Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Снежана Лазаринова Костадинова – ПМГ „Яне Сандански“ – гр. Гоце Делчев ПЪРВА НАГРАДА

Снежана Лазаринова Костадинова – ПМГ „Яне Сандански“ – гр. Гоце Делчев ПЪРВА НАГРАДА в VІІІ международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Един обикновен – необикновен разказ

Денят е 1 февруари 2021 година. Казвам се Аника. Вече съм твърде възрастна за каквото и да е било. Преживяла съм много от далечната 1933 година до днес. Вече започвам да забравям и искам да разкажа това което ми се случи през далечната 1943г. Искам всички да знаят как нашата общност бе спасена от българския народ и как той не се подчини на заповедта на нацистите за унищожаване на евреите. Искам всички да научат и за моят личен спасител. Един напълно непознат за мен човек превърнал се в мой личен пример.

***

Бях едно обикновено момиче. Бях безгрижна и енергична. Родителите ми работеха във фабрика. Имах и сестра Ади, която беше по-голяма от мен. Двете заедно си играехме по цял ден и не ни интересуваше какво се случва навън. Живяхме в наш приказен свят. Ходехме навсякъде заедно. Мечтаехме за общо бъдеще. Аз исках да стана лекар, а сестра ми учител, защото много се възхищаваше на нейната учителка. Аз също ходех на училище и имах много приятели от различни общности. Всичко беше нормално.

Когато навърших шест години Втората световна война бе започнала. В България още не се говореше много и макар моята много крехка възраст аз и имам много спомени от тогава. Имах спомени, но лоши! Моят дядо изгуби живота си на бойното поле сражавайки се за България. Тогава си спомням, че живяхме в Кюстендил. Всички много си помагахме. Спомням си един ден, когато родителите ми не се бяха прибрали на време аз и сестра ми нямаше какво да вечеряме и един съсед ни донесе храна.

В края на 1940 г. започнаха слухове, че Райхът иска всички от нашата общност да отидем да работим в Германия. Обещанията бяха за високи възнаграждения и много по-добър живот. Всички се радвахме, че ще живеем по-добре, но и тъгувахме, че ще напуснем страната, в която голяма част от нас са израснали.

***

Един ден докато ходех към училище забелязах, че офицери поставят на жилищата на евреите табели, на които пише „Еврейско жилище“. Те бяха навсякъде. Във училище част от приятелите ми ме гледаха странно. Дори страняха от мен. Не искаха повече да сме приятели. Когато излязох на двора забелязах, че по-големите от моята общност имат жълти значки, отличителният знак на нашата общност. Започвах да се чудя какво се случва, дали не е нещо лошо? Когато се прибрах вкъщи, родителите ми се бяха прибрали от работа. Бяха уволнени. Казах си, че се случва нещо сериозно, но родителите ми го криеха от нас, за да не ни тревожат.

След известно време на вратата ни се почука. Двама мъже влязоха вкъщи и започнаха да прибират вещите ни в чували. Взеха радиото ни – любимата ми вещ, бижутата на майка ми, учебниците на мен и на сестра ми. Бях уплашена. Дали няма да се случи нещо със семейството ми? Дали ще продължим да живеем мирно? Дали ще останем живи? Тези въпроси не спираха да ме тормозят. След случката не можех да заспя. Сестра ми също бе уплашена и двете си говорехме и взаимно се успокоявахме, че всичко ще бъде наред.

Нощта премина, но страхът не отшумя. Чувството да си под страх дали всеки момент някой няма да нахлуе в дома ти и да те вземе… е ужасно. Денят бе мрачен. Надвисналите облаци засилваха лошите чувства. Майка ми извика Ади, за да ѝ каже нещо. След това извика и мен. Разказа ни какво се случва. Каза ни, че всички слухове за Германия са били грешни. Евреите са залавяни и затваряни в лагери, където посрещат смъртта. Коремът ми се сви, усещах, че сърцето ми ще изскочи. Страхът ми нарасна. Родителите ми са били уволнени от работа, на мен и на Ади ни е забранено да ходим на училище. Бяхме изключени от социалния живот. Знаех, че ако сме заедно ще преминем през това предизвикателство.

