Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Огнян Генов Димов – Национална гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“ – гр. София

ПРАТЕНИК НА СЪДБАТА

Датата бе 20 март, годината 1943. Небето беше мрачно, пълно с облаци. Надвиснало като тъмно вретище, то задържаше злото над нещастната земя и не позволяваше на безпомощните души да си поемат глътка надежда. Студът разнасяше зловонната миризма на страха из сърцата на обречените на смърт. Въпреки че зимата приключваше, бурите и бедите в живота на евреите не стихваха. Мръсните конски влакове пътуваха към неизвестната, но сигурна гибел. Воплите и стенанията, идващи от малките отвори на тези големи животински клетки, изпълваха въздуха с неописуемата си болка и страдание. Хиляди гласове молеха за милост и сякаш като гръм отекваха в природата. Начинът, по който се отнасяха с толкова невинни хора, бе зловещ и жесток. Човеци се третираха като по-нисши от своите, зверство, което беше непростимо и от Всевишния. Никой не забрави ужасa, който покоси хиляди деца, мъже, жени и старци. Всички дълго време си спомняха сълзите, които бяха изплакали за своите роднини и приятели, скръбта и тревогата, които бяха изпитали по тях. Дори ударът от бича не оставя толкова дълбоки рани, каквито случилото се през тази година направи.

***

Влаковете от Тракия и Македония спряха на гара „Юг“ в Лом, за да могат евреите да заминат с параходи по Дунав до Виена и оттам да бъдат депортирани в лагерите на смъртта. Присъствието им на железопътните линии нямаше как да остане незабелязано от местните жители, които чуваха виковете и молбите за вода. Пътят на депортираните бе тежък – солената пастърма, която беше дадена да се яде преди тръгване, предизвика неистова жажда; условията във вагоните бяха безмилостни – беше мръсно, тъмно, нямаше възможност за поддържане на хигиена. Всички физиологически нужди се извършваха на местата, на които се и спеше; дизентерията бе плъзнала и имаше много болни.

Единственият лек за страданията в този момент се оказа един човек, изпратен от Съдбата – медицинската сестра Надежда Василева. Тя разбра за ужаса на гарата от посещението си при съпругата на сръбския пограничен агент Пенка Вуко Ивошева.

       – Не мога, како Надке, от три дни да вляза в кухнята да си гледам работата от милост, като чувам писъците и молбите по линиите, пълни с вагони с евреи, които ще ги изпращат за Германия и чакат параходи. – рече домакинката, подавайки чашата с кафе на гостенката си.

Щом чу това, медицинската сестра незабавно отиде до съседната стая, откъдето се виждаше гарата, и съзря покъртителната гледка. Веднага се втурна с кофа и кана с вода към влаковите композиции. Там я пресрещнаха полицейски и митнически стражари. Въпреки, че държаха насочени пушки в ръцете си, това не спря порива ѝ да помогне на страдащите.

         – Назад, ще стреляме, ще те убием като куче!

         – Назад! – извика ѝ един, като я блъсна в гърдите с оръжието си.

         – Ти, човече, нямаш ли жена, деца? Не знаеш утре какво ще стане с тях. Не ме ли позна? – стрелна го с пламенен поглед Надежда.

          – Знам, че си на Василев жената, но сега не те познавам. – каза и я блъсна отново.

          – Убий ме, но ме пусни на тези грешници да дам поне по капка вода! Нямате ли вие сърца, нямате ли души? Как може три дни и три нощи хора да вият като животни и да не им се дава поне капка вода?

Нито насочените оръжия към гърдите ѝ, нито заплахите, че ще я застрелят като куче, не успяха да я накарат да се предаде от целта си под натиска им. Тя за миг не се поколеба и се устреми към вагоните.

На една от улиците срещу гарата се насъбра тълпа от българи, тукашни евреи и турци, която виждайки смелата постъпка на Василева, започна да помага. Всеки търсеше и набавяше нови съдове с вода от околните къщи, а няколко циганчета се осмелиха да се доближат до линиите и да пренасят кофите и канчетата от вагон на вагон. Тълпата нарасна, а с нея и помощта. Надежда миеше, изплакваше съдове, падаше и ставаше, нагазваше в човешки изпражнения, къде изчистени, къде не. Много хора натрупаха всичко, каквото бяха успели да намерят, подаваха ѝ го, а тя предаваше. Болните ѝ искаха лимони и кибрит заради дизентерията и тъмнината. Медицинската сестра не помогна само за утоляване на жаждата за вода. Тя утоли и жаждата за надежда.

