Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Нога Халифа, Кириат Оно, Израел ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

 

Нога Халифа, гр. Кириат Оно, Израел

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Превод от иврит: Хелия Мандилова

Последната  нота

Част 1 – триото Сардо – Ферер

          Зимата на 1941 г.

          Франция, Балфур, ул. „Ру де ла кю“ 46. Тук живея с родителите си. Майка ми Сузан – Сардо Ферер е висока жена с кафяви очи и златни къдрици, от Полша. В целия град Балфур я познават, благодарение на талантливото ѝ свирене на цигулка. Но в последно време или по-точно през последната година, всичко това се превърна в минало. По неизвестни причини цигулката ѝ се намира на тавана и събира прах. Тя спря да концертира и сега седи с мен у дома, което от една страна ме радва, макар и да ми липсва свиренето ѝ.

          Баща ми Александър, или ако искате – Алехандро, се вижда с мен относително рядко. Той винаги обвинява работата си, твърдейки, че като счетоводител на Червената армия е затрупан с работа и понякога трябва да мислиш кое е за предпочитане сред приоритетите ти, и се налага понякога да жертваш време и мисъл, дори и това да не е нещото, което би предпочел. Баща ми обича игри на думи. Той вярва, че време и мисъл са господарите на света и че трябва да се действа според тях. Често говори с мистерии и играе с мен на загадки, в които трябва да се вложи мисъл.

         А аз съм Марта. В интерес на истината, майка ми ме е кръстила така, защото мисли, че всяко име показва нещо за човека, което дори и той не знае; и че ще дойде ден, , ще порасна и ще се превърна в лейди, като името ми. През последната пролет навърших 8 години и мечтата ми е да бъда като мама. Почти. Искам също така да свиря, но на пиано. Представете си сцената, публиката ръкопляска, приветства ме и ме аплодира, става на крака… и ме изпълва чувството за триумф, а гърлото ми се свива. Светлините угасват и аз оставам с последната нота.

Част 2 – в Париж, целият живот е пред мен

         Мама и аз излизаме от бакалница „Шарлот”, след като купихме няколко неща, които ни липсваха. Прекрачвайки прага, „заслужих” да видя гледка, която не бях виждала никога преди – по цялото протежение на улицата стотици мъже – войници, с дебели и плашещи ботуши, които им придаваха заплашителен вид, с оръжия и коне, впрегнати в колесници. На заден план се чуваха някакви команди, за чието значение можех само да гадая, поради оглушителния шум.  Изведнъж успях да разпозная гласа на Шандлер Скопелд, главната клюкарка на Балфур, а също и челистка, която е учила с мама в миналото.

  • Сузан! – извика тя. Мама се обърна. – Видях те… Видях те в списъка… Теб и Алекс. – с треперещ и напрегнат глас заекваше думите. – Трябва да бягаш!

         Мама си пое дълбоко дъх, погледна дълбоко в очите ми и в този момент вече знаех, че нещо  не е наред.

  • Марта, идвай веднага в къщи! – нареди тя.

         Погледът ѝ накара коленете ми да омекнат. Макар и да не знаех за какъв списък става дума, бях убедена, че това не е списък, в който би искал да присъстваш. Започнахме да тичаме и като стигнахме у дома, тя въобще не се поколеба дори за миг и се хвана за работа, все едно имаше в главата инструкции за действие:

Първо: Заключи вратите и след това покрий прозорците, така че дори и един слънчев лъч да не проникне.

Второ: От цялото имущество на дома избери само най-ценното и когато чантата се напълни, ще се наложи да оставиш всичко зад себе си.

И трето, и последно: Скрий всичко, свързано с миналото ти и го забрави, все едно не е било.

          Малко след това баща ми си дойде, потен и зачервен, облечен с палто и с работна чанта в ръка, с три билета за влака, които бе купил по пътя. Помогна на мама да затвори чантата и да преброи банкнотите с надежда, че има достатъчно, за да напуснем дома си и да започнем живота си другаде. Когато тате свърши и двамата с мама седнаха в хола, той потупа леко по дивана, за да ми покаже да седна до него.

  • Марта, трябва да напуснем.
  • Защо?
  • Сега не можем да ти кажем, по-нататък ще разбереш.