Дните минаваха бавно. Можехме да пазаруваме от определени магазини с лошо качество на стоките. Смятаха ни за „втора ръка“ хора. Всички българи, наши доскорошни приятели, ни гледаха с презрение и страняха от нас. Притеснението и страхът се носеха във въздуха, сякаш можеш да ги помиришеш. Живяхме така дълго. Убийствено за мен бе всяка вечер да заспивам със страх, че може да не оцелея до следващият ден и сутрин отново да се събуждам със страх. Това чувство се бе превърнало в най-добрият ми приятел.

Родителите ни, ни бяха предупредили ако се случи нещо да бягаме. Колкото се може по-бързо.

***

На 3 март 1943г. бяхме предупредени, че започват да ни депортират….

Сутринта на 7 март се събудих към 5:30 ч. Разтърках очите си и погледнах през прозореца над леглото ми. Навън още не се бе разсъмнало. Обърнах погледа си към Ади. Още спеше. Искаше ми се да затворя очи и да поспя още поне десет минути, но ме беше страх. Лежах в леглото си, гледайки към тавана и си представя какво може да се случи. След около час се събуди и Ади. Отново започнахме да си говорим и лошите ми мисли се разсеяха.

Изведнъж се чу силен трясък. Входната врата се отвори. Бе разбита!… Сестра ми каза бързо да се скрия някъде. Послушах я. Мушнах в гардероба между дрехите и наблюдавах случващото се през малка цепнатинка. В стаята нахлу полицай и хвана сестра ми за ръката и започна да я дърпа, изведе я извън стаята. Аз продължавах да стоя в гардероба. Опитвах се да сдържа сълзите си, но една се изплъзна и се търкулна по лявата част на лицето ми. В този момент ме обзеха смесени чувства на безпомощност, тъга, но и на страх. Исках да помогна на семейството ми, исках да не ни разделят, но знаех, че толкова малко момиче няма какво да направи, никой няма да ме чуе. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Ако нещо се случи с нас, искам да не тъгуваш, а да продължиш напред.“. Навън се чуваха писъци и детски плач. Аз стоях неподвижно в гардероба и постепенно писъците замлъкваха.

След няколко часа навън не се чуваше нищо. Реших най-сетне да изляза от скривалището си. Бях много предпазлива и бавно се доближих до прозореца, за да огледам какво се случва навън. Всички врати на къщите бяха отворени, по улицата се виждаха паднали вещи: якета, очила, шапки и др. Беше много тихо.

Взех торбичката, с която отивах на училище и в нея сложих едно яке, ако ми стане студено. След това бавно започнах да слизам по стълбата. Постоянно се спирах и се ослушвах. Отидох в кухнята и взех къс хляб и вода, защото не знаех какво ще стане. Не знаех какво ще правя сега, не знаех къде ще отида, единствената ми мисъл бе да се измъкна от къщата колкото се може по-бързо. Преминавайки през стаите аз се страхувах още повече, обстановката наподобяваше моменти след силно земетресение. Всичко бе разпръснато и от предишния ни живот нямаше и следа. Бързо се изнизах през яростно разкъртената врата и се затичах към гората. Там знаех едно тайно местенце, на което често ходехме на разходка с Ади. Седнах между две дървета и си представях, че съм вкъщи със семейството си. Така забравих за всичко случило се, забравих че съм само десетгодишно момиче в гората.

Неусетно бях заспала. Събудих се на чуждо за мен място. Беше топло, лежах на меко легло. Огледах се из стаята. Стените бяха светло жълти, имаше горяща печка. Торбичката ми бе подпряна до леглото. Не знаех какво се е случило. Защо бях там? Кой ме е намерил? Ще ми помогнат ли или ще ме дадат на полицията? Задавах си толкова много въпроси.

