Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Мерджан Нериманова Бекировa, 11 клас, ПГ по икономика „Роберт Шуман“ – Разград

СТУДЕН ЧАЙ И СПОМЕНИ

Отпи от чашата с чай. Остави я и чинийката отдолу леко издрънча.  Живителната течност все още не беше по вкуса й, трябваше да изчака малко, за да изстине. Погледна масата, закуската беше перфектна, както впрочем и всичко в Дома.

Харесваше й тук – тихо, спокойно, уютно. Хората бяха професионалисти и си знаеха работата, а тя почти не общуваше с други. Обичаше да си седи в стаята, да гледа през прозореца и да си говори с гората. Едва ли някой можеше  да разбере тази комуникация, но тя знаеше как всеки сезон й прошепва своите истории.

Когато бяха двама със съпруга си,си дадоха дума, че който остане втори, няма да тежи на децата. Много часове отделиха в търсене на подходящото място, намериха го и вече пета година тя живееше тук.

Усмихна се дяволито и тънките бръчици по лицето й заиграха, както пламъкът от печката по тавана в бащината й къща. Когато остана втора, начерта плана, който трябваше да следва, за да дойде тук.Знаеше как ще реагират децата ( такава съпротива, изразена във викове, не беше чувала от тях ). ПЪРВО – стана сприхава, вечно недоволна и мърмореща, нищо не харесваше,  на всяка грижа им отговаряше с цупене. Дали разбраха какво цели , но издържаха. Реши да следва плана … ВТОРО – не им ходеше на гости ,  а за празниците, докато бяха двама те ги събираха,  все „ забравяше‘ или просто „ не й се ходеше“. Явно като родители бяха си свършили добре възпитателната част , защото децата не й се сърдеха , а й носеха храна и я затрупваха с още повече внимание.

Остави „ тежката артилерия“ за …ТРЕТО – спря да им вдига телефона, независимо по колко пъти и колко продължително  звъняха. И когато запъхтени и обезумели от ужас звънваха на вратата й, тя спокойно им отваряше  и с най- милата усмивка, на която беше способна, ги питаше какво се е случило. След поредната такава „акция“ тя успя – момчетата вдигнаха ръце и се предадоха. Бръчиците пламъчета отново, още по-дяволито,  заиграха по лицето й.

Дали имаше угризения? Понякога, ама само понякога, едно свределче  завърташе няколко оборота, но тя бързо му „дръпваше кабела“.

Добри бяха децата, но като не се съгласиха с решението й „ по човешки“…  А и  нали си бяха дали дума…???

Всеки път когато се сетеше за коварното си планче, дяволитата й усмивкасе  примесваше с тъгата по НЕГО. Дълъг беше съвместният им живот, но какво са годините на фона на многото щастливи мигове, на фона на прекрасните трима синове, които имаха (номер  3 по план, тя нали обичаше плановете, трябваше да бъде момиче, но…).

Отхапа от сандвича, не беше гладна, а и вече рядко огладняваше.Хората се бяха постарали, не  искаше да връща чинията недокосната, пък и животът беше я научил по трудния начин каква е цената на хляба.

Дъвчеше бавно, залъците трудно проправяха пътя си, затова посегна отново към чашата.Чаят беше изстинал, отпи голяма глътка с надеждата този път да й се размине, но не…

Ръката й леко затрепери, инстинктивно попипа белега на китката си. Имаше само малка следа  на мястото където…, но де да беше малка следата и в душата й.

През годините прави какви ли не опити да се отърси от преживяното – психолози, като по-млада йога, модерни психотехникии какво ли още. Опита и да пие чая горещ, но нищо не даваше резултат. Примири се и се остави на течението – пиеше си студения чай и чакаше призрачните спомени да дойдат, да ги преживее и да си отидат с последната глътка.И този път направи това, макар че се постара, винаги се „постараваше“, да бъде по – спокойна.