Откъм митницата се зададе група от български и немски офицери.

        – Назад! Кой позволи на тази жена да дойде и да раздава помощ?

Нито звук не се чу, всички стояха като гръмнати и никой не смееше да каже нищо – към тях бяха насочили пушки. Напред излезе Слави Пънтов, хвана Надежда за дрехата, раздърпа я и ѝ рече:

        – Кой ти позволи да правиш тези щуротии? Марш назад, ще дам заповед да те арестуват! – и посочвайки към насъбралите се хора, каза на стражарите – Разпръснете тълпата, арестувайте всички евреи, арестувайте и тази жена!

Той отново я погледна и попита гневно:

         – Не ме ли познаваш кой съм?

А Надежда, запазила цялото си самообладание, спокойно му отговори:

          – Знам, че си Слави Пънтов и че си председател на Търговското дружество, а също и на „Червения кръст“. А ти не ме ли познаваш? Бях там, когато ни раздаваха самарянските длъжности. Самарянка съм и изпълнявам дълга си.

             – Кой ти позволи, кой те задължи? Какви са тези своеволия както от твоя, така и от ваша страна? – каза, обърнат към полицаите.

         – От никого не съм искала разрешение, никой нищо не ми е възлагал, а напротив – стражарите щяха да ме застрелят, но сърцата им не са от камък и ме пуснаха да давам вода.

        – Марш, прибирай се вкъщи, иначе ще бъде късно!

Всички мълчаха и гледаха, а той им обясни с две думи, че „Тя е една ненормална“. Медицинската сестра се върна към тълпата, но главата ѝ се замая и припадна.

***

      В града пристигнаха униформени български полицаи, най-вероятно бяха изпратени от столицата. Надежда се спря пред тях и ги запита:

       – Кажете ми, господа, престъпно ли е, че си позволих да давам вода по вагоните на онези нещастници, които изпращат за Германия? Аз съм самарянка, но не нося картата си в себе си. При това, че г-н Пънтов ме познава, той нареди да ме арестуват.

       – Елате с нас, госпожо, сега ще Ви пуснат. Ще кажете, че г-н Стамболов е наредил да Ви освободят – рече един, излязъл напред.

Стражарите на митницата като видяха, че медицинската сестра е с групата от полицаи, я пуснаха без проблем. Няколко циганчета изтичаха към нея с товари лимони, ябълки, кибрит, свещи, захар, кисело мляко и още много неща. Тя беше радостна, че успява да раздаде помощ на нови вагони, които преди не се виждаха от ул. „Видинска“, където по-рано се беше събрала тълпата. Двама митничари я забелязаха, отидоха при нея и я предупредиха:

        – Идете си, госпожо Василева! Заповядано ни е да Ви арестуваме. Не ни правете беля.

Веднага след това, вместо да се прибере вкъщи, се запъти към Държавната болница, за да се срещне с д-р Циков, управителя на болницата. Тя му разказа всичко в подробности, а той, след като я изслуша с внимание,  с въздишка рече:

        – Вярно е, Василева. Трагедията на тези хора е много голяма, но какво да се прави – война е, времената са такива. Ето, имаме телеграма, че до довечера още транспорти пристигат, а и утре ще дойдат нови. Ти щом си могла на своя глава да направиш това, без да мислиш за последствията, макар че без заповед и разрешение не бива да се върши нищо току-тъй, то поне изкарай докрай поетата си работа. Но на никого нито дума за това, което си видяла и чула, защото има строга и поверителна заповед отгоре. Доверявам ти, че тукашните евреи предложиха да приготвят топла храна и чай, но ние ще кажем, че е от „Червен кръст“, иначе няма да се допусне.

         – Готова съм да изпълня всичко, но не бива да става без саморъчно разрешение от Слави Пънтов, защото пак могат да ме спънат.

Към два часа следобед в къщата ѝ пристигнаха Мико Берах Моше, кмет на еврейската общност и Алберт Бераха. Те ѝ донесоха визитна картичка на председателя на Търговското дружество, на чийто гръб пишеше, че се позволява на Надежда да се движи по вагоните на гара „Юг“, които ще пристигнат. Работата ѝ започваше в пет часа вечерта.

