Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Йохан-Габриел Евтимов, Берлин, Германия ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Йохан-Габриел Евтимов, Берлин, Германия

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

СПАСЕНИТЕ СЪРЦА

Разказът се базира на два истински случая, но все пак е измислица.

Посвещава се на всички бащи, които спасяват своите деца от омразата, и на равин Йехуда Тайхтал, Хабад – Берлин

             Плюнката полепна по талита на равина. Уплашеният поглед на малкото момче не беше нещо необичайно тук. Равинът и синът му замръзнаха на място.

Синът попита баща си какво ще правят сега, но устните на равина бяха пресъхнали. Тримата мъже им се присмяха. За бащата беше особено болезнено.

За двама евреи берлинското слънце отново потъмня. Изплашеният поглед на сина предизвика тъга в очите на бащата. Сега двама от мъжете започнаха да плюят и по сина. Равинът взе детето на ръце и побягна. Прекоси площада „Теодор-Хойс“ и продължи да тича нататък. Тримата мъже ги преследваха, като продължаваха да плюят по тях. Присмиваха се на евреите заедно с тъмнината.

         „Зъър-зъър-зъър“. Равинът чу телефонът да звъни. Звъненето продължи.

„Зъър-зъър-зъър- зъър-зъър-зъър“. Той стана от дивана и отиде до масата. На мобилния телефон бе изписано: „ПИБ“. Номерът беше на израелското посолство в Берлин.  Равинът беше изненадан. Телефонът звънеше вече половин минута. Той вдигна и зачака кой ще се обади.

          – С равин Шломо Витеберг ли говоря?

          – Татко! – извика малкият от горния етаж.

          Бащата изключи микрофона на телефона.

           – Говоря по телефона – отговори той на детето.

           – На линия ли сте още? – попита мъжкият глас.

           Бащата отново включи микрофона.

          –  Да, аз съм равин Витеберг.

          – Много добре. Трябва да сте получил една покана.

          – Покана за какво?

          – Покана за награждаване.

          – И защо точно аз съм поканен?

          – Такова е желанието на посланика.

          – За кога е поканата?

          – За следващата седмица. За вторник… в 14:15 ч. В Израелското посолство  тук, в Берлин .

           – И за каква награда става дума?

           –  Ще се връчва грамота „Праведник на народите“.

           – И на кого?

           – На един бивш нацист.

           – На един…

          –  Нацист! Спасявал е евреи, но също така е бил и член на Националсоциалистическата партия.

          –  Благодаря за поканата.

          – И аз благодаря.

           Разговорът приключи. Чувствата бушуваха в него. Слънцето изглежда все пак отново изгря. Някаква смес от щастие и недоумение. Сърцето му биеше толкова силно, че дори можеше да пробие стена. Почти разби гръдния му кош. Спомни си всички ужасни неща, които се бяха случили. Само преди няколко часа трима мъже плюха по него и сина му. И нямаше никого. Никой не можеше да им помогне, защото равинът и синът му се връщаха от синагогата, докато по това време някои берлинчани едва ставаха от леглата си.

          Беше рано, 10:30 часа сутринта. На целия площад „Теодор-Хойс“ никой не им обърна внимание.

          Беше както преди. Както по времето на Националсоциализма. Тогава малцина биха забелязали, че бият, оплюват и убиват евреи под прозорците им, защото никой не искаше да забележи. Днес никой не помогна, защото беше твърде рано. Защото се случи рано сутринта. Тогава малцина са помогнали, защото изглежда пък е било твърде късно.

           Понякога равинът също закъсняв аше. Точно както сега беше закъснял за награждаването в израелското посолство. А може би искаше да отиде по-късно?

В живота понякога нещо трябва да дойде по-късно. Точно както и титлата „Праведник на народите“ ще бъде присъдена на нациста твърде късно.

          Равинът облече якето си и повика Йосиф, малкото си момче. Синът му вече беше облечен. Равинът го хвана за ръка. Тръгнаха, за да благодарят на един нацист. Нацист, спасил евреите.

         – Кой е този? – попита Йосиф баща си и посочи с пръст плаката на вратата на израелското посолство.

          – Това също е един Йосиф! – отвърна с усмивка равин Витеберг.

          – Като мен – каза Йосиф и също се усмихна.

          – Почти. Йосиф Кьонигсберг е бил спасен от един нацист.

          – И той вътре ли е? – попита Йосиф, докато се опитваше да прочете какво пише на плаката.

         – Спасителят на евреите ли?

         – Да.

         – За съжаление, е починал.

Йосиф погледна баща си учудено и тъжно и попита:

         – Жалко. Бил ли е добър човек?

         – Опитвал се е.

         –  Как тогава ще му връчат грамотата и плакета?

         – Ще ги връчат на дъщеря му, но ще бъдат на името на баща й.

         – А Йосиф Кьонигсберг? Ще бъде ли вътре?

         – Да, но нека изчакаме, докато някой дойде. Въпреки че сме закъснели – отговори бащата. – Йосифе, разгледай снимката!

           Синът не каза нищо повече. Загледаха се в снимката на плаката. И се чу глас. Глас, който идваше от залата. Той стана по-силен. И по-силен, и по-силен, и по-силен, докато те гледаха снимката и още по-силен, и още по-силен, и още по-силен и ставаше все по-силен. По-силен. И още по-силен.