          Никога не съм мислила, че ще трябва да напусна дома си без предупреждение, та нали приятелите и съседите ме обичат толкова много. Те винаги ми се усмихват и ми махат от улицата. Изведнъж забелязах трите паспорта със снимката на всеки от нас. Баща ми се е погрижил на връщане да се отбие при г-н Скопелд, известен с многобройните си връзки, с молба да ни създаде нови самоличности и нови паспорти. Майка казва, че всяко име говори  нещо за човека, а сега това ни е отнето. Майка ми ще се казва Рене, баща ми Емил, а тази, която беше едно време Марта, се превърна в Мерикруз Ажар. „Цял живот преди това Марта, а от днес вече не?” – мислех си аз.

  • Трябва да побързаме, преди полицаите да дойдат. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи, никога няма да разказваш за себе си – закле ме тате.

         Когато излязохме през вратата, всеки от нас носеше чанта и държеше в ръка нещо, скъпо на сърцето му. Мама избра снимка в рамка, на която стояхме до новия си дом, когато се преместихме тук. Тате реши, че няма причина да пази нищо ценно, че трябва да мислим за бъдещето, а не да се съсредоточаваме в миналото, затова стискаше трите билета за влака. На мен ми отне много време да мисля за нещо свое, но накрая избрах нотите за цигулка от последния концерт на мама с надежда, че като се върнем тук някой ден, всичко ще си бъде постарому. Но когато тате заключи вратата, разбрах, че това ще бъде последният път, когато ще бъда тук и звукът от скърцането на вратата ще бъде последната нота, която ще ми остане от ул. „Ру де ла кю” 46.

Част 3 Плащане за свобода

          Баща ми реши да се преместим колкото се може по-бързо в Лион, в Южна Франция. Погледна ме в очите и обеща, че когато пристигнем там, няма да ни се налага да се тревожим повече. Мама вдигна ръка и след броени секунди до нас спря такси.

  • Към гара „Борто ла ви” – нареди баща ми.

          Майка ми седна до мен на задната седалка и започна да ме гали по главата. Това бе първия път, когато съм будна в толкова късен час и се намирам извън къщи.

           Гарата в Париж е построена до Айфеловата кула. В интерес на истината, никога не бях имала възможност да видя кулата, особено пък през нощта. Докато пътувахме забелязах, че над върха ѝ се появиха три звезди, но по някаква причина почувствах, че звездите вещаят нещастие. И те се подредиха в една линия в чест на раздялата ми с Париж.

        „Влакът за Лион № 569 тръгва след пет минути! Всички пътници да се наредят на опашка с приготвени за проверка билети!” – обяви разпоредителят на висок глас.  Когато пристигнахме, баща ми ме дръпна към себе си и сложи ръка на рамото ми, докато с другата прегърна майка ми, за да не се загубим сред множеството. Разпоредителят приближи, облечен с униформа и с фенер в ръката, с който осветява билетите.

  • Качвайте се! – грубо извика той.
  • 607-609 са нашите места – каза майка ми и започна да търси с очи номерата.

         След като се настанихме, срещу нас седнаха баща и син.

  • Семейство Сардо-Ферер? – попита човекът с любопитство?

          Носеше черна филцова шапка, мустаци, монокъл и шкембе отпред. Сърцето ми подскочи при мисълта, че са ни хванали.

  • Пиер Мадлен! – усмихна се широко баща ми – Какво ще правиш в Лион?
  • Ще търся бъдеще на Леонард – отговори Пиер. – Жена ми Жулиет откри, че е в списъка. Тя не иска да ни постави в опасност и помоли ние със сина ни Леонард да напуснем.

         Чудех се дали става въпрос за същия списък, в който са включени родителите ми.

