Център за еврейско-българско сътрудничество

„Завръщане у дома“ – Стефан Узунов

Запитвал ли си се, уважаеми читателю, какво е значението на родната къща за човека? Родната бащина къща, в която си проплакал за първи път и където си направил началните крачки по дългата пътека на живота. Някога имал ли си точен отговор, а? И тук не говорим за какъв да е обикновен дом – дървен, тухлен или панелен. Или за жилище, взето под наем в шумен и многолюден квартал, в края на голям или по-малък град. Някакво петдесет-шестдесет квадратно местенце, обитавано по незнайни стечения на обстоятелствата за неизвестен период от време. Спасителен подслон за сам човек или цялата му фамилия.

Тук дори не става въпрос и за купен с огромен ипотечен кредит апартамент – едностаен, двустаен или Бог знае колкостаен. Дето после цял живот да го изплащаш, а непосилните му лихви да тежат като воденичен камък върху шията ти. Не само на твоята, ами и на твоите деца. Знам, знам – неволята те е принудила да го направиш, превръщайки се в доброволен роб на някоя банка. И напълно те разбирам.

Но тази банка през всичките години на вашия договор, ще те дебне като ловджийско куче. Нито за миг няма да те остави на мира, докато не ù се издължиш до последната стотинка. А знаеш ли само с какво наслаждение тя ще протрива ръце, когато, не дай си Боже, заради внезапно безпаричие, спреш да обслужваш дълга си към нея? Е, как защо? Ами защото веднага ще дойде и ще ти вземе жилището. Пък после иди, че се оплаквай на когото искаш…

Не за такава родна къща иде реч в началото на тази история, драги ми читателю! Понеже дори и да си се родил в някое от споменатите до тук места за живеене, в душевността на човека те едва ли са способни да оставят дълбоки и трайни следи. Колкото и да е просторен и добре обзаведен, такъв дом никога не може да те дари с емоцията и топлотата на неповторимата семейна идилия, предавана от поколение на поколение.

Родната къща е символ на волята на предците ти, положили основите ù с цялата обич, на която са способни. И после дълго съграждали   я   тухла   по   тухла.  Тя   е   твоето  истинско   човешко

вдъхновение, сладостта на безгрижното детство, силата на буйната младост. Тя е чудния трепет на първата любов, благодатния извор на всичкото щастие, което си преживял. Без уюта на бащиното огнище, то щеше ли да бъде пълно, а? Ееех, милата бащина къща! Бащина, още дядова…

Беше ранна майска утрин. Петлите отдавна продираха гърлата си в селските дворове. Тяхната песен се редуваше с досадното лаене на домашни кучета. А и със звуците на други домашни животни. Те сякаш бързаха да известят на своите стопани, че е дошло време да бъдат нахранени. И щом се случеше така, че за кратко и петли, и кучета едновременно замълчаваха, едва тогава сред причудливата лека омара, в цялото си великолепие се разнасяше песента на сладкогласни птички. Започна бързо да се развиделява и лунната звездна нощ отстъпи мястото си на поредния пролетен ден. На коприненото небе нямаше нито едно облаче.

След миг на хоризонта се очакваше да се появи яркочервения диск на слънцето. Няколко минути по-късно, то вече щеше да разпръсква над земята палещите си лъчи. Природата се събуждаше за нов живот. Сякаш всичко наоколо, повече или по-малко, се радваше на тази благодат. Изведнъж стана тихо, необичайно тихо. И само в далечината започна да се чува звука на включено до краен предел радио. Кой ли бе решил, че е дошло време да събуди махалата? От апарата долиташе тъжна мелодия. Някой бавно пееше носталгична песен:

„Младост моя, дадена от Бога, отиваш си от мен и ми е жал, да плача искам, а не мога, но плача без да съм желал…”

Спас Каменов отдавна беше буден. Когато късно снощи си легна да спи, той и не предполагаше, че на днешния ден ще се случи събитието, което дълго очакваше. И че в топлата майска вечер пак ще замръкне като собственик на бащината си къща. Родната къща, в родната София, от която преди много години го бяха прогонили заедно с майка му.

През последните месеци често се споменаваше думата „реституция”. Вестниците бяха пълни със статии за връщането на насилствено отнетите имоти. По радиото и телевизията разпалено се дискутираше на тая тема, но процеса беше дълъг и не му се виждаше края. От толкова чакане, на Спас сякаш взе да му става безразлично дали реституцията ще се превърне в закон или не, А и той така силно се бе привързал към селския си начин на живот, че тук, в китното Палазово, на около триста километра от столицата, се чувстваше добре. И сред тишина и спокойствие прекарваше последната част от своето земно съществуване.

Спас Каменов беше завършил втори курс по право в Софийския университет и се подготвяше за началото на новата учебна година, когато през септември – четиридесет и четвърта, властта в България се смени. И за такива като него – членове на заможни семейства, настанаха трудни времена. Баща му Богомил, бе виден столичен фабрикант, човек образован и ерудиран и държеше единствения му син не само да наследи, но и да умножи богатството и имотите на фамилия Каменови. Обаче казват, че когато човек си правел планове за живота, горе от небето Бог се смеел. Понеже никой смъртен не знае какво му е писано да се случи на земята…

На следващата година войната окончателно приключи. Репресиите над всички, свързани по някакъв начин със старата власт, не спираха. Министри, депутати и политици от дотогавашната управляваща класа бяха съдени от така наречения Народен съд. Хиляди бяха убити или пратени в затворите. Елитът на нацията пострада тежко. А понеже новите управници никак не се церемоняха с хората, които определяха за свои врагове, то и бащата на Спас също пострада. Откараха го в трудововъзпитателен лагер и той жив не се върна оттам. Съпругата и сина му ги интернираха на другия край на България, Те бяха принудени да се заселят в една стара къща в Палазово. Уж беше за кратко, но тъй като най-трайни са временните неща, този дом се превърна в постоянно убежище за двамата „народни врагове”.

