Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Ива Гаджева – второ място в VІ литературен конкурс на „Алеф“, категория „студенти“

Да обичаш, въпреки…

Това е тест за определяне на характера, разработен от американски психолози и предназначен за бързо идентифициране на човешките качества. Точност 100%. Моля, прочетете следния разказ, подчертавайки с червен химикал всяко едно действие, което ви се струва на/отвъд границата с „доброто“. Задайте си въпроса „Аз способен/способна ли съм да извърша това? “. Отговорете с „да“ или „не “ и запишете отговора в полето отдясно. Пребройте „ да“-тата и „ не “-тата и вижте резултатите си на пета страница.

* * *

„19:06 ч. Натъпквам и последния човек. Гледай ти, кой би предположил, че такова малко място би побрало толкова хора? Дали няма да се съберат още няколко? Ще взема онези двама голи 14-годишни. От най-слабичките са. Готово. Ох, един душ не би им се отразил зле. Още някой? Не. Другите за следващата серия.

Затварям. Тръгвам. Жестока болка в главата. Някой е хванал косата ми и я дърпа. Трябваше да я отрежа, откога се каня. Обръщам се леко. Зад мен няма никого. Проследявам русия си кичур до процепа между вратата и рамката. На тази светлина изглежда почти бял. Дали някой не го дърпа отвътре? Отново болка. Някой определено дърпа косата ми. Или боли от това, че мърдам? Ще отворя. Секунда съмнение. Ами ако човекът отвътре се опита да ми направи нещо? Секундата мина. Та аз работя тук, какво ще ми направи! Отварям няколко сантиметра, колкото да издърпам кичура. Прибира се при мен веднага. Бързо затварям отново. Тая работа ме изморява. Поне скоро започва почивката ми.

19:23 ч. Нямам търпение да махна маската си, така ми стяга. Отварям камерата. Излиза облак. Какво да правя? Да ги изкарам ли? Да ги оставя ли вътре? Един повече или по-малко – има ли някакво значение? Какво да правя? Ох…

СТОП!!! Не трябва да се размеквам. Дисциплина и ред. Трябва да си напомням каква е целта. Картина пред очите ми, винаги помага. Руса коса. Сини очи. Чиста бяла кожа.

Стройни бедра. Плосък корем. Нормална кръвна захар. Здраве! Затварям вратата на хладилната камера, без да изкарам кутията мини еклери. Няма. Да. Ям. Тези. Мини. Еклери! Няма. В тях има поне двеста грама индустриална захар. Вредни са. Не са вкусни. Няма да пипам повече хладилната камера. Тя не бива да се отваря често, иначе се скапва. Свалям маската от лицето си. Последните дни я нося по време на работа, такъв грип е плъзнал.. .

Трябва да спреш да се тъпчеш. Брой до десет, дишай, лекарите те предупредиха, захарта пристрастява повече от хероина. Това е зависимост. Асоциирай сладкото с нещо лошо. Апетитът ще премине. Еклер… Еклер. Палмова мазнина. Мазнина от остатъци в ресторант. Да, чувала си за това. Денем събират хранителните остатъци в чувал и вечер го цепват, изстискват течността в съд и я употребяват при следващото готвене. А пък за да отслабнат, момичетата си купуват по интернет тении, които след поглъщането порастват в храносмилателната система и започват да се хранят от човека. Да, това е гадно. Но не помага. Еклер… Еклер. Еклер. Концентрирай се върху нещо друго. Имаше човек на име Еклер… Кой беше… Кой беше? Да! Ирма Еклер. Точно така, давай. Ирма Еклер и Аугуст Ландмесер, готово. 30-те години на миналия век. Ландмесер е нацист, въодушевен от идеите на Хитлер. Влюбва се в еврейката Ирма Еклер и бива наказан за „предателството“ си. Единственият нацист, отказал да отдаде почит на Фюрера по време на масов митинг през 1936 година. Снимката я имаме изложена в Аушвиц I, точно преди коридорите с множеството фотографии на избитите евреи. Готово. Апетитът ми отмина. Често ме питат дали са съществували хора, които са били едновременно прогермански, но антинацистки настроени. Вие как мислите? Вентилаторът, поставен на прозореца, спира да се върти. Сянката му, три пъти по-голяма от него, пада на стената. Прилича на гигантска свастика.