  • Съжалявам да го чуя, ние също сме тук по същата причина, но аз се заклех, че никога няма да оставя семейството си – каза баща ми, докато гледаше към мен и майка ми.
  • Извинявам се, че ви прекъсвам, но откъде се познавате с Пиер? – попита майка ми смутено.
  • С Пиер се познаваме още от детство, винаги се събирахме да учим заедно за бар мицва в синагогата… – те се усмихнаха един на друг от ухо до ухо и се разсмяха при спомена за добрите времена.
  • Ти си Марта, нали? Помня те, още когато беше малко момиченце – каза Пиер.
  • Да, аз съм Марта, приятно ми е да се запознаем.
  • Запознай се със сина ми Леонард.
  • Здравей, Марта, аз съм Леонард, но предпочитам да ме наричат Леон. На колко години си? – попита той. Имаше дълга коса и кафяви очи, в края на всяко от които имаше бенка.
  • На 8 – отвърнах.
  • Ще бъдете добри приятели, сигурен съм – заяви Пиер.

         Този момент бе първото добро нещо, което ми се случи, откакто напуснахме Балфур.

         Пътят продължи към четири часа и половина. От тръгването триото Сардо-Ферер и семейство Мадлен бяха като едно. Когато стигнахме в Лион, аз и Леонард започнахме да учим в училище „Дебют и пю” в течение на 6 месеца. Там се запознах с приятели и станах отлична ученичка, дори се включих в оркестъра на училището като пианистка. И спокойствието се върна напълно.  Пиер предрече бъдещето и наистина аз и Леонард станахме приятели. Баща ми продължи да работи като счетоводител в Червената армия, Пиер работеше като лекар и изведнъж всичко се подреди. Но всичко това изчезна, когато страхът отново се възцари.

         Две седмици преди рождения ми ден германците превзеха Лион. На връщане към къщи видях много хора, събрани на градския площад, а войниците минаваха от врата на врата във всяка сграда и изхвърляха имуществото. Докато тичах към къщи, си мислех, дали да не тичам на зиг-заг, в случай, че стрелят по мен. Така ще бъда достатъчно гъвкава и куршумите ще минат покрай мен. Когато стигнах у дома, видях отново същия войник, който беше в Балфур, облечен в униформа и тежки ботуши, които изглеждаха като направени от желязо. Той яростно зачука по вратата и поиска да види баща ми.

  • Емил Ажар! Или трябва да те наричам Александър Сардо-Ферер! – извика. За момент настъпи тишина. – Чифутино! Осмеляваш се да нарушиш военна заповед?! Щом е така, ще се наложи да разбия вратата след 3… 2…

          Преди да успее да стигне до 1, баща ми за стотна от секундата смени изражението си и се разтегна във лъжлива усмивка.

  • Добър ден, войнико, – каза с испански акцент, докато козируваше с дясната ръка.

         Войникът впи поглед в баща ми и му протегна плик от пергаментова хартия.

  • Утре да се явиш да служиш в бюрото на Червената армия – нареди той. Удари крак в пода, завъртя се и трясна вратата.

     Баща ми наведе поглед и промърмори с треперещ глас:

  • Заклевам се, че ще им поискам сметка. Те ще платят за действията си.

         Още по тъмно баща ми изчезна, а също и Пиер. Сега с Лео имахме още нещо общо – и двамата нямаше да чуем повече гласа на бащите си и за съжаление, последната нота бе изсвирена. Отново.

Част 5 – овце без вълна

         „Семейство Бон Петье, Реклер, Савон…“ – така войникът викаше всяко семейство на градския площад и когато извикваше името, семейството трябваше да излезе крачка напред и да се качи на влака. Това бе син влак, който пътуваше на изток, с шест дълги вагона, а на всеки вагон имаше прозорец с решетки, през който можеше да се види самотна звезда всеки път. От комина на локомотива излизаха облаци пушек.

  • Сардо-Ферер!“ – извика войникът. Аз и мама излязохме напред. – Детето твое ли е? – попита.
  • Да, мое е – каза майка ми в опит да не буди подозрение и прегърна Лео.

          Войникът ни натъпка в средния вагон и затвори вратата. В този момент настъпи дълбок мрак, в който можех да различа само чифтове очи. В момента, в който влакът изсвири и потегли, мъжете се молеха и целият влак плачеше. Във вагона липсваше вода и радост, но беше пълен с жестокост. Изглеждаше като предназначен за овце за заколение, но овцете поне имаха вълна да ги топли в този страшен студ.

