Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Кристина Запрянова Въчкова, 17г., Хуманитарна гимназия ,,Св. Св Кирил и Методий’’-Пловдив

,,СМЕТИЩЕ ЗА ДУШИ’’

Всичко наоколо е символично предание; знак, който ни говори, без да сме способни да го чуем. Всичко е наказание, възмездие, награда, предупреждение, алюзия, дори и предчувствие.,,Всичко’’ обаче не е еквивалент на физичното и осезаемото,ние сме единствения му еквивалент. Хората са ,,всичко’’ – и наказанието, и възмездието, и примирението; те са фактор за света, но и за самите себе си.

Най-автентичното знание, в чиято истинност мога да бъда убедена, е това на баба. Тя винаги ми разказва истории, но никога директно. Разказва ми повече емоционални и алегорични проникновения, отколкото недвусмислени и ясни детайли. Често определя живота си като ,,обърнат с хастара навън’’, а за причина изтъква еврейския си произход, от когото през повечето време се гордее, но и който я изпълва със страх – минал, не настоящ страх; далечен, но не достатъчно.

Баба е отраснала в България, но след единадесетгодишна възрастзаминава със семейството си във Франция. Франция, за която не помнеше нищо освен павираните тъмни улици, обраслите с бръшлян нормански къщи, люляковите храсти и мириса на промъкналия се сред тях морски бриз. Там и е посрещнала началото на Втората световна война, но никога не успя да опише ужасяващите етапи, през които е трябвало да премине, а само обобщаваше:,,С началото на войната евреите станахме матрьошки – с всеки изминал момент, всяка приета заповед, всяко наложено правило отваряха по веднъж матрьошката, а с всяко следващо отваряне ни правеха все по-малки, все по-нищожни и все по-близо до изчезване’’. Въпреки предпазливостта на родителите ѝ никой от тях не бе успял да предотврати последвалото, последния етап, последната фигура от матрьошката, а именно изпращането им в лагера Дранси във Франция, след това в Нацвайлер-Щрутхоф, а накрая, седмици преди пристигането на съветските войски – в Аушвиц-Биркенау, където обаче пристигасама, без дори спомен за това къде е оставила и родителите си, и детството, и миналото.

Спомените от последния концентрационен лагер баба наричаше ,,нацистката инквизиция’’. Фанатизмът бил техният гневен бог, техният несправедлив съд, а осъдените приемали присъдата си в раирана униформа, вместо в самбенито. Вярата не е била стимул, нито действащ фактор, не е служелаза опрощение или оправдание за извършените жестокости. Разпит също е нямало – мъченията са били просто атрибути на една несъществуваща цел; допълнително наказание за вече предварително осъдени, обезкуражени души. Същите грохнали, потиснати души, за които баба разказваше, че е съхранила в ,,сметището си за души’’.

***

Миналото лято с баба стояхме в градината, а тя говореше без прекъсване, докато виолетово-черният мрак не обви всичко, оставяйки видима само мъждивата показност на уличното осветление. Жълтеникавата му светлина премигваше подобно на бавно спускащите се клепачи, закриващи златните ириси на някоя болнава улична котка.

– Умът ми е сметище за души. – започна баба. – В Аушвиц той съхрани чуждите истории, чуждите страдания и радости, чуждата монотонност и чуждите вълнения. Винаги чуждите, но така и не ме остави безпристрастна нито най-мимолетната, най-дребнавата случка, нито най-незначителната подробност, най-тривиалната тръпка или най-маловажното чувство – всичко бе съхранено. Сред цялата гротескова действителност в лагера хората имаха нужда не от провизии и течности за оцеляване, нито им бе нужно спасение – единствената им потребност беше надеждата, а най-големият страх беше забравата, не смъртта. Затова и всеки, очакващ приближаването на душевния си крах, поверяваше душата си на мен и я получаваше обратно изцерена – така тя преминаваше драговолно по моста на следващата разруха. А тези, които не я получаваха обратно поради външни фактори, я оставяха на сигурно при мен.