От психическия тормоз, на който беше подложена, от мъката по загубата на своя мъж и от несгодите на селския живот, Елеонора – майката на Спас, се поболя тежко и твърде рано се пресели в небесното царство. Така той, дипломиран юрист, но по принуда сега работещ като земеделец в кооперативното стопанство, още ненавършил тридесетгодишна възраст, остана сам. Съвсем сам сред грубата  селска  действителност, в  която  съдбата  му бе отредила да преживее неизвестно колко време

Много пъти през всичките тези години, се бе замислял за бягство в чужбина. Границата беше на не повече от двадесет и пет километра от селото. Но все нещо го разколебаваше в последния момент. А времето си летеше, летеше… Първо си отиде неговата младост, после зрелостта, после дойде старостта и Спас Каменов стана пенсионер. С цели тридесет и четири години земеделски стаж. И чак сега, когато наближаваше седемдесетте, справедливостта бе на път отново да се завърне в живота на изстрадалия мъж.

След продължителните разисквания в Народното събрание, най-подир закона за реституцията беше приет. Спас можеше да си възвърне собствеността върху бащината къща в София. Заедно с огромния двор и градината. Добре, че навремето, когато ги прокудиха оттам, те взеха със себе си нотариалните актове. И сега стария човек, като единствен наследник, щеше да получи обратно всичко в реални граници.

– Да вярвам ли на ушите си? – се запита той и след кратка пауза продължи. – Да се радвам ли или да плача? Какво ще го правя този имот, след като с единия крак вече съм пътник. Да бях млад, а то на моята възраст нищо не ми трябва. Друго щеше да е, ако имах деца и внуци. Но нали си нямам никого… – и тук Спас Каменов спря да говори на глас и въздъхна тежко.

После изгледа вечерните новини по телевизията и още веднъж се убеди, че случилото се в парламента е факт. Исторически факт, който щеше да промени съдбите на хиляди хора. Оставаше само закона да бъде обнародван в Държавен вестник и всеки можеше да си получи насилствено отнетите имоти.                                                        

Повече от съселяните му знаеха за неговата трагична житейска участ. И затова той не се изненада, когато на другата сутрин още в ранни зори, чу през оградата силния глас на своя съсед бай Марин:

– Спасе, Спасе, ще  черпиш, братле. Чу ли, че  приеха  закона  за

реституцията? Най – накрая ще можеш да си вземеш обратно родната къща.

Спас, който в този момент поливаше току що засадените домати в своята градина, остави малката лейка и се отправи към външната врата. После я отключи, застана лице срещу лице с комшията си, тихо се покашля и рече:

– Доживях, Марине. А кой можеше само до преди две години да повярва, че ще се случи подобно нещо. Ееех, милата ми бащина къща. Бащина, още дядова…

– Кога ще отидеш да си я видиш, Спасе ? Ако съм на твое място, веднага ще взема всички документи, ще отида в София и ще си я узаконя. Така де, да си знам, че вече си е моя. Е, сигурно ще я намериш опразнена до шушка, но поне на цялата сграда ти си новия господар. Радвай се, Спасе, радвай се. Като единствен наследник лесно ще я продадеш. И с хилядарките най-накрая ще си оправиш живота. Че то само с тия мизерни пенсии не може да се живее.

– Да, Марине, прав си. Ами скоро ще отида в София. Толкова години сградата беше превърната в държавно учреждение, колко ли се е променила?!

– Ти от кога не си влизал в нея? – изпитателно го попита бай Марин.

Спас, който се беше загледал надолу, помълча малко и чак тогава отвърна:

–  От четиридесет и осма.

– Че много време бе, съседе?

– Много, я! Тогава нашия квартал беше в покрайнините на София, а сега сигурно се е изместил към центъра. Градът сигурно се е разраснал до неузнаваемост. До сградата имало цял жилищен комплекс.

– Важното е, че пак си е твоя. Хайде, аз да тръгвам, че ще ходя на нивичката. Ако знаеш колко работа има да върша там…

– Приятна работа, Марине! – и Спас Каменов бавно затвори вратата зад гърба му. Но не я заключи. И други хора можеха да дойдат у тях, така поне нямаше да им се налага да звънят. А слънцето се издигаше все по-нависоко и температурата в този жарък пролетен ден, започна бързо да се покачва.

Възрастният мъж се върна да полива новонасадените стръкове. Щом приключи с градинската дейност, остави лейката, взе малката си брадвичка и започна да остри колове за доматите. След това влезе в къщата и се отдаде на далечните си спомени. Отново се пренесе много години назад:

„Какво нещо е съдбата на човека?!” – си каза Спас и продължи да размишлява на ум: „Вчера се събудих гол като пушка, а тази сутрин съм вече реститут. И то на такъв огромен софийски имот, на който всеки би завидял, Да бях двадесет години по-млад, щях да отида да живея в града. Щях да си намеря работа, да почна нов живот…” – и стария човек прекъсна въображаемия си монолог и отвори голямото чекмедже в шкафа си. Там той държеше няколко албума със снимки.

В тези албуми бе съхранена цялата му драматична съдба. Чернобелите фотографии бяха запечатали неговото детство, младостта му, студентските му години в юридическия факултет. Тъкмо се дипломира и дойде фаталната четиридесет и осма. Тогава всичко се обърна с главата надолу. Ежедневието на Спас Каменов се превърна в непрестанна Голгота.

Когато посегна към първия албум, той усети как ръцете му се разтрепераха и отслабналите му очи започнаха да се навлажняват. А сякаш някаква внезапно появила се буца заседна на гърлото му и по челото му избиха капки пот.

„За какво беше всичко това, за какво?” – започна да се пита Спас, разглеждайки с все по-засилващо се вълнение старите снимки. Повечето от тях му навяваха съкровени спомени за бащината къща. Къща, която тогавашната власт отне от семейството и я превърна в държавна собственост. И чак сега, след четиридесет и три години, новата власт му я върна обратно.

Палазово беше китно селце с около хиляда жители, намиращо се в подножието на гористи възвишения, чертаещи началото на планината. Голямата планина, която правеше така, че лятото да бъде малко по-прохладно от обичайното, а зимата – малко по-студена и по-люта. По нейните върхове на запад от селото, снега се задържаше чак до Великден. А понякога и до по-късно. Тук хората не само, че се познаваха помежду си, но и знаеха почти всичко един за друг.

