Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Константин Кирилов Атанасов – ППМГ „Академик Никола Обрешков“ – гр. Бургас

ЕПИЗОД ОТ ЖИТИЕТО НА ЕДИН СПАСИТЕЛ

Всъщност… Започвам многозначително своята част от разказа за моя близък приятел Константин Марков, познат за повечето с църковното му име Кирил (тогава владика на Пловдив).

Трудно е да определя точно началото на историята, която започвам да разказвам, но смятам да прескоча по-ранните събития и да започна от случките в Пловдив през 1943-та.

Беше 9 март, същата година. Тогава все още бях директор на болница „Свети Йосиф“. Край на работния ден, изпълнен с най-различни посещения, необикновени от първото до последното. Като че нещо витаеше във въздуха…

    –  Абе, доктор Груев, много се напълниха улиците с военни! – възкликна един мой болен.

И така всеки следващ правеше подобна забележка, която се загнезди в съзнанието ми и нито за миг не ме оставяше намира.  Не вярвах, или поне не исках. „Навярно някое глупаво всеобщо впечатление“ – помислих си.

Моят работен ден приключи. Когато излязох и поех своя път към дома, усетих някакво вълнение, тегнещо над иначе будния град. Цял ден затворен между четирите стени на кабинета си не можех да стана свидетел на нещо по-различно от поредното ново заболяване на пациент.

В еврейското училище, или по скоро в двора му, бяха събрани много еврейски семейства. Там се намираха се едни мои познати, също и други, които не бях виждал. Наоколо им се бяха скупчили много хора от всякаква възраст, които явно нямаха и бегла представа за случващото се пред тях.

Нещо спря погледа ми. Това беше господин Барух и неговото семейство. Те бяха в двора, близо до оградата. Той имаше две деца – момиче и момче, които бяха 3-4-годишни. До него стоеше жена му и родителите му.

        – Барух, какво се случва? – попитах го аз. – Защо е всичко това?

        – Единственото, което разбрахме е, че ще ни натоварят на влак и ще ни откарат нанякъде.

Нанякъде? Накъде? Разтревожих се и затова си проправих възможно най-бързо път през тълпата до постовия, който ги охраняваше. След като му се представих обясних, че искам да разбера какво се случва, но той не прояви желание да ми отвърне.

        – Няма ли да ми отговорите? – попитах видно раздразнен.

Отговор не последва. Продължи да си стои изправен като струна и да се взира безчувствено в далечината.

Не беше редно. Тези хора стояха в неведение, охранявани от военен, и се страхуваха без и най-бегла представа какво ще се случи с тях. Трябваше да се направи нещо и всеки с чувство за човечност щеше да го усети. Но какво можех да сторя аз – безгласна буква насред всичко случващо се…

* * *

        – Имам да ти обадя нещо – разтревожено рекох аз.

        – Какво се е случило, докторе? – попита приятелят ми – владиката Кирил зачудено.

Извиних му се, че се е наложило да го притеснявам преди вечеря, но той ме увери, че имам достатъчно силно основание за да го направя.

        – Пред еврейското училище става нещо, има някаква врява. Разбрах, че повечето еврейски семейства от Пловдив са събрани в двора му и никой не знае защо. Семейство на един мой познат също беше там. Той ми разказа, че щели да ги водят някъде с влак.

        – Влак? Това не е добре… –  промърмори Кирил на себе си, като че е запознат със случката. – А къде е това „някъде“?

        – Попитах постовия, но той не си направи труда да се занимава с мен.

        – Имало е постови?

        – Да, имаше. Той стои пред училището и пази хората да не се измъкнат.

        – Военна му работа… – проточи той.  – Трябва да направим нещо! – каза след известно мълчание.

        – Какво? – попитах.

И той ми отговори разпалено. След което запрашихме с невероятна скорост към мястото на действието.

* * *

Свечеряваше се. Скриването на слънцето зад хоризонта вещаеше само покой след изпълнителния с работа ден… но не и днес. Всяка минута се усещаше ужасът,  надвиснал като воал над едни бедни души… Като че времето беше спряло и се опитва да изстиска душата ти, която предусеща зло…

Владиката се устреми през народа. Отиде до входа на двора и погледна постовия, който съвсем неочаквано бе омекнал.

         – Пусни ме вътре! – изкомандва го приятелят ми.

         – Ама, Ваше Високопреосвещенство…  – запелтечи човекът. – Има заповед… Ама не може!

         – Не може ли? Само се опитайте да ме спрете!

Миг по-късно, трудно уловим за обикновеното око, владиката Кирил вече беше прескочил училищната ограда и се бе озовал при обикновените „затворници“. Постовият, останалите и аз в това число се бяхме смаяли.

          – Владико! – въодушевено възкликнаха евреите.

          – Не се бойте, добри хора! Където отивате вие, там съм и аз!