          Когато реших да се разсея и да погледам пейзажа, пред мен се откри ужасяваща гледка. Войници кривиха устите си,  като крещяха, а много хора, облечени в черно-бели раирани костюми, чиито вид ми напомняше клавишите на някакво човешко пиано, като всеки имаше собствен специален тон и заедно създаваха мелодия, стояха в редици до номерирани бараки.  Войниците вървяха напред-назад и ги сортираха по важност, както майка ми правеше с вещите ни в деня, в който напуснахме Балфур.

  • Всички евреи да слязат от вагона! – извика командирът с шапка, показваща ранга му.
  • Вие трябва да отидете в последния вагон и в никакъв случай да не слизате преди следващата спирка – закле ни мама, дръпна ме за ръката и ми даде банкнота от 45 френски франка. – Не забравяй какво ти казах! Ще ми липсваш, но се надявам, че ти няма да тъгуваш за мен – промълви тя и сълзи се затъркаляха по бузите ѝ.

          Слезе от влака и единствената звезда, която успях да видя през прозореца, бе мама. Един от войниците хвърли поглед към вагона, за да провери дали някакъв „евреин“ не е останал.  Ние, скрити зад сеното, затискахме устите си с ръка, за да не издадем и звук. Той затвори вратата на вагона и аз надникнах, за да потърся мама. Когато пъхнах ръка в джоба си, за да пазя парите, усетих лист хартия. Той  съдържаше последните ноти за цигулка, които мама изсвири. Поставих листа на сеното и на студения метален под „свирих“  отново и отново пред хората партията на пианото, и когато стигах до последната нота, знаех, че трябва да започна отново.

Част 6 – Черквата „Сокре“

          Ние с Лео избягахме в село на име Фарук. През първата седмица намерихме подслон в малка ферма на възрастна двойка, които ни позволиха да нощуваме срещу работа. През нощта учех Лео на елементарен испански, за да можем възможно най-добре да се преструваме на испанци. В интерес на истината, не мога да кажа, че той беше някакъв гений на испанския, отне му няколко дни докато успее да се представи. Винаги обвиняваше студа, който прониква в костите му, както баща ми имаше навик да обвинява работата си. Един ден, докато с Лео търсехме друго скривалище, към нас се приближи мъж със светла кожа, къдрава коса и нос, остър като нож, облечен в бяла рокля и над нея наметка. Той впери поглед и след това се огледа наоколо, за да се увери, че сме сами, направи крачка към нас и попита:

  • Сами ли сте тук, деца? Загубихте ли се?

         Знаех, че въпреки че все още бях дегизирана, не бива да разговарям с непознати, но преди да успея да отблъсна помощта му, Лео едва не падна в краката му и започна да хленчи:

  • Самички сме, господине, без покрив и храна… – завайка се той.

          Очите на мъжа заблестяха и той каза утешително:

  • Елате след мен.

          Поведе ни към висока сграда, която ставаше все по-тясна и по-тясна, със златни украшения. На входа  й имаше табела, на която пишеше със златни букви: „В черквата Сокре всеки е приет“, а до нея бяха изрисувани ангелчета. Човекът ни поведе нагоре по стълбите, където на целия етаж видяхме жени, облечени в черно и бяло. Но това не бяха дрехите, които носеха хората, когато видях мама за последно. Жените впериха погледи в нас и преди да успея да разбера причината, човекът хвана Лео за ръка, а Лео се хвана за ръката ми. Той ни въведе в стая, пълна с книги и с рисунка на брадат човек на тавана.

  • Как се казвате?
  • Мерикруз – отвърнах уверено.
  • И какво търсиш самичка във Фарук? – полюбопитства той.
  • Родителите ми трябваше да напуснат… – отговорих незаинтересовано, докато сълзите ме душаха за гърлото.
  • И кой принуди родителите ти на такова действие? – наведе се той и ме погледна направо.
  • Не знам, но оттогава не съм ги виждала повече… – Колкото и да се напрягах да сдържам сълзите си, треперещият ми глас разкри лъжата.
  • Как е истинското ти име, девойко?

           Знаех, че не трябва да се поддавам на напрежението и трябва да отговоря „Мерикруз“, но всичко, което излезе от треперещия ми глас, бе: „Марта“.