Излизам навън. Прекосявам двора, минавам зад оградата. Ще отида до Биркенау да погледам снимките. Обичам да правя това летем след работа. Топличко, без вятър. Три километра няма да ми се отразят зле. В далечината се вижда Фолксваген. Наскоро едно дете ми показа клип в интернет: Вземаш емблемата на Фолксваген и я завърташ силно, вижда се свастика. Случайност? Опитайте сами, ако не вярвате. Гледам залеза. Такава божествена

красота! На такова място… А като се замисля, на релсите в Биркенау е още по-красиво!

* * *

19:28 ч. Край мен препуска стадо полуголи тийнейджъри. Кой човек пуска децата си облечени така на посещение в Аушвиц?! И момичетата като се наклепат с тия ружове и червила… Това ми напомня, по онова време при селекциите жените са се раздирали и си мажели лицето с кръв, за да изглеждат здрави. Както и да е. Всъщност, какво се възмущавам от децата? Тук идват какви ли не хора. Например онзи дрисльо с фамилно име Лектър, който се изживяваше като Ханибал Лектър – снимаше се, захапал долния десен ъгъл на гигантска снимка на няколко бедни дечица, защото в лагерите не било необичайно да се изяде мъртъв човек. Или пък онези момчета, които на 18.12.2009 г. откраднаха табелата „Arbeit macht frei“ (“Трудът те прави свободен”) от главния вход на Аушвиц. Поне хванаха „мозъка“ на групата, някакъв швед, получи присъда 32 месеца в Швеция. Да се радва, в Полша щеше да получи много повече. Някои даже ровят около лагерите, търсят злато. Един посетител пък ни обясняваше как трябвало да махнем светкавицата от таблата с високо напрежение, защото била досущ като логото на SS – Schutzstaffel. Идват и радикални. Един имаше татуирана гигантска свастика на корема си. Тъй като при сбиване някой беше наръгал ключовете си в стомаха му, всички я видяхме. Нашите лекари отказаха да му помогнат. Откарахме го в болницата в Краков. Вие щяхте ли да му помогнете, ако бяхте там? Други пък, откакто Върховният съд на Бавария разреши играта на пейнтбол, в която два отбора се „елиминират“ със специално оръжие, стрелящо боя, с аргумента, че не било работа на държавата да спира или да наказва безвкусицата на хората, започнаха да пристигат в лагера с пистолетите. Спектакълът е: „Играчите“ удрят няколко човека, обикновено инвалиди, повалят ги на земята, след което „стрелят“ по тях. Изглежда като пълна касапница. Мисли му, ако си на смяна. Пет минути живееш с мисълта, че няколко човека са умрели под твой надзор. Достатъчно дълго, за да получиш инсулт. Ох, най-големият резил беше това с погребението. Преди няколко месеца намериха близо до лагера единадесет скелета. Тъй като не се знаеше чии са, направиха погребение с общо богослужение от християнски, еврейски и мюсюлмански духовници. Голямо събитие. Седмица след погребението се разбра, че четири от скелетите са забравени в моргата в Краков. Обществото, разбира се, няма да научи. Никога. Както няма да научи и как фирмата, която обезпаразитява лагера, веднъж неволно смеси някакви препарати и едва не удуши една от работничките. В газовата камера! Получи се нещо подобно на отровата Циклон Б, първоначално разработена като пестицид, но употребявана в газовите камери.

Понякога се чудя дали не беше грешка, че напуснах работата в бившия личен кабинет на Хитлер на Arcisstraße 12 в Мюнхен, където днес се намира Мюнхенската академия за музика и театър. Идваха само образовани млади хора, а аз разказвах за подземията, където са криели откраднатите велики произведения на изкуството, за хълмовете в Олимпийския парк, изградени след войната от развалините на града, за „чаршафите“ с „картинки“ на поля и растения, постилани над града, за да заблудят бомбардиращите пилоти и да опазят най-ценните и прекрасни сгради … Дали да не се върна?

