Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Павла Милославова Манова, 12 клас, Математическа гимназия„Гео Милев“ – Плевен

ПЕРЛИ

Сутринта на 11 март, вторник, 1943 г., Скопие

Черните токчета на Анна кънтяха по тротоара, а полите ѝ се заплитаха около глезените. Това обаче не я забавяше и секунда. Младата съпруга на полицейския началник на Скопие Стефан Попстефанов се носеше като черна вихрушка по улиците, водещи до гарата. Целият град я познаваше по широкополата шапка, без която не излизаше, и по наниза бели перли около врата ѝ, който сякаш разтваряше за глътка свеж въздух иначе строгия ѝ външен вид.

Анна най-накрая стигна целта си, закова се на перона пред релсите и без да мига, започна да следи картината, разкрила се пред очите ѝ.

Повече от седем хиляди души, наредени в колони по един, влизаха безропотно в големи конски вагони.

Вече десетина минути Анна наблюдаваше тия окаяни хора и те все влизаха в тия вагони, мястото не свършваше, и хората и те все не свършваха… Децата въртяха главите си наляво и надясно и много от тях неволно поглеждаха в очите на Анна, усмихвайки се невинно на тая хубава жена, макар и цялата в черно. Тия детски усмивки пробождаха сърцето ѝ най-болезнено. Тези деца тя не можа да спаси. Техните съдби приключваха в мига, в който влизаха във вагоните. Фактът, че не може да скрие седем хиляди души в дома си, ни най-малко не успокояваше Анна.

Когато тайната телеграма за депортирането на всичките девет хиляди евреи от Скопие пристигна от София в дома на Стефан Попстефанов, той не си беше вкъщи. Съпругата му прочете новината и скоро след това вече беше на телефона. От другата страна на линията стоеше Анна Сърчаджиева. След краткия разговор двете приятелки се заеха бързо да променят външния си вид. Облякоха дрехите на прислугата и развалиха строгите си прически. Попстефанова прибра белите си перли, а на излизане дори не погледна към широкополата си черна шапка. Двете приятелки смело закрачиха от врата на врата. По телефона се бяха разбрали – ще предупредят само приятелите. Ако се каже на всички, ще стане опасно. Паниката можеше да им навлече големи неприятности.

Младите жени успяха да обиколят целия град за една нощ. Много от предупредените избягаха още същата вечер. Но имаше и семейства с болни, които останаха. Помощта на двете не спря до тук. Намериха им тайни убежища у приятели, някои скриха в собствените си домове. Всички, на които нито те, нито някой друг успя да помогне, бяха събрани в тютюневата фабрика „Монопол“. Всичките 7144-ма евреи от Македония.

Сега, докато Анна гледаше как същите тия хора продължават да се тъпчат в железните ковчези, навярно Мори и Рашел Карио обсъждаха плана си за бягство с двете си деца в квартирата на семейство Сърчаджиеви.

Когато Стефан се върна от служебните си дела, разбра какво беше направила съпругата му. Но след първоначалното недоволство от своеволията ѝ той реши – ще помага. Сдоби се с карта на охранителните постове на границата с Албания и вечерта, хванати под ръка с Анна, двамата отидоха на гости у семейство Сърчаджиеви, които живееха в сградата на германското комендантство в града. У тях се криеше семейство Карио, което тази карта, която Стефан прилежно беше сгънал и прибрал във вътрешния си джоб, щеше да отведе до свободата.

Анна не помръдваше от мястото си вече половин час. До нея се приближиха двама мъже, облечени във военни униформи. Запалиха цигари и мълчаливо гледаха стопяващите се редици от хора. Не я поздравиха, значи не бяха от града. Навярно бяха прехвърлени в Скопие по задачата за депортирането на евреите от новите български земи. Най-накрая единият от тях прекъсна мълчанието и Анна стана неволен слушател на целия им разговор.

         – Гледам ги тея хора, Попов, и си спомням за погребенията в наш’то село. По традиция старците, като станат вече старци, започват да купуват пешкири. По вашему – кърпи. Тия пешкири после, като умре старецът, се раздават на дошлите на погребението. ‘Щото като умре некой и се връзва я кърпа, я плат някой, там… да има… на ръката на мъжете от семейството. Ама и на погребението всички си връзват – да знаят останалите, че скърбят. Моят дедо си купи ‘се бели пешкири. И като умре, като се стече цело село, щото много добър човек беше моя дедо и всички го уважаваха, изви се една дълга черна редица, чак до площада. И всички ‘се с бели пешкири на ръцете. В гробищата се стичаше една безкрайна броеница от бели мъниста. И гледаме сега с тебе тия хора пред нас – и те в черно, и те с кърпи на ръцете, ама със звезди кърпите, и си спомням аз за броеницата, дето се стичаше да почете моя дедо, и си мисля за броеницата пред очите ми, че тия хора вървят към собствената си смърт. Всичките са еднакви зрънца на перлена огърлица. Където отиде началото, там ще иде и краят.