  • А ти, млади момко? Как се казваш?
  • Леонард, но аз предпочитам Лео – отговори. – А Вие как се казвате, господине?
  • Името ми е Фаншоу. Мога да си представя през какво сте преминали… – И въздъхна тъжно. – Междувременно е по-добре да спите тук тази нощ.

         За пръв път усетих, че последната нота може да е начало на нова мелодия.

Част 7 – шма, Израел (чуй, Израел)

         Сутринта се събудих от звуците на непозната молитва. Жените, събрани в залата, пееха с меки, кадифени гласове. Реших тихо да надникна през парапета.

  • Внимавай! – извика жена със зелени очи и прибрана под шапката коса.
  • А ти?
  • Аз съм Клер, главната сестра на църквата, а това са монахините. – погледна надолу. – Свещеникът ме помоли да проверя дали бихте искали да се присъедините към пеенето.

          Кимнах в знак на съгласие. Когато слязохме по стълбите, забелязах черния роял, на който Фаншоу свиреше позната на ушите ми мелодия, поставен върху стъклен под.  Когато лъчите на слънцето проникнаха през него, цялата черква светна; това беше мелодията, която майка ми свири на последния си концерт.

  • Обичаш ли пиано, Мерикруз? – попита Клер.
  • Това е най-любимото ми нещо!
  • Щом е така, ще трябва да те помоля ти също да ми посвириш.

          Пристъпих към него.

  • Мога ли? – попитах.

          Той мръдна настрани и ми направи място до него. Монахините ме гледаха и усещането беше, че това е първият ми концерт, а залата е пълна с щастлива публика, очакваща да види таланта ми.

         Независимо, че това не бе публиката, която бих избрала и  отчуждението и разликите са видими, се влюбих в това усещане и свирих същите ноти от сутрин до вечер, отново и отново… Само че този път вместо допира на пръстите ми до студения метален под, всяко докосване извличаше звук, който замайваше ушите ми.

        Така беше цяла седмица, докато един ден аз и Лео решихме да играем на криеница и аз реших, че скривалището ми ще бъде до библиотеката. Изтичах разсеяно между рафтовете, седнах с кръстосани крака и мълчах. „Чуй, Израел, нашият Бог е Бог единствен…“ – така звучаха зад мен гласове, познати ми от дома. За момент помислих, че всичко е във фантазията ми, но когато те казаха „Амен“ с шепот, знаех, че това не е случайно. Маската на испанката Мерикруз се разпадна и Марта възкръсна за живот. Не знаех как мога да се разбера с тях и да питам: „Вие също ли сте евреи?“, защото в момента, в който попитам, ще наруша думата на баща ми.

  • Намерих те! – извика Лео и аз се обърках дали да му кажа и как точно.
  • Лео, не сме сами. Те също, нали се сещаш… – Не трябваше да добавям нищо повече, Лео знаеше за какво говоря.
  • Те също са евреи.

          От този ден към черквата „Сокре“ се присъединиха още  „монахини“, но не знаех какво ги води насам. Още и още ноти допълваха произведението „Черквата Сокре“, а последната нота се отдалечаваше във времето.

Част 8 – Джонатан Ричардсън

           През нощите мислех за мястото, където са родителите ми и дали могат да се завърнат. При първата възможност, която ми се удаде, попитах Фаншоу:

  • Когато напуснах мама, видях толкова много хора, които можеха да бъдат тук. Защо точно аз от всички останали?

          Той потупа стола, както баща ми.