* * *

20:03 ч. Вече съм на входа. Жалко, прибират всичко, явно са свършили. Това там е режисьорът. Българин. Викаме му на майтап Стивън Спилбърг или Оскар Шиндлер. Велик

човек. От години снима поредица документални филми само за да може да даде работа на чужденци, най-често евреи от арабските държави, на които им е отказано политическо убежище в Германия и трябва да докажат на държавата, че са получили оферта за работа и че ще имат редовен доход. Или на такива, които трябва да представят сключен трудов договор, за да им дадат Синя карта, да им удължат престоя или да получат гражданство. Официално назначените живеят и работят в Германия. За снимките „вътре“ се използват студия в Мюнхен, а за сцените „навън“ – Аушвиц Биркенау. По-точно мястото около Биркенау, тъй като в самия лагер е забранено да се снима, смята се за оскверняващо. Използва се следният трик: От външната старана на лагера, където снимките са позволени, се поставят копия на всички барачки и предмети от Биркенау, и то на абсолютно същото разстояние от оградата и от влаковите релси, на което се намират оригиналните. Влакът, който по филмите влиза в лагера през тухлената порта и стоварва новите затворници, просто се обръща наобратно и реално излиза от истинския лагер. Цялата картина на Биркенау, само че огледална.

При това на режисьора винаги му трябват много статисти. А статист не може да бъде всеки, не и тук. Колкото и малка да е ролята ти, правилото гласи: Energy flows where your mind goes. Мислите и емоциите ти променят коренно излъчването и действията ти. Жертвите на Аушвиц се играят от хора, които знаят какво е страх и нещастие. Които са страдали. Не се играят от хора, които са отраснали със сребърна лъжица в устата, с нулев житейски опит и без познания за света. На които, като им кажеш да си представят, че животът им е в опасност и ги е страх, те гледат неразбиращо. Които насила започват да треперят и да тракат със зъби така, че зрителят би си казал „На тоя студено ли му е или го боли мъдрец?“. Не се играят от хора, които презират всекиго, различен от тях.

20:29 ч. Статистите се качват по автобусите. Шофьорите протягат ръце на малките човечета. Да, в екипа има и деца на лилипути, които са били депортирани в Аушвиц за да станат „личния музикален оркестър гномчета“ на Йозеф Менгеле. Едната от актрисите ме поздравява. Господи, толкова да прилича на Ирма Грезе! Абсолютно копие на „хиената на Аушвиц“. Дали играе надзирателка в Биркенау? Със сигурност. Отвсякъде се подават гигантски микрофони с косми, приличащи на изкъпани черни кученца, току-що изтръскали се от водата. Дръжки по няколко метра, от другата страна нещо като тенис-топка, за да ги подпират на земята. Как ги вдигат? Не са ли прекалено тежки?

* * *

20:45 ч. Слънцето вече се е скрило напълно. Претъпканите автобуси запалват и потеглят. Фаровете осветяват вихрушките прах. Поемам към тухлената порта. А, да, по-горе излъгах. Не дойдох да гледам снимките. Знаех, че ще са приключили. Днес правя нощния тур. Нелегално. Мъжете, които са на смяна, ги няма. Единият лепнал грипа. Колегата му пък, мой приятел, поиска почивка, жена му трябва да роди всеки момент. Не му я дадоха. Разбрахме се да не идва, аз да подпечатам аз картата му и да не казвам на никого – това е най-малкото, което мога да направя за него. Помня още как закъснях на първата си смяна. С час. Щяха да ме уволнят. Не знам какво направи той, но всичко се потули. Пък и какво толкова може да се случи вечер в Биркенау? Няма дори какво да откраднеш, всичко е пръст, бараки и релси. И за какво му е на човек да влиза? Да пренощува доброволно тук? Ха! Пък и досега винаги е било напълно спокойно. Ще обходя лагера, за да съм си свършила работата, като преди това ще отида до стаята с камерите да пусна автоматичното презаписване – записът от смяната на колегата ми миналата седмица ще замести записа от тази нощ, всички ще са доволни. Е, хайде, сякаш това не го прави всяка охрана понякога! Нима Вие бихте постъпили различно?