Изведнъж някой много леко отвори вратата. Зад нея се показа моят учител г-н Даскалов. Той ме беше спасил! Като го видях не знаех какво да кажа. Изражението му беше много изплашено и по-него се познаваше, че е притеснен. В ръката си носеше чаша, от която излизаше пара. Приближи се бавно до мен и ми подаде чашата. В нея имаше топъл чай. Каза ми, че съм била измръзнала и ще ми стане добре ако го изпия. Аз го взех и отпих една глътка, след което с леко пресипнал глас го попитах „Какво правя в неговия дом?“. Той се чудеше откъде да започне разказа си.

Тъй като времето му се сторило хубаво решил да отиде да се разходи. Ходейки забелязал, че има нещо между дърветата и решил да се приближи до него. Бил много учуден и притеснен когато ме видял. Взел ме в ръце, събрал нещата в торбичката ми и се запътил към дома си. Поставил ме в леглото и ме е завил, защото съм измръзнала. Когато свърши разказа си го попитах какво ще се случи с мен сега. Той ми каза, че ще се грижи за мен и няма да допусне да ми се случи нищо. След тези думи изпитах доза облекчение, но все още се тревожех за родителите и сестра ми. Не знаех къде са, дали са живи. Припомнях си всичките ни спомени заедно. Господина излезе от стаята и след малко се завърна с един сандвич. Този сандвич ми се стори изключително вкусен. Дали това беше породено от факта, че бях хапнала само два залъка сух хляб преди доста време или той в действителност беше вкусен.

Вече бе паднала нощта. С господина седяхме на масата в кухнята и си говорехме. Времето минаваше неусетно. На мен ми се доспиваше и той го забеляза. Отиде до другата стая и се върна с детски дрехи в ръцете си. Подаде ми ги и каза да се преоблека и да отивам да си лягам. Взех ги и се запътих към леглото. Преоблякох се и се мушнах под топлите завивки.

„Бяхме вкъщи, масата бе сложена и ние вечеряхме. Всичко си беше на мястото. Сестра ми седеше до мен и си говорехме. Майка ми носеше топъл хляб от кухнята, а баща ми разглеждаше вестника, които бе пропуснал да вземе сутринта. Бяхме истински щастливи. Чу се шум. Някой викаше името ми.“ Събудих се.

Но наистина ли това беше сън. То бе толкова истинско. Господин Даскалов беше седнал на леглото ми и видимо беше много щастлив. Какво може да се е случило, че да бъде толкова весел. Нямаше търпение да ми съобщи радостните вести. Родителите ми са свободни. Сърцето ми се усмихна, веднага исках да отида при тях. Скочих от леглото и се затичах към вратата, но господина ме спря и ми обясни, че те още не са тук. Исках час по-скоро да съм при семейството си. Оправих се, отидох да закуся и заедно с господина зачакахме да съобщят, че евреите се връщат в родните си места и не са откарани в Германия.

Радостният момент настъпи. Стоях на прозореца и изведнъж видях сестра ми, а зад нея родителите ми. Станах от стола и веднага се затичах при тях. Хвърлих се в прегръдките им. Този момент беше вълшебен. Те останаха учудени, защо съм била в къщата на господин Даскалов. Той ги покани вътре и им обясни всичко. Бяхме много щастливи. Аз бях при семейството си, а те са живи. Господинът предложи да останем при него тъй като нашата къща не беше в добро състояние, но ние се запътихме към вкъщи.

Вратата все още беше отворена, а всичко останало разхвърляно, но това не помрачи нито за миг щастието ни. Подредихме и всичко стана както преди.

Животът ни продължи, аз завърших училище, а след това и университет. Изпълних детската си мечта да стана лекар и помагах на много хора. След години разбрах и кой е бил виновникът семейството ми да остане заедно. Разбрах как Борис III се е застъпил за общността ни и не ни е „предал“ на Хитлер. Разбрах, че заради нашите съграждани, майка ми и баща ми изживяха старините си, а сестра ми също изпълни мечтата си. Разбрах, че цял живот ще бъда благодарна на България.

Наградата на победителката в категория „Български автори“ връчи кметът на Бургас Димитър Николов

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts
Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031