Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Николай Димитров Атанасов, Х клас, ЧПГ ,,Американски колеж- Аркус“ ЕООД – гр. Велико Търново

ВЛАКЪТ НА СПАСЕНИЕТО

 Студена февруарска вечер. Улиците са пусти. Сам, зимният вятър броди по тях, без цел и посока. Злокобен стон се разнася из града. Стига и до болницата, само един прозорец е озарен от мека светлина. Това е кабинетът на доктор Герджиков. Медикът преглежда последния си пациент за деня – началник в местната полиция.

     – Това ли е всичко, докторе? – попита с отегчение началникът, на когото му дойде до гуша от честите медицински прегледи, които са му наложени.

     – Да, капитане, вече може да се завърнеш към изпълняването на своя дълг към държавата – отговори с усмивка докторът.

     – Ах, Павле, да имаше повече хора, които да държат на изпълняването на дълга към родината, друго щеше да е – разочаровано отбеляза капитанът.

     – Да разбирам, че знаеш какво е да се стремиш напълно да спазиш клетвата си към родината?

Началникът кимна в знак на съгласие.

     – И да си готов да изпълниш своя дълг, без значeние какво би ти коствало! Клел си се да служиш вярно на родината си, което е похвално. Аз, от своя страна, съм се клел да ценя човешкия живот и да направя всичко по силите си за спасяването му.

 Усмивката постепенно започна да изчезва от лицето на д-р Герджиков, гласът му се понижи, придоби сериозен вид.

     – Така… – неуверено се включи началникът.

     – В тази връзка, като мой дългогодишен пациент и приятел, те моля да ми кажеш къде и кога минава влакът с евреи за София.

Военният си пое дълбоко въздух, шокиран от молбата. Разбра какъв бе планът на доктора. Познаваха се от много време, таяха дълбоко уважение един към друг. Не искаше да постави живота на своя другар в риск.

     – Опасявам се, че виждам какъв е планът ти. Като капитан в българската армия ти казвам, че не е редно да ти съдействам, не смятам да направя изключение, а като твой дългогодишен приятел не мога да допусна да изложиш живота си на риск.

     – А кое е редно, капитане? – попита докторът.  –  Според теб редно ли е да се избиват милиони хора като нас, докато ние най-спокойно си затваряме очите, защото не ни касае пряко? Дал съм клетва да пазя човешкия живот и ще я спазя. Мнението ти и законите на нашата държава не са от значение. Наясно съм с опасностите. Ще поема този риск, за да изпълня своя дълг не само като лекар, а и като човек!

Началникът остана безмълвен. След кратък момент на размисъл каза на Герджиков, че ще му остави папката с разписание на влаковете. Докторът искрено му благодари.

     – Оттам нататък си сам! – заключи военният, като тресна вратата след себе си.

Храбрият доктор остана сам в кабинета си. Единственото нещо, което се чуваше, беше злокобната песен на вятъра, разнасяща се по пустите улици.

***

Незнанието бе покорило влака и неговите пътници. Какво бяха направили, за да се озоват в него, пътниците не знаеха и най-вероятно нямаше да разберат. Натоварени като стока за продан, всеки един от тях се стараеше да не привлича вниманието на немските офицери. Високи и стройни, с лъскава черна униформа и автомат под мишница, младите мъже въплъщаваха немския идеал за свръхчовека (Übermensch). Излъчваха сила и авторитет. Човек би ги сметнал за военни като всички други, без значение дали съветски, британски или български, докато не погледне към светлите им лица. В ясните им сини очи не се четеше нищо друго, освен неприязън. Като хищници, които дебнат жертвите си, бяха готови да накажат всяко действие на пътниците, което сметнат за неуместно.

     – Къде ни водите?- имаше дързостта да попита един от пътниците.

Немецът го погледна презрително. Започна да говори с равен тон, запали цигара и посегна към кобура, от който извади своя Лугер и без да се колебае, простреля клетия човек. След този акт на омраза строго изкрещя заповед към пътниците. Уви, само неколцина от тях знаеха немски и успяха да го разберат.

     – По заповед на Водача на хилядолетния райх Адолф Хитлер, ние, еврейската сган, ще бъдем закарани на кратък, но запомнящ се престой в Полша като мярка за изпълнението на ,,Крайното решение‘‘. Каза, че ако не искаме да последваме примера на нашия приятел, да мълчим, докато не пристигнем – Това преведе на своите другари един от пътниците, който работел като журналист във вестник – правел преводи и пишел статии на немски.

Немецът запали следваща цигара и намести своята шапка, на която бе изобразен череп. Този елемент от немската униформа въздействаше най-много на хората.  Страхът скова влака напълно. Вагоните бяха обхванати от притеснение. Пътниците останаха безмълвни, скърцането на релсите беше единственото нещо, което се чуваше.

Следващият ден не беше по-лек. Силите на пътниците започнаха да намаляват. Гладни, изтощени и уплашени си задаваха един въпрос: защо са подложени на тези мъчения, нали и те са хора като всички останали, и те се борят с живота, и те имат семейства, и те са вярващи. Някога уважавани граждани, сега са третирани като животни, пътници във Вагона на смъртта. Защо беше така печално оставен белег върху живота на всеки един от тях, те нямаше да разберат.