Баба разказваше, а аз наблюдавах небето – следях как с отминаване на деня то придобиваше все по-тъмни нюанси. Зачудих се дали времето е истинско, или само при баба беше толкова нефиксирано и разпокъсано. Нежното утешително синьо постепенно бе заменено отантагонистичния си близнак – цвят, дълбок и страховит като заплашителната фаталност на океана. А колкото по-дълбок ставаше този океан, толкова по-потресаващи ставаха и думите на баба. Тя продължи:

– В сметището си давах назаем на всяка душа краката си за опора, давах ѝ ръцете си за удобство и сръчност, очите си, за да прогледне, устата си, за да изговори сама себе си. От самата душа създавах и изкусно скулптурирах глинен човек, който служеше за нейна черупка и я пазеше от окончателна гибел. Но как би издържал един крехък глинен човек дълго време, без да бъде непрекъснато придържан? Та кой не би изнемощял, държейки самия себе си на едни неустойчиви глинени крака? Точно в онези мигове дори най-силната опора не бе способна да задържи надеждата у хората, какво оставаше за моята глинена вяра и подкрепа? Но не силната, издръжлива опора бе от значение – важно беше душата и споменът да не изчезнат, защото на човек може да му бъде отнето всичко, но не и следата от собственото му съществуване.

Докато баба говореше, гласът ѝ се разливаше плавнопо кожата на тялото микато черно мастило –действаше почти като лечебния ефект на парещия летен бриз. В този момент, състоящ се в краткото последвало затишие, светът и пространството сякаш придобиха вегетативно съществуване, трепетно очаквайкиразвръзката на алегорията ѝ.

– Затова тези души,жестоко умъртвени от несъществуващата кауза на нацистите, аз никога не забравих. – проговори отново баба с дрезгав глас. – Погребвах ги в отреденото им място в сметището, заедно с глинения човек – временният им собственик, който бе отдал цялото си недъгаво сърце и беше последната им, макар и болнава и нетрайна опора. След време и аз ще бъда погребана сред тях – сред моите изоставени души и прекършените ми глинени човеци.

Такова въздействие оказваха думите на баба, колкото и мрачни да звучаха понякога. Според нея всички имаме навика да романтизираме действителността. Да идеализираме, да заменяме гротескното несъвършенство с вдъхновяваща, но подправена история; да заменяме фактите с измислица – било то и несъзнателно. А реалното, фанатичното, жестокото не се приемат – обществото ги отхвърля, водено от недостатъците на празната си надежда, вяра и утопични очаквания. Защото няма как да отглеждаш надежда, знаейки че сред отчаянието, мизерията, лудостта не се крият красота и вълшебство. Затова историята на баба е толкова песимистична и отблъскваща, но и специална – защото е истинска и неподправена. Тя представлява симбиоза между измамността на надеждата, но и нейното чисто, неосквернено вмъкване в сюжета. В това се криеше необикновеното, вдъхновяващото – баба беше съхранила нещо дори по-важно от сляпата надежда. Беше запазила спомена за стотици несправедливо осъдени не само на смърт, но и на забрава хора, чиито души все още пазеше в себе си. Пазеше истината засъдбите и същностите ими никога не ги подправяше, а ги представяше по начина, по който ги беше запомнила.

Когато баба приключи историята си, звездите вече бяха накацали по клоните на дърветата като угаснали далечни луни. Тя винаги гледаше небето. Според нея смъртта е негова аналогия – тъмна материя, която никога никъде не отива и никога никъде не съществува, но и съществува винаги, завинаги, навсякъде. Вчера баба, след толкова години и толкова чакане,най-накрая стана част от тази тъмна материя, това аморфно нищо, отивайки при своите угнетени души и изнемощелите си глинени човеци.

 

 

302 - 5

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031