Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Мила Манчева, 12 клас, 35. СЕУ „Добри Войников“- София

Необикновени постъпки на обикновени хора

Животът е изключително крехък, защото е дар, който никой от нас не е заслужил; милост, на която всеки човек има правото да се радва. Една секунда невнимание и може да ти се изплъзне. Много са факторите, които застрашават съществуването ни, но парадоксално човекът остава най-голямата заплаха за човечеството.

Самозабравата, самодоволството, алчността и амбицията за власт и пари са най-прекият път до ада. Пламтящата ръка на дявола често се вижда на човека по-примамлива от любящата прегръдка на Бога. Излъган и вярващ на лъжата, защото така е по-лесно, човекът се самоунищожава. Адът се оказва не някакво предположение за вероятно наказание след смъртта, а мъчение в настоящето.

Злото почти никога не се изявява в истинската си същност – маскира се чрез илюзията на доброто, което се превръща в умел инструмент на дявола. Всичко това е нужно, тъй като никой не би избрал да следва злото, когато го познава изначално. Има и случаи – редки са, но ги има, в които лошотията няма нужда да се прикрива. В тези ситуации има един фактор, който позволява такава небивала смелост от страна на злината, и той е наивната глупост на множеството. И всичко се върти в един омагьосан кръг. Животът не е прекрасен… Но дали?

Нека поспрем за малко и се замислим. Светът не е изпълнен само със злост. Доброто винаги успява да си прекара път между бурните, посадени от господаря на земята.

…………………………………

Ето ме, тук съм. Отново съм на гарата. Влаковете пуфтят сърдито, чегъртат по старите релси, вратите се отварят и затварят. Хората постоянно бързат ли бързат – кой има неотложна работа, кой няма търпение да съзре близките си. „Разни хора, разни идеали.“  е казал Алеко и е много прав, а какво по-перфектно място от гарата да усетиштолкова много колорит, толкова много съдби, толкова много животи.

Вече съм се качила в купето. През замъгления от няколко слоя мръсотия прозорец бледо си проличава гъстият смок над града, който придава и на най-ярките цветове сивкави оттенъци, вплитащи всичко в една обща картина – мрачна, студена и унила. Аз от своя страна съм в приповдигнато настроение. Причината за това е колкото простичка, толкова и сложна за осмисляне – отивам да си взема доброто от живота. Странно ли звучи? Нека да обясня…

Откакто се помня търся лошото, анализирам го, изучавам тънкостите му, за да не стана един ден лош човек. Но фокусирайки се върху злото, забравих какво е доброто. Осъзнах, че да живееш със злините, няма да ти донесе радост и щастие от битието. И точно затова реших да се науча да виждам доброто.

-Влакът на 5 коловоз тръгва от Централна гара София за град Благоевград след 5 минути.

Настанявам се удобно, прелиствам няколко страници от някакво списание и се заглеждам в отражението си, което леко се е очертало по прашното стъкло. Знам къде отивам, знам къде да намеря доброто.

…………………………………………

„Скъпи Иване,

В момента съм във влака за София. Пътувам заедно с митрополит Стефан, който мина през нашия град, и с още няколко придружители ще посетим царя. В Дупница положението никак не е розово. Наложиха вече мерките за ограничаване на правата на евреите, закачиха им звезди, нямат право да излизат… Аз, Здравка и Йордан помагаме на един комшия да прикрие няколко момичета, които бяха натоварени във влакаот Беломорска Тракия. Не само ние успявамеда опазим животите на тези наши сънародници, защото те всички са наши братя, но и в други градове се надигат несъгласни с политиката, приемайки нещастните при себе си.

Мъката на тези хора помрачи дните на всички българи. Не мога да се примиря, че наши приятели, с които сме израсли, ще трябва да бъдат предадени в ръцете на нацистите. Не, ние не сме такива хора, ние сме ЧОВЕЦИ. Нашият народ какво ли не е преживял, толкова смърти са положили основите на нашето „днес“, толкова несправедливости сме преборвали, толкова предатели Бог е наказал… Няма да променим нрава си и сега, защото всички сме се обединили в името на ЖИВОТА. Животът е най-висшата ценност, но когато хората забравят, че те не са всесилни, че те не притежават своя собствен ЖИВОТ, камо ли този на останалите; когато забравиш това, тиставаш човек без душа; тяло без личност. Срещу това трябва да се борим.

Аз знам, ще кажеш, че съм изпаднала в крайност. Знам, че евреите също като нас, българите, носят своите недостатъци; правили са своите грешки; българска кръв е пролял Сюлейман Паша или както е по-познат в твоето семейство като Соломон Леви Явиш. Знам и помня лютата рана, но омразата не е пътят към мира. Това са хора като нас.

Както ти казах, пътувам към София. Всички във влака сме си закачили еврейски звезди. Радостно ми е на душата, че така сме се впуснали в едно благородно дело, което не би трябвало да ни са налага да го правим, предвид просперитета на Европа. Не знам какво се обърка.

Ще ти изпратя писмо и когато пристигна в София.

Как е положението в Ески Заара (Стара Загора)? Очаквам с нетърпение отговора ти.

С любов,

Твоята Лилка

1943 г.“

………………………………………

Дупница винаги ще я помня с вечното слънце, което грее над нея. Излегната в полите на величествената Рила, която сякаш е огромен зелен водопад, бушуващ с красотата си към града.

