Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Християна Николаева Германова, 16г., ПГЧЕ,, Васил Левски“ – Бургас

Вяра, надежда и любов

През един пролетен ден, семейство Смит се наслаждаваше на спокоен неделен следобед в техния апартамент, намиращ се на една от най-емблематичните улици в центъра на Бургас – ,,Богориди”. През широко отворения прозорец на всекидневната им навлизаше свежият морски бриз, съпроводен от нежни птичи песни. В същата тази стая, около масата, седяха Авен, Клаус и техният  внук – Божидар.

Въпреки тежкото си минало Авен бе запазена и нежна дама. Белите ѝ коси бяха прибрани в стегнат кок, а сините ѝ очи гледаха с любов към съпруга и внука ѝ. Тежкото минало на бившия ветеран от Втората световна война, Клаус Шмит, бе отговорно за загрубелия му външен вид. По лицето му личаха множество белези и още по-страшно – едно от красивите му кехлибарени очи липсваше. Поради тази причина носеше черна превръзка от лявата си страна. Но това не скършваше за миг неговия дух. Даже напротив – той имаше много добро чувство за хумор и навика всеки път, когато разказва някакъв виц, да приглажда прошарените си коси. Божидар пък, техният внук, бе едро и високо момче. От време на време мяташе глава, защото гъстите му тъмни  коси скриваха пъстрите му очи.

– Дядо, може ли да ти задам един въпрос? – Попита Божидар.

– Да, Боби, кажи моето момче.

– Ще ми разкажеш ли за белезите по лицето си. Но моля те, бъди откровен.

Клаус се усмихна и позасука мустака си. Той се изправи и коцуквайки се насочи към спалнята. Забелязала объркването в очите на своя внук, Авен се обади:

-Дядо ти е намислил нещо. Изчакай го и си изяж ругалаха, топли са най-вкусни.

Божидар така и направи. Не след дълго дядо му се върна. Той остави в ръцете на своя внук малка дървена кутийка и се настани до него.

– Отвори го, дядовото! – Подкани го възрастният мъж. Младежът сякаш това и чакаше. Пред него се разкри орден за храброст от немската армия.

– Първата ни среща с дядо ти не бе като по филмите. – Започна Авен. За първи път зърнах очите му на  16 март 1943 в лазарет, близо до Аушвиц. По това време бях мобилизирана на фронта като военен лекар. Дядо ти дойде за промивка на раните си и така се запознахме.

Клаус погледна нежно своята любима.

– Баба ти още от първата ни среща ме впечатли. – Рече Клаус. Затова всеки ден, когато бяхме в столовата, сядах до нея, защото топлия ѝ поглед и меден глас стопляха сърцето и душата ми. Макар и за миг се откъсвах от онази анархия, която цареше навън, и тайничко таях надежди, че след края на войната ще бъдем заедно.

– Но, не всичко в този живот е цветя и рози, Боби. – Каза Авен. Както знаеш – баба ти е еврейка. За да не ме убият, бях сменила гражданството си, говорех на немски, за да не ме заподозрат. – Бабата на Божидар въздъхна. Ала някой бе разкрил самоличността ми  и на 01 януари 1944 дойдоха и ме арестуваха. Ден по-късно ми съобщиха, че ще бъда изпратена в лагера в Аушвиц. Оттам нататък знаех какво ме очаква. Мъчно ми бе за дядо ти, защото бях се привързала към него макар и за това кратко време.

– Аз обаче, научих какво става и задействах операция за спасение на баба ти. – Каза Клаус. Пазачът ми беше приятел, но с малко подкуп успях да я освободя, броени часове преди да я конвоират за Аушвиц.

– А, дядо, ти като си познавал баба съвсем отскоро, защо си решил да ѝ помогнеш? Не си ли се страхувал за живота си?

– Боби, дядовото, да знаеш на какво съм станал свидетел на фронта. Една спасителна мисия за моята любима ли ще ме уплаши? Също така усещах, че  Бог ни закриля и иска да сме заедно. Та като дойдох, баба ти не можа да повярва на очите си. Нарече ме луд и ми каза да си тръгвам преди да е станало късно. Аз не ѝ обърнах внимание естествено, казах ѝ да мълчи и отключих килията ѝ. И ето ни. Двама младежи понесли се по пътя на свободата. Даже имах план за живота ни. Но, Боби, всяка история има своето ,,но“ и ето, че тук идва моето. В една студена февруарска нощ се намирахме в град Бон. Лазехме като мравки по земята, за да не бъдем забелязани. Вървях по-напред, за да може, ако има опасност да известя баба ти да има време да се скрие. В миг близо до мен избухна граната. Явно някое животно я беше закачило. От взрива пострада лицето ми. От болката съм изгубил съзнание.

Тежка кашлица из гърдите на Клаус прекъсна разказа му. Авен веднага му даде чаша с вода и го потупа, за да се увери, че нейният любим е добре. Божидар пък гледаше дядо си в захлас, чакайки завършека на разказа му.

– Пардон, моето момче. Но ето, че Бог ме бе опазил. Като дойдох на себе, осъзнах, че съм на  някакво непознато място. А до мен на стол, държейки ръката ми, спеше баба ти. Понечих да стана, ала тя веднага ме усети и ме възпря.

– Една мила старица ни беше приютила. Съжали ни. Каза, че евреите с нищо не са виновни, че и те са божии чеда. Още повече съжали дядо ти, като и разказах защо е ранен и че му трябва помощ. Даде ми каквото имаше и в домашни условия се налагаше да го закрепя. За жалост  не спасих  едното му око, но за сметка на това той остана до мен жив и здрав. – Допълни Авен.

– Загубих окото си, но в замяна  получих сърце, което ме обича както и аз него. – Каза Клаус.  А милата старица ни приюти до края на войната. Живееше сама, защото този ужас бе погубил семейството ѝ. В знак на благодарност ние ѝ помагахме.

– След време дочухме, че жители на Бон ще имигрират в България. С дядо ти решихме да заживеем в тази мъничка, но спокойна държава. – Допълни Авен. Първо се установихме в София, но там не ни хареса. В последствие се преместихме в Бургас. Аз работех в местната болница, а дядо ти преподаваше немски език. След време, като се устроихме, се родиха майка ти и вуйчо ти Кайн.

– Трудно беше докато свикнем с българския език. – Засмивайки се, допълни Клаус. Хората тук са много добродушни и гостоприемни.

– А, дядо, ти нали си избягал от фронта, как така имаш орден за храброст? – Учудено попита Божидар.

– Преди да избягам, бях спасил някакъв генерал. Той написал препоръка за мен и около петнадесет години след войната получих това по пощата.

Авен пък хвана ръката на своя любим и я целуна нежно.

– Тежък бе нашият път с баба ти, но аз спасих нейния, тя спаси моя живот. И благодарение на милата старица от Бон ние ще бъдем заедно, колкото Бог ни е отредил.

– Бог също ни спаси. – Каза Авен и сложи още сладки в чинията на Божидар.

430 - 18

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Ad
Ad

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

SUPPORT US!

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2022
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031