* * *

21:58 ч. Ще пукна от скука. Поне турът ми скоро ще приключи. Вече съм при тоалетните. Преди тук затворниците са разпространявали новините помежду си. Внезапно се чува шум. Драскане по дърво. Птица? Може да е останала вътре. Момент. Някой сякаш хлипа.

Сподавен вик. Нечленоразделни думи. О, не… Точно тази вечер ли?!? Защо на мен?!? Не искам да влизам. Та това дори не е моята смяна! Ужас… Трябва. Добре. Влизам.

Тъмнина. Тишина. Снопът светлина от фенера ми облизва едната стена на бараката. Следват дебели греди. На едната има кръгла дупка. Можеш да си пъхнеш пръста вътре. Кой я е направил? Представям се на тъмнината и заявявам, че съм от охраната. Отговор. Слаб и сух. Сякаш някой има храчка в гърлото си и говори през нея. Изведнъж снопът светлина се удря в нещо, което помръдва. Фокусирам. В някого. От удара този някой разтърсва глава и присвива очи. Мъж, подпрян на едната от гредите. Облечен в костюм: сив панталон с ръб, бяла риза, сива жилетка – от онези, триъгълни долу, тиранти. Кожата на лицето му е толкова сбръчкана. Ако я разпънеш, би стигнала за две лица. Обилно количество бяла коса. Изглежда изключително стар и в същото време силен и застрашителен. Питам го кой е и какво прави тук. Времето за посетители вече е отминало, трябва да напусне лагера незабавно. Отговаря ми, но с толкова слаб глас, че не успявам да чуя. Правя две стъпки напред. Все още не разбирам. А и тая храчка пречи. Доближавам се още повече. Лицето му почти се допира до мръсната дъвка, залепена на гредата. Той отново започва да говори и, повдигайки лява ръка, леко се накланя към мен. Внезапно се чува трясък. Обръщам се уплашена. Вратата? Трябва да насоча фенера към нея. Момент, става нещо. Същата онази болка в главата от преди няколко часа. Как пък успях да се оскубя този път?

* * *

22:16 ч. Отварям очи. Схваната. Болка в главата. Жестока болка в десния крак. Тънък сноп светлина, пронизващ мрака. Няколко секунди, докато си спомня. Пресягам се за фенера. Какво стана? Ранена ли съм? Мъжът къде е? Защо ме удари? Насочвам светлината към тялото си. Левият ми крак е на мястото си. Десният ми не. Изкрещявам. Изкрещявам пак. Обхождам с фенера бараката. Спирам снопа светлина на ръба на бетонената пейка с десетки дупки, служила преди за тоалетна. Ето какво е станало с крака ми… Чува се отново онова хриптене. Продължавам да оглеждам. Снопът светлина се спира на нещо на земята. Мъжът. Мъжът, легнал по корем, се влачи напред, забивайки лакти в пръстта. Краката му като два големи червея се нижат след тялото. Тази гимнастика съм я виждала преди. Гимнастиката на

парализиран от кръста надолу човек. Как се е озовал тук? И къде му е инвалидната количка?

* * *

22:47 ч. Успяхме да се довлачим до вратата. За повече нямаме сила. Той не е напълно парализиран, би могъл да стои прав, ако се подпре на нещо. Но да върви – не. Аз не мога да стана, болката е убийствена. Опитах да се свържа с някого по уокитокито, неуспешно. Може ли да се е счупило? От едно тъпо падане? Къде ми е телефонът, нали уж го взех? Какво да правя сега?! ? Цяла нощ да крещя за помощ, да опитвам да съживя уокитокито и междувременно да си приказвам с него за живота му, за жена му и децата му и да се моля, като ме намерят

сутринта, да не ме уволнят и осъдят?! Ами да. Какво друго.

* * *

05:19 ч. Ето какво ми разказа. Бил от последните посетители. Точно се бил изправил от инвалидната си количка, подпирайки се на гредата с дъвката, когато влязъл един от „любимите” ни посетители неонацисти. Взел му количката и отпрашил. „Всички инвалиди трябва да бъдат ликвидирани“, класика. Не искал да ме удря или събаря – просто изгубил равновесие, когато се пресегнал към мен. Да, разказа ми за жена си и децата си. Но да Ви призная, за тази история си заслужаваше да лежа цяла нощ със счупен крак на ледената пръст.