Пристигнах. Гара Дупница. Все същата жълтеникава сграда, не отличаваща се с особена архитектура. Павилиончето на леля Естер все още е тук и се предлагат различни закуски и освежаващ напитки за изморените пътници. Тъжно ми е, че и леля Естер, и баба ги няма вече сред нас, но за щастие техният истински боен дух остава жив в спомените ни. Точно един такъв спомен ме вдъхнови да дойда до тук. Защото навлизайки в живота на възрастните, съзрявайки сложността на света и неговата разноцветна палитра от истини и лъжи, се замислих. И тогава се сетих за този стих: „Силата ми в немощ се показва съвършена“. Тези две жени, белязали едни от най-прекрасните ми години, ми показаха, че преди всичко трябва да сме човечни. Нещо толкова просто на пръв поглед, но в действителност е много трудно да се следва.

……………………………….

„Любими мой,

Минаха няколко дни откакто ти писах, а толкова много неща ми се случиха. Все още чакам твоя отговор, въпреки че съм наясно, че сега нямаш особено много време.

Вчера аз и още няколко човека, за които ти споменах, водени от митрополит Стефан, се явихме пред царя. Тази среща за мен беше повратна точка в живота ми. Аз бях уверена, че у хората в политиката вече не е останала и капка срам, че вече отдавна са изгубили чувството за дълг към народа – към целия народ, защото всички в тази държава без значение религия и родни корени,сме едно. Наистина бях изгубила надежда, но знаеш ли, Иване, грешала съм.

Дворецът, където направихме визитата, е невероятно красив и пищен, но това не е от голямо значение, ако вътре заговорничат най-безмилостните диктатори. Когато влязохме в залата се поклонихме на царя в знак на уважение. Той стоеше прав срещу нас, сключил ръцете си пред себе си и дълго време се взираше в нас. Безпокойното движение пръстите му показваше, че душата му е объркана, но погледът му… Тези ясни очи изразяваха истинска благодарност и преклонение пред нас. Всъщност по едно време се почувствах неудобно, тъй като гледайки ни така той показваше по-голяма почит и смирение към нас, отколкото ние с нашия почти машинален поклон.Неописуемо е чувството да бъдеш почетен от най-важният човек в страната,който се оказа с добро сърце. Тогава разбрах… Разбрах че нашият цар е един обикновен човек по душа, човек добросърдечен, търсещ мира. Невъзможността му за независима политика го изгаряше отвътре.

Всъщност всеки един от нас има една мисия – да бъде ЧОВЕК. Независимо от къде си, какво работиш, какви са мечтите ти, трябва да бъдеш състрадателен и съпричастен към неонеправданите. Иточно в този момент се почувствах пълноценна.

Аз нямах възможност много да говоря, все пак съм жена, не е уместно да прекалявам с даденото ми доверие и затова бях пестелива, но и изчерпателна. Дълго време се обсъждаха всички проблеми в настоящата ситуация.

„Аз няма да направя нищо против волята на народа. И ако той не е съгласен с наложенто ни от нашите съюзници, аз ще направя всичко за народа си. Бъдете уверени в думите ми.“, каза накрая царят и вече бе станало време да си тръгваме.

Случиха се и други интересни неща, но сега бързам, за да кажа хубавата новина и на Естер. Ти знаеш колко много се притесняваше тя, а не мога да я оставя в неведение, при положение че сме израснали заедно и ми е като сестра. Между другото тя ти изпраща много поздрави в последното си писмо и много ти е благодарна, че сте приютили дядо й. Аз също ти благодаря. Доброто е тук, доброто сме ние. Трябва единствено да го изберем и да го следваме, колкото и да трудно, имайки предвид силата на злото и неговото разпространение.

Пиши ми, когато ти е възможно.

Сърдечни поздрави,

Твоята Лилка.

1943 г.“

………………………………………

Трудна задача е да запазиш душата си, човека в теб. Постоянно сме изправени пред избори и решения, които да взимаме. Няма как да сме постоянно перфектни, грешим, но важното е да запазим любовта помежду си. Това е расковничето– любовта.

Подминавам малкото кафене до гарата и пресичам голямото шосе. В дъното на улицата се вижда онова хълмче, което като бях по-малка за мен бе омагьосан гора с десетки каменни плочи. Сега знам, че това е еврейското гробище. Там е и леля Естер. Много я обичах, защото винаги ми даваше кифла и лимонада, когато с баба рано сутрин я посещавахме, за да си купи тя новия брой от любимия й вестник. Сега като минавам през този град всичко ми напомня на тяхното искрено и чисто приятелство, което бе здраво закрепено от най-трудното време на миналия век. Техният пример е онова добро, което знам, че съществува. Просто имах нужда да си го припомня. И това е вдъхновяващо.

Държа в ръката си двете останали писма, които са били предназначени за моя дядо от баба ми Лилка. Препрочитам ги за пореден път. Каква сила е трябвало да притежава тази жена, за да се изправи пред целия свят. Тази сила се нарича истина и любов. Двете вървят ръка за ръка. Да спасиш един живот е геройство, а да спасиш един народ е доблестна постъпка, която е достойна за увековечаване.

………………………………………..

Животът е прекрасен. Да, сблъсква ни с редица трудности, понякога ни се налага да правим избори, които не са лесни… Но преди всичко трябва да гледаме на съдбата си с усмивка и не трябва да забравяме, че всичко зависи от нас самите. Дали ще правиш добри дела в полза на човека, или ще използваш всичко, за да се почувстваш моментно по-добре… Всичко е в твоите ръце. И ако избереш доброто се подготви за ожесточена борба срещу злото, защото то не се оставя да падне по гръб. Все пак знам, че колкото и нищожно да ни изглежда нещо хубаво, нещо благородно, колкото и да са малко хората, които преследват правдата; доброто ще пребъде. За вечни времена. Заедно с любовта.

157 - 2

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031