Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Станислава Стефанова – номинирана в категория „ученици“, 18г., гр. Петрич

Станислава Стефанова, ПГ „Пейо Яворов“

 

Нейната любов

Из историите за един достоен боец

Февруари 1945г.

Затишието дълбаеше кратери на ужас и тягостно напрежение в мислите на младите храбреци. Те седяха мълчаливи в окопа, оглеждаха се нервно на различни страни и премисляха настоящата ситуация, отделяща ги със сурова хладина от спокойната реалност на живота. Осъзнаваха ясно, че сами се бяха лишили от тази реалност, някои от тях даже с твърдо желание, но в моменти на заглушаваща изолация разумът безпризорен се скиташе в блянове за невъзможни копнежи и търсеше утехавнедостижимите обятия на миналото.

               Калоян, здрав и самоуверен двайсет и две годишен младеж, с медено руса коса и шеговито-бодър нрав, се беше облегнал безтревожно на силния си гръб и с нетърпение очакваше да чуе сигнализиращата паника за наближаващи действия. Пушката му беше опряна до него, изтърканите му ботуши бяха небрежно завързани, а той, затворил едно око, с пръсти мереше височината на дърветата, без да се интересува от вида им.

               Когато му доскуча, обърна се с въздишка наляво. До него се намираше „6 на 35“ – така казваха всички на това момиче, най-малкото и крехко създание в целия 41-ви Дравски полк. По всяка вероятност не беше повече от 45 килограма, нисичка и стройна, с тъмна къдрава коса и тънки пръсти, стиснали яко пистолета. Тя не седеше кротко като Калоян, напротив, тялото й беше стегнато в готовност за всякаква изненада. Военната униформа й висеше твърде свободно, но тя я носеше с гордост и мъжко достойнство, а доколкото той беше чувал – и със заслуга.

               На Калоян изведнъж му стана любопитно да узнае истинското й име. Изкашля се съвсем тихо и уместно и се понамести така, че да е леко обърнат към нея. Момичето забеляза тази промяна с периферното си зрение, но продължи съсредоточеното си наблюдение.

              – Е, как се казваш?

               – 6 на 35 – тя му отвърна рязко и почти беззвучно.

               – Не, говоря за реалното ти име.

               Този път девойката завъртя главата си към него. Калоян забеляза на мига тъмнозелените й горящи с жизненост и решителност очи, обградени от бяла кожа с меки, но ясно изразени черти, сякаш прочистени от объркаността на нормалната човешка душа. Сега успя да чуе гласа й по-добре – той беше висок, плътен и непоколебим.

              – Името ми е Мими. Мими Пизанти от Видин. Едва бях навършила седемнайсет, когато се записах доброволка. Трябва да съм в училище в този момент, обаче не съм, изключиха ме. Защо ли? Защото съм с еврейски произход и вече не съм желана в училището си. Друго искаш ли да знаеш?

               – Непълнолетните бяха демобилизирани. Ти защо си тук?

               – Защото излъгах. Изборът да се бия е мой, не на командира, не на политиците, не и на царя! Тук съм заради родината си, заради баща ми, дядо ми и прадядо ми, които заслужават достоен наследник, заслужават възмездие.

               Момчето вцепенено наблюдаваше категоричния израз на нежното детско лице и все повече разбираше, че срещу себе си вижда истински възхитителна смелост. Понесла болката от отстраняването от ученическия колектив, тя се е втурнала във войнишките редици с оръжие на рамо и пламенна борбеност в сърцето. Дори след заповедта да се прибере вкъщи тя продължава своето сражение на ужасяващото бойно поле и така вече седмици и месеци наред. Втората световна война може би ще остане най-кървавото събитие в историята на цялото човечество, а това малко храбро момиче се е врязало в мрачното ядро на трагичната унищожителна буря и размахва безстрашното си знаме в Отечествената война на страна, в която по закон тя вече не се счита за равностойно човешко същество. Внезапна привързаност тласна развълнуваното му удивление към цялата й същност и безгрижният му поглед отстъпи място на жертвоготовна съпричастност.

               Мими като че ли усети накъде клонят мислите на войника до нея и побърза да ги прекъсне.

               – А твоето име?

               – Калоян.

               -Е, Калояне, нека те предупредя – не понасям съжалението. Собствената ми воля ме е довела дотук и срещу нея жалостивите емоции са недостойни. Ще ме уважиш ли поне?

               Младежът се поосъзна и се замисли. Ами ако това е последният човек, с когото комуникира? Ако съдбата отнеме дългите му години живот преди Земята да подеме следващата си обиколка и душата му помни само този разговор в края на дните му? Започна да му се струва, че споделените думи между двамата имаха по-голямо значение от всичко, случващо се на света.

               – Между другото, кои са предците ти? Спомена баща си, дядо си, прадядо си… Ще съм ти благодарен, ако ми разкажеш, наистина. Според мен заслужаваш да бъдеш изслушана. Искрен съм, обещавам ти.

               И Калоян получи това, което за коетожадуваше любопитството му.Чу несравними истории, едновременно пропити с болка и драматизъм и сияещи с почтеност и величавост, преживени мъчителни изпитания и закрепени със сплотеността на семейната обич.