Докато те се радваха на своя спасител, наоколо се накачулиха няколко по-старши военни.

          – Излезте от там, Ваше Високопреосвещенство! –приканваха го те един след друг. – Не бива да стоите там.

Владиката дори и не забеляза тяхното присъствие. Той се радваше на дечурлигата, които го гледаха като техен  покровител. Взе едно ведро момиченце на рамо и хвана едно момченце за ръка. Това бяха дечицата на Барухови. После се обърна към своите енориаши, които като по знак замлъкнаха.

         – Трябва да помним, че преди да сме български народ, ние сме християни и като такива от нас се иска да не отменяваме Христовия закон за обичта! Той ни задължава да се застъпваме за ближния! – След миг мълчание той изгледа всички, които мълчаливо поглъщаха всяка негова дума като свята манна. После продължи:

         – Ние сме християни и, повтарям, като такива не можем да не стоим на почвата на светото Евангелие и на Христовото учение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на вероизповедание, вяра и произход! Следователно, българи, ние трябва да се застъпим за евреите! Нека, който посегне на български евреин, да бъде съден от Господ, както подобава! Затова да избавим тези честни хора!

         – Но какво е щяло да се случи с тях? – някой попита Владиката.

Кирил изгледа  военните многозначително. Под напрежението на неговата особа, в момента изпълнена с почест и строгост, най-възрастният военен отговори:

         – Полша… В лагерите на смъртта.

Всички като жилнати се оживиха помежду си.

         – Да ги спасим! – обадиха се няколко души.

          – Нямаме право да ги спасим! – обадиха се важно военните.

Владиката извика пламенно:

          – Обещавам ви, господа, че ако не ни помогнете, аз лично ще легна върху влаковите линии, ако композиции, натоварени с евреи от българските земи тръгнат към нацистките лагери на смъртта!

Тълпата спечели неговите симпатии и всички завикахме:

            –  Освободете ги!

* * *

Всички викаха в един глас. Това беше невероятно. Толкова хора изпълнени с толкова обич към нещастните евреи сега искаха свободата им!

Кирил вече не се интересуваше от всякакви власти. Той беше като фурия, опустошаваща всичко, което ѝ се изпречеше на пътя. Затова реши да не губи време и да изпрати бърза телеграма до столицата. Ето какво гласеше тя:

До Негово Величество цар Борис III, Двореца, София

Ваше Величество,

В име Божие, усърдно моля за милост към евреите!

+ Пловдивски Кирил

По-късно през деня евреите от училището бяха освободени чрез официална заповед от столицата. На следващия ден бяха публикувани думите на премиера Филов:

„Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място – Двореца да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от Стара България. Във всеки случай на 9-ти март вътрешния министър, без каквото и да било участие на комисаря на еврейските въпроси, заповяда освобождаването на евреите.”

* * *

Не много дни след това разбирам, че Владиката Кирил е бил доста по-запознат със събитията покрай евреите, защото той сам ми довери, че му се е наложило да укрива няколко семейства в своя дом. Сподели го като тайна, защото не желаеше това да се разчува.

Обаче… Повече от година и половина вече беше изминала, някъде след 9 септември 1944 година, когато научих за неприятно приключение с моя приятел. Бил е хвърлен в затвора като „фашистки“ и „вражески“ елемент, заради укриване на „противници на държавата“ в дома си.

Това е абсурдно! Този обикновен човек е бил набеден заради силната си човечност. Той, чието призвание по душа е било да пази народа от всякакви зверства и неприемливи прояви над обикновените хора, е лишен от свобода!

За щастие, когато бях уведомен за ситуацията, делото срещу приятеля ми още не било свършило…

Много благородни и много благодарни хора, които му симпатизираха и които го бяха обикнали с цялото си сърце, чиито животи беше спасил, защото той живееше в народа, за народа, се бяха застъпили за него и за делото му. И бил освободен.

Не се беше минало време след това, когато се срещнахме.  Бях се изплашил, когато бях го зърнал. Той е бил принуден да изтърпи жестоко унижение –  насила обръснали брадата му, като са се подигравали с нея. Това, разбира се, било най-малкото, което е трябвало да изтърпи…

Но аз знам, че неговата духовна сила трудно е можела да бъде прекършена. Той покорно преживял всичко, което отрече да ми разкаже.

      – Докторе, не знам какво да ти кажа.  Тези добри и чистосърдечни, святи души ме защитиха. Рекоха ми, че ме обичат… Ами, ако не беше тяхната любов мен, какво щеше да ми се случи по-нататък?

Владиката ми говореше с такава лъчезарност и светлина за доброто дело на хората.  Обаче аз исках да му кажа, че той бе освободен не само заради добрите хора, но и заради самия себе си…

Споделено от д-р Теофил Груев, близък приятел на Кирил

 

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031