С жена му били родом от Мюнхен. През 1935 г. им се родили близначки, които година по-късно спечелили конкурса „Перфектното арийско бебе“. По време на Втората световна война, когато близначките вече не били бебета, нито пък толкова арийки, с жена му започнали да укриват заточени към лагерите на смъртта. На последния етаж на триетажната си къща, в стая, скрита зад една полица с книги. Огромен риск. На първия етаж на къщата било разположено германското комендантство. Жена му изготвяла освен това фалшиви документи и уреждала бягството на евреи – най-често маскирани като трупове, затворени в ковчези. Голям късмет, че при проверките не са случвали някого от по-лудите войници, които прострелвали или забивали нож в телата, за да се уверят, че човекът е мъртъв.

Мъжът обаче се влюбил лудо в някаква еврейка, която през март 1943 г. била депортирана в Аушвиц. За да я спаси, направил следната сделка с коменданта от първия етаж: Да пуснат любимата му на свобода, а той да им сервира човека, който укрива евреи и систематично им помага да бягат, като им разкрие и тайното убежище. Така в една прекрасна сутрин половината хора на третия етаж били избити. Мъжът ги намерил с разпрани кореми в дневната – войниците явно са били чули, че евреите гълтат ценните си предмети, увити в хляб, преди да тръгнат да бягат, и са проверили дали не можат да се облажат с някоя диамантена обеца. Другата половина от укриваните и вярната съпруга били арестувани, завлечени към гарата и натоварени на влака за Аушвиц. Били са част от „голямата пратка“ през март 1943 г. Близначките останали недокоснати, каквато била сделката. Но баща им имал глупостта да ги „успокои“, че майка им е отишла на пътешествие с влак. Тъй като и преди децата питали за какво се използват влаковете и родителите им само измисляли истории за пътешествия и игри, за да не ги травмират на тази крехка възраст, близначките поискали да отидат с майка си. Баща им забранил и ги затворил в стаята им. След няколко часа разбрал, че са изчезнали. Стигнал гарата, за да види как от претъпканите вагони на потеглящия влак се подават ръце – едни махащи от отчаяние, други чупещи ледените висулки от покрива, за да пийнат от тях вода.

Не пуснали на свобода еврейската любима. Съпругата за сметка на това прекарала месец в Аушвиц, след което нейни приятели подкупили един от надзирателите и я измъкнали, скрита в количка със строителни отпадъци. Що се отнася до близначките, никой не знае какво се е случило с тях. Аушвиц? Дали Менгеле ги е изтезавал? Той силно се е интересувал от близнаци, експериментирал с тях, имал намерение да напише хабилитация. Може би децата са играли в „детската му градина” и после… Всъщност, „Ангела на смъртта“ чак през май 1943 г. официално е назначен в Аушвиц. А може би изобщо не са стигнали до влака. Може някой да ги е прибрал и още да са живи. Може.

През годините мъжът с краката червеи се ровил в какви ли не архиви. Особено тези на Вилхелм Брасе, който е бил принуден да заснеме между 40 000 и 50 000 кадри на уплашени деца и жертви на брутални медицински експерименти в концлагера. Нито следа от близначките сред 900-те двойки близнаци. В паметта ми изплува интервюто със Брасе. Веднъж при него отишъл пленник, понеже лекарят в лагера искал снимка на татуировката му на Адам и Ева. Около час след снимката на извикали Брасе в отделението, където били струпани одраните тела на дузина пленници. На масата били постлани Адам и Ева, застанали пред Дървото на познанието.

До ден днешен бащата търси дъщерите си. Той предател ли е? Справедливо ли е наказанието?“

* * *

Резултати от теста:

Ако сте отговорили на въпроса „Аз способен/способна ли съм да извърша това?“ с „Не “ един или повече пъти, значи сте глупаци или лъжци.

Способни сте. Човек е способен на всичко. Човек просто избира дали да извърши това, на което е способен.

Аха, способни сте, но никога не бихте го направили? Така ли?

Докажете го.

Свързани публикации

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad

VI Национален литературен конкурс

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Архив

Календар

май 2019
П В С Ч П С Н
« апр.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031