         – Иване, не знаем какво ще стане с тях. Сега ги товарим, ще пътуват чак до Полша. Кой ще се занимава да превози всичките тия хора, от толкова много земи и накрая да ги убие?! Ние, що ще правят ония отгоре, не  знаем! Давай да си свършим работата и недей мисли толкова. С мислите идва и вината.

         – Вина за какво, Попов – с насмешка му отвърна другия. – Вина има само ако усещаш, че вършиш нещо нередно, не е ли така?

Попов сбърчи вежди, дръпна за последно от цигарата си и я стъпка на перона. Обърна се и закрачи към един от вагоните, а приятелят му мълчаливо го последва. Анна не можеше вече да седи на тази гара. Перлите на врата си сега усещаше като примка, която бавно се затяга. Завъртя се, полите ѝ се развяха и тя тръгна обратно към дома си със същата бърза крачка. Не се обърна назад. Семейство Карио все още се нуждаеше от помощта ѝ за бягстовото си през планините на Албания.

Същата тази мартенска утрин, на 250 км от Скопие, в старите предели на България

Асен Суичмезов пътуваше с тримата си съграждани в удобния пътнически вагон на влака София-Кюстендил. Това, за което бяха отишли в столицата, беше изпълнено. Молбите на кюстендилските евреи бяха удовлетворени, а съдбите им – спасени.

Когато преди по-малко от месец Асен беше в Скопие, видя как на събраните евреи за депортация се продаваха собствените им съдове, конфискувани от домовете им. Изпращаха тия хора на много дълъг път, трябваха им казани, черпаци и съдове за храна. И какво да прави човек – купува. Купува онова, което са взели от собствения му дом.

Затова, когато се прибра обратно в Кюстендил и в началото на март из града тръгнаха слухове, че ще събират по влаковете и местните евреи, Асен сериозно се притесни. И се заточи една безкрайна върволица в магазина му, който делеше чаршията с много еврейски дюкяни. Като влиятелен търговец хората го молеха за помощ и подкрепа.

Един ден, както беше сам в магазина, при него влезе Хаим. Асен забеляза угрижения му поглед, но причината за тази мъка знаеше още преди вратата да се хлопне зад гърба му.

         – Бай Асене – започна Хаим, но му беше трудно да продължи. Учтиво беше да подхване ежедневни теми, да попита за семейството на Суичмезов, но тая заплаха, която грозеше цялото му семейство стопяваше всякакво желание да спазва нормите на приличието.  – Знаеш за какво съм дошъл… Чул си, предполагам…

       – Знам, Хаим. Знам, че се тревожиш, но това са само слухове. Още нищо не се знае. Тая паника, дето се сее помежду ви, само ще ви свърши някоя беля.

        – Бай Асене, аз… не знам какво ще става. Ние може само да се молим. Но имам една молба към тебе. – Хаим се приближи до масата, на която беше подпрял двете си ръце Асен, и изсипа съдържанието на джоба си пред него.  –  Сара тази сутрин, преди да тръгна за работа, напълни шепите ми с всичко ценно, дето имаме. „Иди“ – вика – „при бай Асен и му ги дай да ги пази. На него всичко може да доверим“. Извинявай, бай Асене, нямах време поне в хартия да ти ги завия.

Хаим беше навел глава и с пръст разделяше всяка златна обица, гривна и огърлица от останалите, сякаш му беше трудно да се раздели с тия най-скъпи за него неща, които носеха толкова спомени. Когато подреди всичко на купчинки, в средата на тия малки златни хълмчета остана да белее само една перлена огърлица като река от мляко.

       – Тази я подарих на Сара за сватбата – усмихна се Хаим и най-накрая вдигна глава. – Е, бай Асене, ще ги вземеш ли.

       – Пак ти казвам, нищо не се знае. Може…

Хаим го прекъсна:

       – Ние да се застраховаме, пък ако дойдем след някой друг ден живи и здрави да си ги приберем, ще прощаваш за неудобствата, дето сме ти причинили.