Възрастните съселяни на Спас Каменов още помнеха времената, когато с майка му ги настаниха в порутената къща. Огромни усилия хвърлиха двамата, докато успеят да я стегнат и да я направят годна за нормално съществуване. Но Елеонора живя само три години в нея и се спомина…

Сега в селото останаха малко млади хора. Те почти не бяха чували за тази история. А пък децата и юношите съвсем не знаеха нищо. Но техните родители, баби и дядовци, бяха твърде добре осведомени за нерадостната съда на богаташкия син. За причините, поради които той бе насилствено изпратен да живее тук. До преди две години, в ония времена – недемократичните, на тази тема се говореше под сурдинка. Никой не смееше публично да коментира политически въпроси. Страхът беше голям и напълно обясним.

Когато дойде демокрацията, с нея дойде и свободата на словото. Думата „реституция” започна все по-често да се споменава и жителите на Палазово си споделяха помежду си какъв богат съселянин в скоро време ще имат. Ала Спас Каменов не усещаше да има у хората някаква завист, някаква омраза към него, поради факта, че след приемането на закона, той щеше да си върне огромния софийски имот.

Всички знаеха, че това беше изстрадана радост, знаеха за неговата мъка по загиналия му баща, убит в лагера. За страданията му след рано починалата негова майка. Единственото, което не знаеха е, че Спас остана ерген и не създаде свое семейство, само защото винаги се беше надявал, че ще може някога да избяга през границата. Ако имаше жена и деца, то с тях това щеше да бъде невъзможно. Но все нещо осуетяваше намеренията му в последния момент. И той никога не успя да напусне България…

Цели пет години се беше подготвял за адвокатска кариера в големия град. А по ирония на съдбата стана земеделски работник в малкото село. В началото всички гледаха на него с подозрение. Тежеше му клеймото на „народен враг”, което му бяха лепнали. Обаче той твърдо бе решил да не пада духом, да не се предава. Осъзнавайки, че това е единствения му шанс да оцелее. Както физически, така и психически. Беше от най-съвестните работници в кооператива. Изпълняваше стриктно трудовите си задължения, които му възлагаше бригадира в стопанството на Палазово. И усърдието ме не остана незабелязано.

В околийския комитет на комунистическата партия се учудваха на старанието на този „буржоазен елемент”. Службите, които тайно го следяха, за  толкова години не можаха да открият нито един факт,

който да хвърли петно върху неговото досие. Което той със сигурност имаше някъде, в някой таен кабинет, в някоя добре охранявана висока сграда.

И започнаха да го агитират да стане партиен член. Старият бригадир на кооперацията се бе пенсионирал и някой беше предложил именно Спас Каменов да заеме неговото място. Но без да е член на партията, това не можеше да се случи. Както и да го убеждаваха да подаде молба за членство – той остана непреклонен. Дори и обещанията, че от най-високо място ще му помогнат да започне да практикува професията си, не можаха да го сломят.

„Ако приема, това означава да оскверня паметта на баща си, когото го убиха, паметта на майка си, която умря от мъка по него. Не, няма да го направя. Простил съм им, но никога няма да се запиша в тяхната партия !” – си казваше Спас и всяка вечер си лягаше с чиста съвест. А чистата съвест за неосъществилия се адвокат, беше най-важното нещо на света.

Дипломата за висшист, която той имаше, така и си остана неизползвана. През живота си не успя и един ден да работи по специалността, придобита в юридическия факултет. До своето пенсиониране беше земеделски работник в стопанството на Палазово. Пред погледа му се изградиха основите на социалистическия строй в това полупланинско село.

И като една много умна и ерудирана личност, Спас Каменов сам разбра, че и социализма предлага твърде хубави неща за обикновения човек. Но когато със собствените си очи виждаше как лицемерни  кариеристи  опорочаваха  принципите  на  тази идеология, си мислеше, че един ден тя неминуемо ще се провали. Само дето не можеше да предвиди дали краха на системата ще се случи през неговия живот или някъде в далечното бъдеще. Прогнозите на възрастния мъж се сбъднаха чак през осемдесет и девета.

За повечето хора „нежната революция” дойде неочаквано. Бавно, но необратимо започна да се променя всичко в държавата. Появиха се нови лидери, създадоха се нови партии, площадите се превърнаха в средище на многолюдни митинги. В градовете изникваха модерни сгради, по шосетата се движеха западни автомобили, непознати  досега термини се утвърдиха в разговорният език. Един от тях беше „реституция”.

Реституция! Колко грозно звучаща дума. Като онази, другата, с която може да бъде римувана. Досещате се коя, нали? Само, че при тази, втората, съдържанието има по-различно измерение. Но и в двата случая приятното усещане е само за едната от страните. За тази, която консумира удоволствието от извършеното действие. В реституцията е пак същото, с тази разлика, че при нея получаваш много по-късно това, което някога ти е принадлежало. Обаче е било отнето в полза на държавата.

Много от отнетите частни обекти, през годините бяха разрушени. Но ако твоя все пак се е съхранил непокътнат – какво  повече ти трябва? Радваш се, че ще си го вземеш обратно. За времето, през което други са го ползвали, се пие по една студена водица. Най-важното е, че правдата е възтържествувала. А ощетеният или неговите наследници, макар и след години, получават морално удовлетворение. За материалното ще трябва да се погрижат сами. Ако житейските обстоятелства им позволят, разбира се.

Настанаха времена, в които определени хора си лягаха бедни, а на другата вечер заспиваха богати, притежавайки собственост за хиляди или милиони левове. Така само за денонощие, съдбата им се променяше на сто и осемдесет градуса. Спас Каменов бе един от тези щастливци. Както се казва – и на неговата селска улица изгря слънце.

Новоизпеченият реститут с бодри крачки се отправи към сградата на кметството в Палазово, Оттам трябваше да получи документ, с който да отиде до София и да си върне собствеността върху бащината къща.