***

В уточнения час Надка вече бе там. Дойде и д-р Циков, а в същото време пристигнаха каруци, натоварени с казани топла храна и придружени от цигани, защото евреите нямаха право да припарват до вагоните. Трупаха се купища от цигари, печени картофи, сирене, захар, легени с кисело мляко, плодове и пр. Но нищо не можеше да се пипа, докато не пристигнеше комисарят по еврейските въпроси. Към шест и половина следобед той се яви, разгледа всичко и даде заповед на стражарите да разпръснат отново насъбралата се тълпа. Самият Слави Пънтов сам разбъркваше купищата и като извади една голяма питка, каза на медицинската сестра:

        – Тези евреи пред нищо не се спират. Ето, виждаш ли, че са поставили знаци върху питката! – разчупи я и я захвърли в различни посоки.

Надежда, заедно с две-три циганчета, пренасяше казаните, сипваше в съдовете, които ѝ се подаваха от процепите в отворите или отгоре от дупките на вагоните, но миризмата и мръсотията бяха невъзможни. Нямаше вода на разположение, за да се изплакват мръсните съдове, и храната директно се слагаше в тях. Разкри се грозна картина – циганите, заедно с един железничар, грабеха и слагаха в джобовете си каквото си поискаха и взимаха по петдесет до сто лева на всеки, който желаеше чаша вода, лимон или варено яйце и събираха в ръцете си огромен брой банкноти. Един мобилизиран граничар се включи да помага, види се, прояви човечност. Донесе маркуч, с който да се поизплакнат съдовете. Често в тях имаше изпражнения и наред с това вътре се сипваше храната. В един от вагоните беше умрял старец, чийто труп се разлагаше, а една жена бе родила през предишната нощ и нямаше в какво да се увие новороденото дете.

Луната изгря и стана светло като бял ден. Към десет часа вечерта г-н Пънтов прекрати работата.

         – Василева, – каза ѝ той – елате утре в пет часа, за да може в шест да започнете да раздавате на останалите вагони, до които не сте стигнали днес.

***

На следващия ден, рано сутринта, Надежда се разбърза по задната улица, настигна г-н Алфандари и жена му, сподели им за родилката и за умрелия, а те, кършейки ръце, отговориха:

          – Не виждате ли, че сега се прибираме вкъщи? Бяхме у наши близки, за да не ни арестуват.

Медицинската сестра изчака до десет часа, когато дойдоха казаните. Но при все такова голямо количество храна, стражарите не бяха оставили нищо. А от влаковете се чуваха викове:

           – Молим, пуснете ни да ходим по голяма нужда! Ще измрем тук, мирише!

За да бъдат отворени вагоните се изискваше отново заповед. Отвътре течаха мръсотии, дрехите и обувките на самарянската пак се изцапаха. Тя скочи на едно стъпало, скъса пломбата на вагона и задърпа капаците, но не можеше да ги отвори. Един стражар дойде и ѝ извика:

            –  Какво правиш?! Няма заповед!

           – Ти, братче, когато ти се ходи по нужда, заповед ли чакаш? Дори и свините не биха дишали в тази мръсотия. – му отвърна тя.

Един мъж изпадна в нервен припадък и започна да блъска с ръце и крака, за да поразтвори що-годе процеп. Същият железничар, който грабеше от храната, гледаше Надежда, удари се по главата и я попита:

         – Как смеете, госпожо? Ще ви застрелят като куче.

По задните линии местни евреи наблюдаваха какво се случваше. Между тях бе Роза Якова, жената на Мешулам Сабитаев. Малча Алкан даде голям пакет с бебешки пелени за новороденото дете, които успешно стигнаха до родилката. Естер Капон също беше сред тях.  И трите прегръщаха медицинската сестра и плачещи ѝ повтаряха:

        – Името ти ще е писано в еврейската история със златни букви!

***

      Надежда раздаваше надежда на нуждаещите се от нея. Помагаше не облечена в бяла престилка, а с душа, облечена в бели одежди, в каквито я виждаха страдащите и каквито са праведниците на света. И тя е една от тях!

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2020
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031