           Сега пръстът на есесовеца сочеше Йосиф. Хелмут Клайнике, военният инженер, който наблюдаваше работата на евреите в армейския лагер Кренау, на 20 километра от Аушвиц, потъна в земята от срам. На другите двама нацисти всичко това им харесваше.

          – Ела тук с кучето – изкрещя жестокият нацист и погледна опасно злобно към Йосиф и инженера.

           Детето се строполи на пода. Двамата нацисти го бяха били нечовешки. С крака и с пръти. Детето със сигурност нямаше да може повече да носи железните блокове и дървените трупи. Цицините бяха лилави и кафяви и течеше кръв.

          – Ако вече сте направили боклуци по пода, то тогава ги разчистете – брутално изкрещя нацистът към другите мъже. Беше ясно, че е офицер. Този офицер определено беше най-нехуманния.

          – Евреите остават тук само за три седмици, после ще бъдат унищожени!  – Не спираше да крещи офицерът и оглежда голямата тълпа. Обърна се и започна да следи дали всички работят. Хелмут Клайнике, онзи който посочи с пръст Йосиф, сега се приближи.

          –  Този ми трябва. За работа.

             Инженерът измъкна детето от работата в лагера не за друга частна работа, а за да го скрие в тайната си оранжерия. На Йосиф му беше трудно да върви след нациста. Беше студено. Навън беше зима. Сняг и кръв изпълваха пътя.

         – Побързай, не се страхувай. Няма да работиш за мен. Ще ти намеря дом – каза му инженерът.

           И спряха. Нацистът потърси ключ в джобовете си. Завъртя ключа в ключалката, но трябваше да отвори вратата със сила. И бавно.

Момчето не можеше да повярва на очите си. Красотата, която виждаше, беше толкова поразителна, привличаща и създаваща радост, че Йосиф не искаше да влезе. Той не можеше да повярва, че съществува такава красота. Беше в една оранжерия. Беше топло. Навсякъде ярки багри. Навсякъде прекрасни цветя. Това беше най-приятното и красиво усещане за малкия евреин. Краските на цветята блестяха. Оранжевите хризантеми прегръщаха сините хортензии, жълтите, червените и белите рози се извисяваха като охранители над останалите зелени стайни растения. Йосиф беше толкова щастлив, че вече не можеше да стои прав. Инженерът свали едно старо сако от закачалката зад вратата и го наметна с него, въпреки че тук вече не беше студено.

          – Единствените цветове, които съм виждал през последните няколко месеца, са черно, бяло и кърваво червено – каза Йосиф и облече сакото с учудено изражение. После погледна спасителя си в очите. – Защо го правите? – попита той.

           – Може би съм повече инженер, отколкото нацист – отговори нацистът и също го погледна в очите.

           – Какво ще правя сега? – попита Йосиф, докато закопчаваше сакото.

            – Ще чакаш и ще мируваш. Ще ти направя фалшиви документи, за да можеш да напуснеш страната. После ще отидеш при мои приятели. Те ще се погрижат за теб!

           – Има толкова много евреи. Защо аз?

           –  Правя, каквото мога – отвърна инженерът и въздъхна.

           –  Как да Ви благодаря?

           – Просто направи същото за някой друг Йосиф!

            Много силният глас върна равина в настоящето. Някак се бяха оказали в залата. Награждаването беше приключило. Йосиф Кьонигсберг потупа равин Витеберг по рамото.

           – Кого сте довели днес със себе си? – попита равина вече остарялото спасено момче и се усмихна.

           – Това е Йосиф, синът ми.

           В този момент мълния преряза мислите на Йосиф Кьонигсберг. Спомни си какво му заръча неговият спасител. Инженерът искаше той да помогне по-късно на някой друг „Йосиф“.

            Тогава старецът се наведе към малкия Йосиф и му прошепна нещо. Равинът слушаше внимателно:

             – Омразата не може да изчезне. Винаги ще има омраза и зло. Но ние можем да променим злото, като не спираме да правим добро. Дори, ако всички останали ти казват, че трябва да отмъщаваш и да мразиш, ти винаги прави добро, малки Йосифе.

             Никой не видя сълзите в очите на равина.  Когато вече бяха до колата си, изненадващо се появи един сириец. Този човек не го беше плюл и псувал. Имаше тъжно лице и добри очи. Той попита равина с тих глас:

            – Можете ли да ми помогнете с малко пари? Бездомник съм.

            – От Сирия ли си?

               Сириецът кимна.

               Равин Витеберг се замисли. Синът му го дръпна за ръкава и каза:

            –  Тате, моля те.

              Баща му го погледна. После погледна сириеца в очите:

            – Да, с удоволствие. Обаче първо искам да ти дам това! – И равин Витеберг го прегърна силно.

Преди да се разделят, равинът прошепна на бездомния сириец от Берлин:

       –  Един ден Бог ще ни дари с липсващата ни взаимна братска любов.

Йосиф, синът на равина Витеберг, беше спасен.

Превод: Борис Петранов

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Дигитална книга

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2021
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031