– О, Спасе, добре дошъл! Искаш ли да позная какво те води при мен? – с широка усмивка го посрещна в кабинета си кмета на селото Петър Найденов. След което сгъна вестника, който четеше и стана от стола си.

– Добре заварил, кмете! Ще ми трябва една бележка във връзка с реституцията. Нали вчера приеха закона…

– Ще черпиш, реституте – стисна му ръката Найденов и го покани да седне до него. Двамата имаха приятелство,  което датираше още от времето, когато Спас Каменов се засели в Палазово. Петър беше три години по-малък,  но с годините се  превърна  в един от най-

близките му хора тук.

– Ще черпя, разбира се.

– Ако знаеш как се зарадвах за теб, когато приеха закона! – продължи да говори кмета.

– Никога не съм се съмнявал в искреността ти, приятелю! – увери го Спас.

– Винаги съм се опитвал да се поставя на твоето място. Да те изгонят от собствения ти дом, да те заселят някъде на майната си и от адвокат да те направят обикновен работник – не съм спирал да се възмущавам, ти го знаеш. Как издържа на всичко това, а? За мене ти си герой, няма какво да си кривя душата… –  заяви първия човек в селото.

– Така било писано да се случи. Важното е, че сме живи, на днешно време и това не е малко, нали?

– Успя ли вече да разбереш как е умрял баща ти, Бог да го прости.                       

– Че какво има да разбирам? Просто са го убили като куче в лагера. Както навремето са убили твоя дядо.

– Колко хора ги избиха без съд и присъда… – въздъхна Найденов.

– Баща ми беше здрав като камък. Как да им повярвам, че е получил инфаркт, кажи ми? На петдесет години изглеждаше като на тридесет. Мъчно ми е, че никога няма да узная къде му е гроба. Едно цветенце да му поставя, винце да му прелея… – и тук в очите на Спас Каменов се появиха сълзи.

– Сега сме деветдесет и първа. Убийците на баща ти може още да са живи. Не мислиш ли, че е дошъл момента да ги потърсиш, да заведеш дела срещу тях да ги осъдиш, Минали са само четиридесет години.

– Не, кмете, никого няма да търся . Ако са живи – нека Бог да ги съди. Пък ако вече са „на оня свят”, той вече ги е осъдил. Татко винаги ми казваше, че така, както Бог наказва хората, никой човек не  е в състояние да го направи. И най-жестоко, но и най- справедливо…

– Прав си. Същото и аз казвам за убийците на моя дядо. Миналото няма  да се върне, да гледаме напред. Ами  добре тогава – ела утре да си получиш бележката. Щом се върне от града, секретарката на кметството ще отвори архива и ще направим документа, който ти трябва.

– Благодаря ти, приятелю.

– Няма за какво, Спасе. До утре.

Минаха два дни. Законът за реституцията беше обнародван в Държавен вестник и влезе в сила. На следващата седмица Спас Каменов отиде в София. Но за да стигне от Палазово до там, трябваше да смени три автобуса. С малката си пенсия не можеше да си позволи да повика някое скъпо такси. До столицата разстоянието бе близо триста километра.

Той и не предполагаше, че срещата му със старата бащина къща толкова силно ще го развълнува, че в нощта преди този исторически за него ден, почти няма да може да спи. Всичко му изглеждаше като някакво сънуване, като четене на някаква приказка, в която е главен герой. Обаче всеки момент може или да се събуди или да спре да чете приказката. И отново да се потопи в сивата реалност на живота.

Възрастният мъж не усети кога минаха няколкото часа по пътищата на България. Дойде мига, в който пред очите му се изправиха сградите на столицата. Огромният автомобилен трафик, шумните улици и препълнените с хора тротоари, сякаш го стъписаха. Тази среда му изглеждаше чужда, дори някак враждебна. Понеже толкова дълго бе живял в един друг свят, че този тук, направо го отблъсна преди още да е започнал да го опознава. А само до преди четиридесет години същите тези улици и сгради, но много по-различни, по-тихи и спокойни, бяха неговото родно място. Мястото, което тогава бе принуден да напусне. Мислеше си, че ще е временно, а се оказа – завинаги…

„Колко много се е променил града!” – възкликна Спас още в мига, в който слезе с чантата си на централната софийска автогара. И няколко секунди, а може би и минута, той остана на едно място, гледайки в захлас света около себе си. За толкова време всичко бе придобило неузнаваем облик. Новият реститут дори нямаше представа в коя точно част се намира къщата. Тогава тя бе разположена в покрайнините на София, а днес може би е част от някакъв централен квартал с ново наименование. Старото беше „Перлово”.

Какво знаеше стария човек? Две неща – как се казва улицата и факта, че там доскоро се е помещавал профсъюзен дом. Това словосъчетание сега беше премахнато, така, както много неща взеха да ги наричат по различен начин. Бедните ги произведоха в „социално слаби”, разбирателството се превърна в „консенсус”, народните представители станаха „депутати” и още безброй модерни думи навлязоха в публичния език на обществото. А що се отнася до професионалните съюзи, тях пък ги нарекоха „синдикати”. Даже възникнаха няколко такива.

Спас Каменов вече нямаше търпение да открие този бивш профсъюзен дом. Попита двама-трима забързани хора около себе си, но и те не бяха от тук и нищо не знаеха. И реши, че най-добре ще бъде да повика такси и то веднага да го откара до заветната сграда.

– За къде да карам? – го попита висок млад мъж, щом разбра, че пътника от дълбоката провинция се приближава към колата му с желание да се качи в нея.                                                                           

– На улица „Тинтява” доскоро е имало профсъюзен дом, сега са го опразнили. Една голяма триетажна сграда… Там искам да ме закарате. Сещате ли се къде е?

– Заповядайте, господине. Разбира се, че се сещам.

– А далече ли е? – нетърпеливо попита Спас.

– Не  много.  За пет-шест  минути  ще отидем, освен  ако  няма задръствания – категорично отвърна шофьора.