Животът й отпреди май 1943 г. беше живот като на всяко четиринадесетгодишно момиче. Училище, игри, пак училище. Вярно, беше война, но тя си беше проблем на възрастните, а  и родителите й  се стараеха да не усеща жестокостта й. Понякога чуваше шушуканията им, виждаше тревогата в погледа им , но тя си знаеше, че са силни и с всичко могат да се справят. Когато една късна вечер тревогата не беше само в очите им , а се усещаше и във въздуха, в невинното й съзнание зазвъняха предупредителни камбани.

Преместването в с. Сомовит прие като приключение, мама и тати й го представиха като такова…, селото се намира на р. Дунав.Не й казаха обаче, че мястото, където отиват, се нарича още и център за масово задържане, че това си е един от концлагерите в Българияи….оттам по реката към лагерите на смъртта Не й казаха и , че в селото са събрани софийски  евреи, които са се осмелили да протестират на 24. 05 против изпращането им в провинцията. Семейството й също бяха евреи, тя Е еврейка. За тези си 14 години никога не беше обръщала внимание на този факт, а и никой не й го напомняше. Родителите й бяха интелигентни хора, имаха много приятели и никога не е ставало дума кой какъв е.

Всичко с представата й за приключение се размина, когато заживяха в лагера. Малко бяха годините й, но очите виждаха картини, които никой човек не бива да вижда, да не отваряме дума за това, че не заслужава да понесе. А тя беше дете! Сега, от позициите на годините , си даваше сметка, че съхрани психиката си, защотоедно, че родителите й бяха до нея и друго, че някак успяваше да задейства механизъм на „изтриване“. Каквото видеше днес, утре го забравяше. Забравяше, но   дали всичко? Като днес си спомняше един рус евреин, когото бяха завързали на слънце и на когото никой не помагаше, защото страхът за собствения живот беше по- голям.

Майка й казваше, че  е лошо, че трябва да търпят, но не бива да губят надежда.Как да не загубиш надежда, когато нямаш отговор на толкова въпроси.

А с какво ги хранеха – бобената чорба беше вода с няколко зрънца вътре, които и най – малките можеха да преброят.

Успя да се опази, успя да оживее. Отново се усмихна, това беше усмивка благодарност към онази непозната селянка, която й помогна за това.  Отпи от студения чай иотново се върна към спомените. Сега те не бяха кошмарните , а носеха вкуса и аромата на нейната благодарност.

Когато някой й извика, тя не разбра откъде идва звукът – рисуваше  си нещо в пръстта, все още деца на нейната възраст не ги караха за копаят или да чукат камъни.Видя обикновената женица, която й махаше  с ръка. Бяха я учили да внимава, да се опитва да бъде невидима, но нещо в това усмихнато лице  я накара да забрави предпазливостта.Отрудената ръка й подаде канче, от онези обикновените, които като ги чукнеш леко и се изкривяваха, добивайки причудливи форми. Беше гладна, растящото й тяло беше винаги гладно , затова взе съдинката и отпи от течността. Беше чай, вече изстинал, но ароматен и сякаш 110 билки живееха в него. Жената я увери, че този чай е вълшебен и ще й даде силите, от които има нужда. Повярва, имаше нужда от тази вяра.

И така всеки ден тя чуваше лекото извикване и всеки ден пиеше от този чай.

    Така свикна да пие чая студен, парадоксално, но всеки път именно тези студени глътки стопляха душата й със спомена за тази женица, топлеха я както  вчера, така и днес и… може би и утре.

Чинийката отново изтрака от поставената върху нея вече празна чаша, така както спомените  продължаваха да „ тракат“ в съзнанието й.

Не  потърси спасителката си, след като ги изведоха от лагера, не я потърси и след края на войната, но не пропускаше да разкаже на децата си,  а и на внуците си , за необикновената постъпка на тази обикновена жена. Успяваше да ги  накара да разберат, че който спаси макар и един човешки живот, спасява цяла вселена.

Поредното утро със студен чай и спомениси беше отишло, за да даде път на деня, на нейния нов ден, който  има заради онази добра жена и заради нейния, макар и студен чай.

„Зрънца“ от спомените на 92-годишния  АВРАМ МЕРКАДО НАТАН, споделени по DW.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1 - 2

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930