  • Искам да ти разкажа една история. През 1715 г. прочут художник на име Джонатан Ричардсън е нарисувал Адам. Той го е описал като добродушен човек, с добро излъчване. След време споделил, че това е любимата му рисунка. Баща ми беше ценител на изкуството и реши, че иска аз, като негов първороден син, да порасна и да стана такъв. Това е причината да се казвам Фаншоу, на името на Томас Фаншоу. В детството ми баща ми също бе свещеник и винаги бях неговата дясна ръка. Рисувахме по стените на черквата ангели, а на тротоара на съседната улица – дама. Знаех, че ще дойде ден и ще изпълня мечтата на баща ми: „Смисълът на християнството е да бъдеш добър през цялото време, дори и с тези, които са ни причинили неправда. Християнството означава да обичаш съседа си, като себе си, и да се отнасяш с всички хора, както би искал да се отнасят към теб. Християнството означава да бъдеш нежен, пълен със състрадание и да прощаваш.“  Така ми говореше често. Отношението към евреите противоречеше на това послание, не можех да остана безразличен, дори и това да изискваше от мен жертви. Ограниченията разбиха сърцето ми, затова реших да предприема действия: реших да чакам в края на деня до гарата и да водя в черквата „Сокре“, за да се скрият, онези изстрадали хора, които са успели да се освободят.  Чувствах ангажираност и отдаденост към тях като свещеник, отец, приятел и човек. А така също и към теб, и към всички останали монахини – всички сте евреи, но преди всичко, всички сте хора.

Част 9 – Си, Фаншоу остана

          Четири седмици и шест дни бях Мерикруз навън, въпреки че всички знаеха името ми. В неделите свирех на пиано мамината мелодия, а двамата с Лео играехме на „Събери буквите“, както правехме с родителите ни. Един ден слязохме до черковния шкаф, за да вземем няколко листа за играта, когато се чуха се удари по вратата.  Лео ме дръпна на двора.

  • Фаншоу Лербел? – попита мъж, който придружаваше един войник. Беше ми познат отнякъде, мисля, че го видях в черквата няколко пъти да се моли.

Фаншоу кимна.

  • Да не би да има грешка в идентифицирането?

Мъжът вдигна поглед.

  • Пази, Боже! Скъпи отче, знаете ли какъв е прякорът ми? Прякорът ми е еврейски ястреб и този прякор не е просто приятелски. Винаги знам къде се намират те, винаги ще бъда над тях в хранителната верига, винаги, винаги ще побеждавам. Затова дойдох при Вас с въпрос. Едно птиченце ми каза, че е възможно да криете тук евреи… – Той се изсмя. – Не се опитвам да подкопая мястото Ви и съм сигурен, че не бихте извършили такова мерзко деяние. Да пазите дивите зверове, кой е чувал подобно нещо. Мога ли да хвърля поглед?

         Фаншоу погледна табелката с името и каза:

  • Войнико Горлеми, ако сте толкова сигурен в моята праведност, защо трябва да я доказвате? Мога да Ви гарантирам, че нито един евреин не живее под покрива на черквата.

          Той се изплю на пода и с възмущение погледна нагоре към Клер, като скришом ѝ даде знак тя и останалите жени да слязат в мазето.

  • Да не би да имам нещо на блузата? – попита войникът, след като забеляза, че той не го поглежда в очите.
  • Съвсем не, Горлеми, чувствай се удобно да претърсиш, ако това е желанието ти.

          Войникът закрачи към центъра на черквата, прокара пръст по клавишите на пианото, което издаде оглушителен шум.

  • Предполагам, че не управляваш черквата „Сокре“ сам, нали?
  • Прав си, изглежда сестрите са отишли да се погрижат за стопанството на черквата – оправда се той.
  • Щом е така, извикай ги, сигурен съм, че няколко минути почивка няма да навредят, освен ако не нарушиш заповедта. Нали знаеш какво ще стане, ако не ми кажеш истината?! Ясно ти е, че животът ти няма да е същият, ако изобщо си жив?
  • Наясно съм.

         Войникът тръгна с тежка крачка и накрая спря в центъра на етажа със стъкления таван и пианото. Той легна и залепи ухо на пода за няколко секунди,  после се изправи и без колебание извади черния си пистолет.

  • Ако тук няма евреи, няма причина някой да пострада, нали?

        Фаншоу се приближи към него с бързи стъпки, за да грабне пистолета му, но беше твърде късно. Войникът Горлеми изстреля 3 куршума надолу. Стъкленият етаж се пръсна, пианото падна и изсвири последната нота, която звучаше в минор, докато не остана последният евреин.

И ти, Фаншоу остана, къде?

В човешкото пиано.

https://www.youtube.com/watch?v=BR1TWmEEKDU

„Танцуваме с Мириам“ – уъркшоп

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Дигитална книга

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2021
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031