И в късния майски следобед, новия реститут, седнал в светлосиня „Лада”, пристигна на улицата, на която се намираше бащиния му дом. До скоро той беше държавен имот, а от няколко дни  отново негова законна частна собственост. Собственост на един дипломиран юрист, станал по неволя земеделец, но пак завърнал се у дома от далечното село. Селото, в което живя цели четиридесет и три години.

Когато видя къщата, очите на Спас Каменов се насълзиха и погледа му се замъгли. Целият се разтресе от вълнение и сам не разбра как изпусна на земята чантата, която носеше. След толкова много време, той отново стоеше пред родния си дом. И не само стоеше, а имаше възможност да го разгледа целия. Необезпокояван от никого. И да остане там колкото си иска. А защо не и завинаги?

Справедливостта беше възтържествувала.

„Милата ми бащина къща. Бащина, още дядова. Ех, доживях да вляза отново при тебе…” – тихо прошепна Спас и от устата му се изтръгна дълбока въздишка. Извади носната кърпичка от джоба и взе да бърше сълзите си. Никога ръцете му не бяха треперали така, както в този миг. Трябваше да минат две-три минути, за да може да се успокои. Дори му се наложи да постави под езика си таблетка „Валидол”. После бавно пристъпи през външния вход на сградата. Учуди се, че и вратата, и металната ограда не бяха променяни от мига, в който той ги видя за последен път. През далечната ранна пролет на четиридесет и осма. А сега годината беше деветдесет и първа.

И възрастният мъж започна да си спомня детството, юношеството, младежките си години. Какви хубави преживявания имаше през петте години в Софийския университет – и те също изплуваха в съзнанието му. Спомни си за децата от махалата, за съучениците си, за състудентите от факултета, за момичето в което се влюби за първи път в Американския колеж. Спомни си за търговеца от еврейски произход Исак Голдман, който беше най-добрия приятел на баща му Богомил. А трите деца на Исак, въпреки че бяха евреи, Спас обичаше като свои братя и сестри. В началото на септември, четиридесет и четвърта те се разделиха завинаги. Може би повечето от тях все още бяха живи, но бъдещия реститут отдавана не знаеше нищо за тях. А и да ги срещнеше – едва ли щеше да ги познае…

До края на войната, че и след това, Каменови имаха репутацията на богаташко семейство. С голяма прислуга, и разбира се – личен готвач. Понеже такъв голям имот трудно може да се поддържа без домашни помощници. Те бяха няколко мъже и жени, които се грижеха както за сградата, така и за градината и фермата с животните. На първия етаж освен техните стаи, кухнята и столовата, някога се намираше и просторния хол. Там баща му Богомил, а и преди това и неговия баща – известния фабрикант Стоян Каменов, посрещаха гостите си.

Най-често това бяха бизнесмени, банкери, политици и всякакви други господа от буржоазните среди. Тези мъже нерядко се придружаваха от изискани дами. А когато дамите идваха поотделно, те или бяха лични приятелки на майката на Спас, или посещенията им имаха връзка с бизнеса на баща му.

Богомил Каменов беше висок и снажен мъж, с горда осанка и проницателен поглед. С късо подстригана кестенява коса и малки  мустачки, които му придаваха още по-респектиращ вид. Атлетическата си фигура поддържаше с яздене на кон. В частното си стопанство, той отглеждаше няколко расови жребци. Те бяха любимото занимание на фабриканта.

Елеонора Каменова бе много красива жена, с невинно детско излъчване. Дъщеря на столичен банкер, тя се омъжи едва деветнадесетгодишна, само няколко месеца след като се запозна с бъдещия си съпруг. Нейното миловидно лице, с големи черешови очи и дълга черна коса, на мига плениха сърцето на двадесет и четири годишния тогава швейцарски възпитаник Богомил. Скоро след това, те вдигнаха пищна сватба, а няколко месеца по-късно, младото семейство се увеличи с още един член. На бял свят се появи Спас. Беше хиляда деветстотин двадесет и втора година.

Бебето носеше първата буква от името на дядо си Стоян, но баща му и майка му не го кръстиха Стоян, а Спас. Защото се роди навръх Спасовден. Двамата взеха това решение спонтанно, понеже бяха ревностни християни, а и дядото нямаше нищо против. Другият дядо Цветан – бащата на Елеонора, не доживя да види своето внуче. Почина от тежка болест три месеца преди раждането на Спас.

Родителите бяха   строги   към   своето   единствено дете. Но тяхната строгост не бе нито деспотична, нито пък сурова, а просто бе продиктувана от желанието им да го възпитат добре и той да израсне като образован и трудолюбив човек. Иначе и двамата безкрайно много обичаха сина си и се стараеха нищо да не му липсва. Нали остана едничък на мама и татко, за любимото си чедо те бяха готови на всичко. И той имаше щастливо и задоволено детство, безгрижно юношество и ранна младост, на която можеше да завиди всеки. След като завърши Американския колеж в София, Спас го приеха в университета и той се дипломира там с отличен успех.

По време на неговото следване, в България се случиха драматични събития. Правителството на Отечествения фронт започна да осъществява бавни, но необратими реформи. Те се оказаха в ущърб

именно на такива семейства като тяхното. След падането на монархията и приемането на закона за национализация, частната собственост премина в държавни ръце. През зимата баща му го пратиха в трудововъзпитателен лагер, който си беше най-обикновен затвор, но маскиран под друго име. Само за да не звучи толкова страшно. И Богомил, обявен за враг на народната власт, там намери своята смърт. А беше едва на петдесет и две години…

Тази власт не забрави да се „погрижи” и за Елеонора, и за Спас. През един студен мартенски ден на четиридесет и осма, двамата ги изселиха от София. Големият им семеен имот беше превърнат в държавно учреждение. Младият юрист трябваше да смени шумната градска среда с тихата селска действителност. Фабриката на Каменови, вече национализирана и с ново име, просъществува почти две десетилетия. После я разрушиха и върху нейните основи изградиха три пъти по-голям завод.

Бавно пристъпвайки от стая в стая, Спас започна да си спомня позабравени от годините неща. Но не му трябваше много време, за да ги възстанови в мислите си и да си представи, че всичко тук е същото, както в неговото детство. Затвори очи и се върна шестдесет години назад.

