Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Катерина Пандева – номинирана в категория „ученици“, 15г., Разлог

Катерина Пандева, СУ „Братя Каназиреви”

Да обичаш въпреки различието

Обичах да се гушкам до баба и тя да ми разказва дълги и поучителни истории. Тя беше много сладкодумна, с напевния си глас ме пренасяше в други вселени – на необикновени и драматични истории, на героични и страшни премеждия, на неочаквани сблъсъци на идеи и титани. А колко много приказки и истории знаеше….. Най – ярък отпечатък в съзнанието ми е оставил разказът ѝ за случилото се преди много години в едно българско село. Затварям очи и си спомням онзи лиричен и мек глас, който ме унасяше, като че ли ей сега оживява пред мен благото й лице, по което се разливаше една особена светлина на прозрение и смиреност. Чувам я…

– Чедо, а бяха години, когато евреите ги гонеха отвсякъде. В света бушуваше страшна война, а еврейският народ беше смятан за ненужен. Всеки – от най – възрастния до най – малкото дете –  трябваше да носи отличителна жълта звезда. Трябваше да  напуснем уютния си дом в София и да потърсим убежище в бедно планинско село. Хората, при които се приютихме, бяха българи християни, и те с многолюдна челяд. По онова времебях ученичка в началното училище. Записаха ме в класа на едно от децата на хазяите. Всяка сутрин тръгвах  заедно с всички други деца, но никога не забравях  да поставя жълтата звезда на гърдите си. Една вечер Спаска, момичето на хазяите, ме попита:

-Сара, защо слагаш тая жълта звезда, за да се отличаваш от нас селянчетата ли?

С мъка в очитеѝ отговарях, че всички евреи са длъжни да я носят, а защо и аз неможех да обясня. Бях чувала разговорите на възрастните за жълтата звезда и в душата ми  се таеше мъка. Питах се по – лоши ли са майка ми, баща ми, семейството ми, че трябва да носим този знак. Знакът ми тежеше. Като окови ме задушаваше, караше съзнанието ми да се гърчи в опит да отговори на дузината въпроси, все започващи със защо.

-Бабо, ама ние евреи ли сме? – питах тревожно аз и търсех с очи погледа на баба, който се взираше някъде в прозореца, а може би и отвъд него, за да види миналото…

След минута мълчание и с пресипнал от напиращите й сълзи глас тя продължаваше…

– Спаска беше помолила майка си да намери парче жълт плат, не искала на никого да обясни за какво ѝ е. Седяла и сръчно изрязвала жълти звезди по подобие на еврейската. Успяла да убеди всички деца от класа да си поставят по една жълта звезда на гърдите си…

Долавях треперещите нотки в гласа на баба. Само бръчиците около дълбоките й сини очи потрепваха нервно и издаваха едно особено вълнение, което обземаше и мен. През сълзливата паяжина на спомените тя събираше сили и продължаваше…

–Една сутрин, когато влязох в класната стая – баба продължаваше да заплита разказа си, – на гърдите на всички деца имаше звезда подобна на моята. – Децата  ме  наобиколиха и ми казаха, че не съм по – лоша от тях, че съм една от тях. Учителят влезе за урока, погледнаучудено и започна да се кара и крещи. Заповяда всички деца да си свалят звездите и да ги изхвърлят в печката. С гневен тон обясни, че те са християни, а  само евреите са длъжни да носят тази дамга. Децата разбираха, че той не е прав, но безропотно се подчиниха. В детското им съзнание за пръв път се появи мисълта, че този свят може да е несправедлив…

 Баба почувствала съпричастността на всички в класа и макар че само тя останала с жълта звезда, вече знаела, че нейните другарчета я подкрепят. От тази сутрин тя се чувствала наистина като едно от всички деца в селото. За бунта на малките се разбрало в цялото село. Родителите на децата започнaли да се отбиват често в къщата и носели кой яйца, кой мляко, кой картофи, за да окажат и те подкрепа за изпадналите в беда хора. Семейството но баба ми прекарало в това село близо две години. Заобиколени били от българи християни, които ги уважавали и се държали приятелски с тях.

А баба не пропускаше възможност да започне нов разказ – за безкрайните детски игри по селските улици, за ожулените колена, за безгрижното детство, което имали в това село. Гласът ѝ вече нетрепереше, очите ѝ не бяха пълни със сълзи, а искряха от смях.

Тази история искам да я предам и на децата си, за да знаят, че героизмът може да бъде показан в делничен ден от малки деца.

Спасението и обичта са тук между нас. Да обичаш въпреки забраните е подвиг на човечността.

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30