, спасяваме два живота, този на ближния и смисълът на човешкото съществуване. Всъщност това бяха моите спомени, когато бях малък. Баба и дядо отдавна ги няма. Отидоха си от този свят. Майка ми и баща ми, също ги няма. А аз чакам внука си.
Оня, който носи изсулени гащи. Какви са тия моди, не знам. Знам само, че ще го хвана за ръката и ще го заведа по стълбите надолу, за да знае и помни. И после, ще му подам ръка, за да му покажа Любовта и Добрината.

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30