Пред него изплуваха вкусните ястия, които някога приготвяше готвача в техния дом. Винаги топли, винаги ухаещи тъй приятно, че да изкушат и най-капризният и заситен член или гост на огромната триетажна къща. През лятото, при хубаво време, често пъти храната се поднасяше навън. На една широка маса, под дълга бяла платнена шатра, сред грижливо поддържана зелена морава. Тя бе засадена със специален вид английска трева.

После се изкачи на втория етаж, където се намираше просторната и бляскава зала за гости. Вишневата салонна гарнитура беше донесена от Италия, а кожената мебелировка – произведена в немска фабрика. На тавана висеше разкошен полюлей. Някога в тази зала се съхраняваха безброй уникални предмети. От тях в съзнанието на стария човек отново се възкресиха двете прекрасни вази в стил „рококо”.

Едната представляваше статуетка на ловец с куче, поставена така, че  ловеца  винаги  да  е  обърнат  с  лице  към  другата ваза. А тя

изобразяваше жена, държаща в ръката си чадърче. Никой не знаеше за дъжд или за слънце. Но това нямаше значение. Важното беше, че мъжът и жената се гледаха влюбено и сякаш всеки момент щяха да се срещнат.

Двете сходни и взаимно допълващи се вази, бяха умишлено сложени от прелестната Елеонора точно по този начин. Защото тя винаги смяташе, че е отгатнала закодираната им тайна. И затова се беше постарала да събере заедно ловеца с неговата любима жена.

– Мамо, защо двете фигурки винаги гледат една в друга? – с лека усмивка Спас си спомни как питаше майка си за тези уникални вази. А тя винаги му отговаряше:

– Защото много се обичат, момчето ми. И никога не трябва да се разделят.

– Ами ако едната случайно се счупи и другата остане сама? –продължаваше да пита детето.

– Ако на земята някога се разделят, един ден на небето Бог отново ще ги събере…

В главата на възрастния мъж изплува и образа на порцелановия китайски сервиз със различни по големина чинийки. Спомни си и за малките бели чашки за чай, с фино изваяни розови дръжки. Не бе забравил и бароковата кана с инкрустации, които и придаваха особен, магнетичен блясък.

Елеонора я пазеше като зеницата на окото си и по тази причина не даваше на никой друг да се докосва до нея. На стената тя беше поставила гоблените, които шиеше с цялото усърдие на своята крехка физика, Богомил често и правеше забележка да спре да си „вади очите”. Но неговата съпруга бе непреклонна.

– Мамо, няма ли вече да спираш да шиеш, стана късно? –понякога и казваше сина и.

– Още малко, Спасе, още малко. Не може да си представиш какво удоволствие ми носят тия гоблени! – с благия си глас му отговаряше тя и продължаваше с любимото си занимание.

Прислужниците вършеха цялата останала работа в огромния дом. А Елеонора шиеше ли, шиеше… Наведена над плата, с голяма игла в тънката си ръчица, Спас така и запомни своята майка. Тя правеше гоблени до последния миг на живота си. После, когато се разболя, отслабна много и започна бързо да се уморява. Но пак не престана да шие.

Отиде си от света едва на четиридесет и девет години –изтерзана, измъчена, сломена от скръбта по загиналия си съпруг. По-правилно беше да се каже – убития съпруг. За лагера, в който го бяха изпратили, се разказваха страшни неща. Той се намирал край някакво село, до което имало каменна кариера и от ранна сутрин до късна вечер, лагерниците работели там. Нормите им били непосилни, храната – мизерна, тормоза – нечовешки.

Фабрикантът пострада, не защото беше извършил престъпление, а само защото новата власт го набеди за „фашистки елемент”. Жена му и сина му бяха заклеймени като мръсни капиталисти, които трябва да бъдат превъзпитани. Наистина, че до края на войната Богомил бе крупен индустриалец, натрупал солидно финансово състояние, търгувайки успешно с германците. Но не бе откраднал и един лев. Фабриката и имотите ги наследи от своя баща Стоян Каменов. Той пък получил наследство от неговия, замогнал се в първите години след Освобождението. В ония смутни „байганьовски” времена на първоначално натрупване на капитали.

Така в продължение на повече от шест десетилетия, фамилия Каменови бе развивала и окрупнявала своя бизнес и бе изградила добрата си репутация. Ала дойде девети септември – четиридесет и четвърта, после фашизма беше разгромен, после монархията беше заменена с република, после се прие закона за национализацията и… всичко се обърна с главата надолу.

Богомил беше вярващ християнин и добре знаеше, че всичко на земята се дава от Бога. И във всеки един момент Бог може да си го вземе обратно. Затова отделяше значителни средства за благотворителна дейност. Най-съкровената тайна на живота му се състоеше в това, че за всеки голям християнски празник слагаше няколко едри банкноти в един плик и без да посочва подателя, го адресираше до църковното настоятелство на някой софийски храм. Така никой никога не разбра кой е човека, който редовно даряваше средства на църквата.

Когато през март, четиридесет и осма, Спас и майка му ги изселваха  от  града, много  от  тези  храмове  вече бяха престанали да

извършават своята богослужебна дейност. Правителството на Отечествения фронт ги затваряше един по един и камбанните звуци над София ставаха все по-малко. Новите управници заклеймяваха религията като „опиум за народа”, който трябва да бъде изкоренен до основи. И вярваха, че тяхната власт ще бъде вечна. О, свещена простота!

Като представители на едрата буржоазия, Елеонора Каменова и сина ù ги интернираха в полупланинското село Палазово, на около триста километра югоизточно от София. Кариерата на току що завършилия млад юрист изглеждаше обречена. Така и стана – до края на дните си той беше юрист само „на книга”. И нито един ден не можа да работи в правосъдието. А какво е преживял през всичкото това време – само той си знаеше.