               Мими му разказа за предците си, които дошли от Испания, защото били изгонени оттам. Минавайки през Италия, през Пиза, те сменили фамилията си и вече не били Бизанти, а Пизанти. После дошли в България – в Турция, но в българските земи. Най-далечното име от рода си, което Мими помнеше, беше Давид. А този Давид бил баща на прадядо й Салтиел. За него тя говореше с голяма обич и преклонение, защото е дал живота си за нейната България. Какво вълнение само заблестя в очите й, когато изрече тези думи! Не, не ставаше дума за обикновен човек – той е бил от опълченците,от онези митично-героични същества, които българската памет беше обвила в ореола на светци, а връх Шипка превърна в небесно царство, слязло на земята. Сред тях е бил и нейният прадядо, загинал в славна саможертва за свободата на българите!

Споменът за прадядо й дълбоко въздейства на буйните й емоции и момичето затихна за няколко мига гордо мълчание и Калоян забеляза трептящия й поглед, устремен към върховете на далечните планини. След това тя разказа за синовете на Салтиел, един от които бил нейният дядо – Исаак. И той е поднесъл живота си пред олтара на майка България, в Балканската война през 1913 година. Храбро се сражавал, тя беше убедена в това, но е паднал убит и децата му остават без защитата на бащината сила. Татко й се казвал Буко. Те били двама братя и две сестри, но на едно от момичетата я сполетяло нещастие – паднало от файтон, истинска трагедия! Мими трепна незабележимо и обясни, че така останали три деца и майката вдовица, която едва-едва ги изхранвала. Били страшно бедни, много ги мъчела немотията, а само на осемнайсет години баща й отишъл на война.

               Момичето погледна закратко към земята и разрови пясъка около ботушите си, после насочи отново откровения си взор към Калоян. Разказа му колко смело се е сражавал във войната, получил е няколко ордена за храброст, истински боец. И това е било така, защото и той много е обичал България. Та кой ли в семейството й не я е обичал на тази прекрасна земя? Изведнъж се усмихна носталгично, каза му, че баща й можел да пее много хубаво и обичал да им пее, нищо, че били бедни. Бил е също много деен, даже тази дейност в затвора го била вкарала, а през това време, защото били евреи, нали, на нея, майка й и двете й сестри ги изгонили от дома им. Спали в кокошарника, в шупрона, направо на пода.

               Мими погледна Калоян с една горчива болка в очите, но и с възкресяваща вътрешна сила.

               – На къщата отпред ни залепиха, че сме евреи, на гърдите ми сложиха жълта значка, в гимназията ми викаха, съседите крещяха, че евреи не искат – от широко отворените й очи едва сдържана досега се претърколи една чиста, мъченически изстрадана сълза.

               Сърцето на младото момче се разкъсваше. Мислеше си, че почти вижда ангелските криле, подаващи се иззад гърба на това хубаво момиче, превърнато в боец от жестокостите на живота. Искаше да й помогне с всеки мускул на тялото си, да я накара да се усмихне искрено, да й даде цялото щастие на света, което заслужаваше.

               – Българи, евреи – всички сме едно. Гордея се, че родът ти е приел България за своя родина. Надявам се някой ден да получиш всичко, което някога си искала.Какво ще правиш, когато свърши войната? – попита смирено той.

               – Ще завърша гимназия, ще имам голямо и щастливо семейство и ще работя за отечеството си.

               Отговорът й го изненада. След всичко, което му разказа преди малко, тя копнееше за един обикновен живот.

               – Но… но как ще го направиш?

               – Германците ще паднат, усещам го с кръвта си. Всичко ще се промени. Светът ще се освободи от тяхното робство и всички ще живеем във волност и щастие. Така ще бъде и в България, защото знам, че за тази земя аз съм родна дъщеря и ще се грижи за мен, както за всичките си деца. Тя е нещо велико, изключително, моят свещен и щедър дом.Еврейските ми корени пълнят половината ми сърце, любовта към всичко българско – другата половина. То бие неустрашимо и ме пази като щит и от най-грамадното зло на света. Така знам, че съм непобедима!

               Изведнъж се чу шептене и двамата забелязаха, че останалите войници се раздвижват в бойна готовност. Заглушен шум от стъпки и неясен говор ги приближаваше от гората. Врагът! Всички се спогледаха, кимнаха окуражително и затаиха дъх. Главозамайващо напрежение изпълни отново въздуха, главите се снишиха, пушките бяха стиснати от мръсни и сухи, побелели от натиска пръсти. Измежду дърветата се показа шапката на първия немски войник.

               – АТАКА! – изкрещя с пълна мощ хрипливия глас на командира и порой от куршуми раздра миролюбивата тишина на божествената природа.

               – Обичам България, въпреки всичко, въпреки целия ми живот, обичам я до мозъка на костите си и не мога да я изтръгна от себе си!

               Задъхана, Мими изрече тези заветни думи, изтри сълзата си, отмествайки дързък поглед към врага, и с войнствен вик на безумен кураж скочи лъвски напред и застреля безмилостната омраза на войната с тържествения гръм на своята любов.

               Преди да се усети, един забелязал я немски войник насочи оръжието си към нея и малкото безстрашно момиче падна повалено на земята. Тя лежеше дълго време като мъртва на бойното поле, по тялото й нямаше нито една рана, само от затворените тъмнозелени очи се ронеха сълза след сълза. А пред нея, закриващ я с широките си рамене и разпиляна медено руса коса, беше проснат трупът на един двайсет и две годишен българин.

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad

VI Национален литературен конкурс

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Архив

Календар

юни 2019
П В С Ч П С Н
« май    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930