Асен въздъхна тежко и кимна с глава. Хаим се усмихна от благодарност и скоро след това напусна магазина. Асен събра в шепата си всичките накити по масата. Не бяха много, но когато се обърна, за да иде до голямата стоманена каса отзад, бялата огърлица се изплъзна от шепата му, падна на пода и перлите ѝ се разпиляха. Асен спокойно отиде до касата, прибра останалите бижута и се върна в предната част на магазина да събира мънистата. Хаим му се беше доверил, затова сега негова беше отговорността да се погрижи за тая перлена огърлица.

В следващите дни нещата се случиха много бързо, а решенията за по-нататъшните действия се взимаха с общо съгласие и твърда ръка. На кюстендилската гара започнаха да пристигат празни конски вагони и на 8 март официално беше съобщено, че всички евреи трябва да се съберат на пероните на следващия ден. Същата вечер таен съвет от града реши – сутринта на 9-ти март делегация от 40 човека ще замине за София, за да говори с депутата от Кюстендил Димитър Пешев. Депортацията трябваше да бъде отменена на всяка цена.

На следващата сутрин Асен Суичмезов, облечен в най-хубавия си костюм, беше готов да се бори за правата на съгражданите си. Но вместо с него да тръгнат още 39-ма, на гарата дойдоха само трима – Владимир Куртев, Иван Момчилов и Петър Михалев. Четиримата не се отказаха от задачата си и макар да трябваше да променят маршрута си, за да избегнат преследвачи, по обяд те вече бяха при Димитър Пешев. Когато той ги въведе в кабинета си, „кюстендилската четворка“ мигновено беше нападната от колеги на Пешев с обвинения в родоотстъпничество. Тия хора идваха да молят държавата да откаже исканията на Германия, която предостави на България така желаните откъснати територии.

Всъщност, Асен Суичмезов беше завършил право в Софийския университет и сега вложи всичките си умения да убеждава в една кратка реч пред тия депутати, които, защитавайки интересите на България, забравяха, че са представители на нейния народ, част от който бяха и евреите.

         – Как – каза им той – може една малка държава като нашата да предава свои поданици на друга да бъдат избивани? Че какво ще каже историята утре за нас? Ние дойдохме, спасявайки нашите евреи, да спасим честта на българския славянски народ. Че кой ще изтрие това петно от челото на нашето Отечество утре, когато историята ще си каже тежката дума?*

Малко по-късно делегацията от Кюстендил заедно с Пешев вече беше в кабинета на министъра на вътрешните работи Петър Габровски. Дълго трябваше да убеждават и него, докато накрая  Суичмезов, Куртев и Момчилов не останаха в кабинета да чакат останалите трима.

Денят изтощи всички и тези няколко часа на очакване съвсем опънаха нервите на пратениците. Най-накрая Пешев и Михалев се върнаха с добрата новина. Мисията беше успешна. Депортацията беше отменена от самия цар Борис III.

Сега Асен си почиваше на седалката във влака към дома. Напрежението от непрестанното кръстосване на столицата сега се разливаше на сладка умора по цялото му тяло. Усещаше перлената огърлица на Хаим в джоба на сакото си. Дъщеря му Лили наново наниза перлите още същия ден, в който те се разпиляха по пода на шапкарския магазин. Асен реши да я вземе. Да му напомня за отговорността, която беше поел. Усмихваше се, като си представяше как победоносно ще върне на Хаим всичките му богатства.

Сутринта на 15 март, понеделник, 1943 г., Лом

Надежда Василева стана рано сутринта, приготви се за следобедната си смяна и се запъти към дома на приятелката си Пенка. Чисто бялата ѝ униформа на медицинска сестра беше безупречно изгладена. Надежда не обичаше да си губи времето, затова реши да запълни свободната си сутрин с едно кафе.

Но още с влизането у Пенка усети, че нещо не е наред. Приятелката ѝ сякаш се беше свила под тежестта на невидим товар на раменете ѝ и малко ѝ трябваше да избухне в сълзи.

За кратко се изгуби в кухнята, през чийто прозорец се откриваше прекрасна гледка към Дунава, а като се върна с чаша кафе в ръце, сълзите вече едвам се задържаха да не потекат от очите ѝ.

        – Пено, какво ти е? Едно кафе ли така те разстрои.

        – Не мога, како Недке – изхлипа тя –от три дни да си влизам в кухнята, да си върша работата. Такава мъка ме залива като чувам писъците и молбите на евреите от вагоните за Германия. Сърцето ми се къса.*

Надежда пое чашата от треперещите ръце на Пенка, остави я бързо на масата и изтича в кухнята. Това, което видя и чу, така силно я разтресе, че тази жена, свикнала да вижда какво ли не, заради работата си като медицинска сестра, сега трябваше да се хване с две ръце за рамката на прозореца, за да не загуби равновесие.