Но и сега, след цели четиридесет и три години, в неговата душа нямаше омраза, нямаше желание за мъст. Понеже родителите му от малък го възпитаваха в християнските добродетели. Редовно го водеха на църква, купуваха му религиозни книжки и от всичко това Спас започна да вярва в Бог. Да вярва силно и искрено, и да знае, че няма ненаказан грях. И че някога, на Страшния съд, всеки човек ще си плати за деянията.

През целия си живот той не се раздели със сребърното кръстче, което Елеонора му подари на Спасовден. Кръстче, осветено лично от игумена на голям манастир. Спас го получи за своето пълнолетие и от този миг беше убеден, че то винаги ще го закриля и ще му помага. Така, както винаги вярваше, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Днес, вървейки из празните стаи на родната си къща, възрастния мъж се убеди, че макар и късно, Божията правда отново се е възцарила на земята.

Накрая Спас Каменов се изкачи и на третия, последен етаж. На него той прекара най-дълго време от своя живот. Някога там се намираха спалните помещения и богатата библиотека, в която се съхраняваха огромен брой книги. Баща му, а преди това и дядо му, се бяха постарали да съберат на едно място много стойностна литература – както художествена, така и специализирана. При това не само на български език. Спас беше научил и английски, и френски. И когато беше студент по право, почти не му се налагаше да ходи в читалнята на Софийския университет. Понеже много от нужните му четива си ги имаше вкъщи.

По стените на третия етаж бяха окачени и най-ценните картини от колекцията на Богомил Каменов. Крачейки из него, стария човек си спомни, че най-голямата от тях беше рисувана още през осемнадесети век. От някакъв прочут за времето си италиански художник. За нея баща му казваше, че понеже била оригинална, струвала цяло състояние. Тя се предавала от поколение на поколение и затова фабриканта закле своя единствен син никога да не се разделя с картината.                       

– Обещавам ти, тате. Никога няма да я продам, каквато и цена да  ми предлагат! – му отвръщаше всеки път Спас, когато станеше въпрос за този шедьовър на изобразителното изкуство.

Той представляваше природен пейзаж, в дясната страна на който две бели кончета кротко пасяха трева на селската морава. В далечината бе изобразена малка къщичка с двор. Картината се            казваше „Селска идилия”. Но и до утре да си блъскаше главата, Спас Каменов пак нямаше да може да си спомни името на нейния художник. По причина, че изкуството не го привличаше особено. Нито пък някога бе правил опити да се занимава с него, в който и да е от седемте му вида.

В Американския колеж в София, любимите му предмети бяха математиката и физиката. Даже преподавателите мислеха, че ще се отдаде на точните науки. И дори му предричаха бляскаво математическо бъдеще. Но голямата му мечта беше да стане адвокат. Ала не му било писано…

От библиотеката се влизаше в помещение, пригодено за молитвена стая. Върху една от стените се намираше иконата на Богородица с младенеца. И тя също старинна изработка, не си знаеща годините. Под нея стоеше кандилото, което се палеше на всеки християнски празник.

– Каква е тази икона? – Спас попита майка си веднага, щом тя за първи път го заведе вътре, за да му я покаже. После го научи как да се моли и как да пали кандилото. Беше едва на осем години. Когато сега пристъпи и в това помещение, в главата му изплува интересния разказ на Елеонора:

– Тази икона дядо ти Стоян я донесъл от Гърция. После я осветил в Рилския манастир. А той е основан от Иван Рилски – най-големия български светец. Живял е преди хиляда години в планината. От тогава той от дясната страна на Бога и постоянно се моли за нас.

Майка му беше много религиозна жена. На гърдите си винаги носеше златно кръстче, което баба ù Елена и подари, когато се омъжи за Богомил. След две години бабата се спомина. От Елеонора Спас научи още подробности за тяхната икона. И сякаш отново чу топлия глас на майка си:

– Тази икона притежава силна енергия и пази от зло и къщата, и фабриката, и цялото ни семейство, сине. А може и да лекува. Дърводелецът, който изработил нейната рамка, имал много болна дъщеря. Никакви лекари не могли да ù помогнат. Всички мислели, че момичето ще умре. Но когато направил рамката, баща му се помолил на иконата и то оздравяло.

          – Наистина ли, мамо?

– Наистина, Спасе! Който силно вярва и не спира да се моли, може да получи от Богородица всичко, което пожелае. Затова искам и ти добре да пазиш тази икона, чуваш ли?

– Ще я пазя, мамо, не се притеснявай.

От този ден нататък, Спас Каменов запали много свещи там и много пъти целуна Богородица. А колко молитви изрече пред нея?! Само той и Бог над него знаеха… Сега, когато гледаше голите стени в опразнената къща, стария мъж си мислеше за това, как и иконата, и картините, и всичките безценни книги са били разграбени веднага, след като с майка му ги изселиха оттук. И че никога няма да може да си ги върне обратно. Понеже те отдавна са се разпръснали на различни места, в различни частни домове или държавни музеи. Отдавна ги докосваха други ръце и други очи съзерцаваха тяхната невероятна красота.

„Да са живи и здрави тези, които ги притежават!” – промълви Спас  и леко  махна с  ръка. – „Важното е,  че  сградата  са я запазили…”

Защото сега тази триетажна къща можеше да е превърната в руини. И там да бяха построили нещо друго. Така, както на мястото на фабриката им, от двадесет години извисяваше снага огромен завод. Но иконата, макар и открадната от дома им, не е допуснала това да се случи.

– До обяд да сте си събрали багажа и да сте опразнили това мръсно капиталистическо котило, ясно ли е? – той си спомни и думите на дошлия у тях партиен функционер в хладната мартенска утрин на четиридесет и осма.

Носеше в ръката си заповедта за изселването им от София. Но не каза къде ги изпращат. Лицето му беше сбръчкано от злоба, а малките му очички щяха да изхвръкнат от омразата, която се четеше в погледа им.

След няколко часа Спас и майка му вече пътуваха с един стар тъмнозелен камион към другия край на България. Съпровождаше ги въоръжен с пистолет офицер от народната милиция. И двамата до последно мислеха, че ги лъжат и ги пращат в трудововъзпитателен лагер. Успокоиха се едва когато стигнаха Палазово и там им посочиха къщичката, в която щяха да живеят неизвестно до кога.