Започнаха да губят надежда и да приемат трагичната си участ. Тогава един се надигна, висок здрав мъж, с гъста брада. По езика на тялото му се разбираше, че няма да отстъпи. Бавно и спокойно се насочи към офицера. Немецът беше сам, партньорът му бе отишъл в съседен вагон. Отначало не забеляза наближаващия, неволно отмести поглед от вестника си и го видя. Въпреки това той не спря. Пулсът на немецът се ускори, студени капки пот потекоха изпод лъскавата му шапка. Есесоовецът посегна към своя автомат MП40, но закъсня. Хищникът стана жертва. Мъжът се нахвърли на войника. Успя да нанесе удари първо в лицето, аз след това и в корема на офицера. Виковете му се чуха из целия влак. Започна да се моли, но беше безжалостно изхвърлен от вагона. Чул виковете, цял отряд войници влезе във вагона. Без капка страх мъжът ги погледна в очите. Последва дъжд от куршуми.

***

Зловещо спокойствие завладя влака. Преводачът каза, че е чул немците да споменават, че наближават София. За надзирател на вагона беше избран значително по-млад войник, с руса коса и сини очи. Седеше сам до вратата на вагона. Сякаш от нищото до него седна малко дете. Светло момиченце, с къдрава руса коса. Мина известно време, детето и немецът се спогледаха. Изведнъж, нещо в него се промени. Младият немец беше зашеметен от приликата между него и момичето. Като че ли детето отключи далечен спомен у младия мъж. Спомен – отдавна забравен. Този момент беше прекъснат от влизането на офицера, който му нареди да не се разсейва. Младежът отново се върна към спазването на задълженията си. Влакът забави, за да направи поредната спирка за проверка. Пътниците бяха напълно пречупени, но всяко отваряне на вратата на вагона беше лъч надежда, че някой спасител ще дойде и ще ги освободи от клетката им.

Вагонът спря, дървената врата се отвори, чуха се стъпки, някой идваше – дали това беше възможно? Дали наистина молитвите им бяха чути?  Уви – прага на вагона прекрачи мъж с офицерска униформа. Нещо с него не беше в ред. Униформата му беше различна – вместо лъскава и черна беше кафява и мека. Нямаше нито сини очи, нито руса коса. На каската му вместо череп имаше лъв. С влизането си започна строго да нарежда на немците, които не очакваха подобно отношение. Пътниците се бяха наслушали на немски през мъчителното си пътуване – неговият беше някак различен. Беше дошъл с болнична камионетка, която спря до вагона. В нея го чакаше жена.

След разговора си с немците започна бавно да минава сред хората. Единствено хладнокръвието му прикри ужаса, който изпитваше. Видяното го остави без думи. Десетки хора, наредени един до друг, в дървен вагон, без прозорци и седалки, трепереха от студ в мразовития пролетен ден.  Докторът запази самообладание, сред пътниците започна да търси деца. Завърши първоначалния си оглед и се върна при офицерите, с които проведе кратък разговор. Бавно се насочи към хората. Излъчваше спокойствие. Майките скръбно стискаха децата си за последен път. Погледна всяка една от жените в очите, опитвайки се да разкрие добрите си намерения. Страхът не им позволи да видят доброто, което се криеше под униформата. Направи опит да отдели децата. Не получи съдействие. Със сила Герджиков изтръгна всяко едно от петте деца във вагона от обятията на ужасените майки. Отприщи се хаос. Жените плачеха, децата пищяха – само докторът остана привидно спокоен. На офицерите каза нещо на немски, след което смъкна децата от вагона. След като слязоха, медицинска сестра им раздаде храна и лекарства.  Забеляза, че ръката на едно от децата беше счупена и я превърза, докато момиченцето седеше мирно. В този момент едно дете се отскубна и се върна във вагона. Влакът отново пое по своя път. Всички се събраха около журналиста да го питат какво е станало и дали знае кой е прибрал децата им.

          –  Като че ли беше българин, доктор.  Проверявал за тиф.  На офицерите каза, че смъква децата за проверка. Да ви кажа аз, където и да ги заведе, не вярвам да е по-неприятно от там, накъдето сме се запътили. Като гледам, и той не обича германците, много-много. Можем само да се надяваме  – пък… каквото сабя покаже.

Докторът качи децата в камионетката и ги заведе в близкото градче. Спаси живота на всяко едно от тях.

***

Времената раждат своите герои. В ера на война и омраза  д-р Павел Герджиков избира да запази човешкото в себе си, спазва клетвата, която е дал и следва своя идеал с риск за живота си. Без да е длъжен, без да го моли никой, прави всичко по силите си, за да направи добро, да помогне на хората в тъмния за тях час*. Завещава своя пример. Всеки от нас решава дали го последва и да създаде своята история, вдъхновен от тази на един истински Герой.

На 29 януари 1980 г. израелският институт “Яд Вашем” награждава доктор Герджиков с почетната титла ,,Праведник на света‘‘.

*Най- тъмният час (The darkest hour) – Уинстън Чърчил

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

септември 2020
П В С Ч П С Н
« авг.    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930