Десетки конски вагони, претъпкани с хора. От малките им прозорци се подаваха стотици ръце, а от вътрешността им се чуваха молби на три езика – български, турски и еврейски. Ясно се чуваше за какво се молят – за въздух и вода.

Надежда бързо се окопити, обърна се, огледа чуждата кухня, взе най-голямата тенджера и я напълни с вода. Грабна един черпак, закачен на стената, помъкна и тенджерата със себе си и излезе от дома на стъписаната си приятелка.

Пенка се върна на прозореца, от който пероните на гарата се виждаха идеално, и загледа бялата фигура на тая смела жена, която никой в тоя момент не можеше да отклони от поставената цел. Хората във вагоните разбраха, че някой е дошъл да им помогне и от малките прозорчета започнаха да се подават едно по едно стотици мръсни тенекиени канчета.

Митничарите и полицаите най-накрая я забелязаха и се затичаха към нея.

        – Назад, ще стреляме.

Жената се изправи с черпака в ръце, сключи вежди и го вдигна току пред носовете им. С решителен тон, но без да повишава глас, заговори:

        – Вие нямате ли деца, бре. Не ме ли знаете коя съм… Убийте ме, ако искате, ама ме пуснете на тия грешници поне капка вода да дам. От три дни и три нощи вият като животни от тия вагони.

Тя пак се наведе, взе тенджерата и се запъти към следващия вагон. Митничарите онемяха пред базразсъдството и смелостта на тая жена. Можеха още сега да я разстрелят като куче тука, на перона. Но не го направиха.

Хора започнаха да се стичат от горните улици. Всичките носеха съдове с вода. Надежда връщаше празните и взимаше нови. Полицаите позволиха на две циганчета да ѝ помогнат – разнасяха ѝ съдовете от вагон на вагон. Тълпата продължаваше да се трупа, появиха се свещи, че хората вътре бяха все на тъмно. Отвърте поискаха лимони за многото болни от дизентерия – донесоха им. Раздаването продължи чак до вечерта. Позволиха на Надежда да дойде утре рано сутринта и пак да раздава. Хората събираха вече и храна за окаяните евреи, които бяха тръгнали от домовете си от Беломорието още на 4 март.

Сутринта медицинската сестра беше също тъй спретната, както беше и вчера, но белите ѝ дрехи бързо се изцапаха от нечистотиите, изтичащи от вагоните. От купчините с храна беше останало много малко – граничарите и циганите, които имаха позволение да ѝ помагат, се бяха добре нагостили.

Надежда продължи работата си все така неуморно. Но молбите не стихваха. Жената беше сама, вагоните много, и тя трудно смогваше да стигне до всички хора, натъпкани в тях. Неспирните молби, колкото я окуражаваха да продължава все по-бързо, толкова я и отчайваха, защото силите започнаха да я напускат, а сърце не ѝ даваше да остави тия окаяни хора.

Молбите за вода и лимони бяха заменени от молби за глътка въздух и тоалетна. Накрая Надежда не издържа, скочи на стъпалата на най-близкия вагон и задърпа с всичките си останали сили пломбата, която затваряше вратата. Митничарите с ядни викове успяха да я откъснат от вагона, преди да е успяла да отвори вратата. Но пломбата беше вече разхлабена. Отвътре заблъскаха с последни отчаяни сили и вратата заплашваше да се откъсне от пантите си. Полицаите се видяха принудени да пуснат хората поне до тоалетна. Те друго и не искаха – бяха приели вече съдбата си, никой не се опита да избяга. Когато един по един започнаха да се връщат към вагоните един стражар свали шапката си и извика:

      – Всички, които имат пръстени, гривни и часовници по ръцете си и други такива ценности, да ги дават.

„Каква скъпа цена – помисли си Надежда – трябва да платят тия хора за глътка свеж въздух.“

Едно съвсем малко момиченце взе перлите на майка си и се запъти към стражаря. То трябваше да  се надигне на пръсти, за да може последната перла от гердана да увисне над шапката. Момиченцето пусна перлите, краят им последва началото и те завинаги бяха изгубени в тая бездънна стражарска шапка. Детето изтича бързо при майка си, хвана я за ръка и се качи във вагона. Изгуби се завинаги в безкрайния мрак на тоя железен ковчег.

* – цитати от личните спомени на героите в разказа

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2020
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031