Бяха минали два месеца откакто Богомил го пратиха в лагера, а от него нямаше ни вест, ни кост. Неговата голяма грешка беше, че макар и непряко, все пак се намеси в смутния политически живот на България през първите години след края на войната. Въпреки, че   никога не бе членувал в партия, когато през четиридесет и шеста правителството на Отечествения фронт обяви референдум, той стана един от най-ревностните агитатори за запазването на монархията. Дори по-активен от много партийни членове.

Но България стана Народна република. След това с всичките си сили и с много финансови средства, подпомагаше предизборната кампания на прозападно ориентираната опозиция. Но Отечествения фронт спечели изборите. И щеше да изпълнява това, което му наредят от Кремъл.

– Не отива на добре България, не отива… – младия Спас често чуваше баща му да повтаря тези думи.

И все по-ясно разбираше, че страната я очакват драматични    промени. Но винаги си замълчаваше. Ала веднъж бъдещият юрист, който странеше от политиката, да не кажем, че изобщо не се интересуваше от нея, попита:

– А защо да не отива на добре, тате?

– Защото Сталин вече ни е турил ръка. И както е тръгнало, сине, в най-скоро време ще ни вземат и фабриката, и фермата, и парите, и всичко. Приеме ли се конституцията, която комунистите предлагат, и тук ще стане като в Съветския съюз. А точно това искат новите управници. Разбираш ли, момчето ми, към каква пропаст ни тласкат те?

И Спас, който беше абсолвент в университета, започна с тревога да се замисля за бъдещето. За своето, за това на цялото семейство, за държавата. Баща му, виждайки накъде вървят нещата, до последно се надяваше, че американците няма да допуснат премахването на частната собственост и разгрома на опозицията в България. Но надеждите на фабриканта се оказаха напразни. Разправата с тези, които се противопоставяха на отечественофронтовското правителство, беше само въпрос на време. И тя не закъсня.                                    

Веднага след като през четиридесет и седма се прие закона за национализацията, властта им отне фабриката. Богомил Каменов предчувстваше, че и с него ще се случи нещо лошо, може би дори най-лошото. В последната нощ преди да го отведат от триетажния му дом, той сънува своя приятел Исак Голдман. С това  софийско   момче  от  еврейски произход, станаха приятели още в училище. Там учеха в един и същи клас. Родителите на Исак бяха заможни хора, едни от най-богатите търговци в града. Синът им завърши икономика в Париж и продължи успешно да развива дългогодишните семейни традиции в областта на търговията.

Тяхното приятелство продължи до началото на септември –четиридесет и четвърта. Тогава двамата бяха на четиридесет и седем години. Исак, заедно със съпругата си и трите им деца, емигрираха във Франция. Когато го откарваха към лагера, Богомил си спомни последният им разговор. И съжали, че тогава не послуша стария си еврейски приятел:

– Богомиле, ти трябва да се махнеш оттук. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Нямаш никакво време за губене. Вземай Елеонора и Спас, и бягайте от България,

– Но защо, Исак? Защо трябва да бягаме, от какво да се страхуваме? Аз нито съм политик, нито някога съм се занимавал с политика.

– Човече, руснаците са почти на Дунава и след няколко дни ще влязат в страната. А това ще е по-страшно и от чума. Свърши се със старата власт, не го ли проумя?

– Проумях го! Но каквато и власт да дойде, тя винаги ще има нужда от търговци като теб и фабриканти като мен, нали? Ние на никого лошо не сме правили.

– Не бъди наивен, Богомиле. Властта, която идва, няма да прости на такива като нас. За болшевиките ние винаги ще си останем експлоататори на народа.

– Защо си такъв песимист?

– Защото където се строи комунизъм, няма капиталисти. А ние с тебе цял живот сме били именно такива. Не само, че ще ни вземат всичко, ами може и живота ни да вземат.

– Не знам какво да ти кажа, Исак, просто не знам. Но в едно съм сигурен – никъде няма да бягам. Оставам тук със семейството си, каквото и да се случи.

– Ще съжаляваш, Богомиле, довери се на еврейското си приятелче. Спомни си, че когато си ме слушал, винаги си успявал, винаги. Още не е късно да дойдете с нас във Франция. Веднъж да пристигнем там, после ще ти помогна да си устроите живота. Утре вечер заминава влак за Белград. Това е последния ни шанс да напуснем страната. После вече ще бъде късно…

– Прости ми, Исак, но този път ще послушам сърцето си. А то ми казва, че трябва да остана.

– Добре, приятелю, щом така си решил, остани. Нека твоя Господ да ти е на помощ тук, в България. И едно помни от мен –когато започне да се променя системата, никога не се набърквай в тази мръсна игра.                   

– Коя мръсна игра?

– Политиката, Богомиле. Сбогом!

– Довиждане, Исак! Ние някога отново ще се срещнем, нали?

– Може би…

Трябваше да минат три години от този разговор, за да се убеди Богомил Каменов, че еврейския му приятел беше напълно прав. И отдавна живееше богато и щастливо във Франция. Пък може би и някъде   на   друго   място   по  света.  А  неговите  страдания  тепърва предстояха.

„Защо не послушах Исак, защо? Какъв наивник съм бил!” − тежко въздъхна той и влезе в камиона, който го откара в трудовия лагер. Със себе си носеше само малка чанта с принадлежности, мислейки, че скоро ще си дойде. Не знаеше нито в каква посока отива, нито какво ще прави. Така както и не знаеше, че жив от лагера няма да се върне.

Спас Каменов никога не разбра тези факти от биографията на баща си. И никога не намери неговия гроб. Просто защото такъв нямаше. Когато им съобщиха, че уж е починал от болно сърце и им изпратиха едно вързопче с част от вещите му, той и майка му поискаха да отидат в лагера. Не им разрешиха, понеже нямаха право да напускат Палазово. Това можеше да стане само с разрешение от Околийското управление на народната милиция. Но не им го дадоха. По-късно тази забрана бе премахната. Лагерът беше тихомълком закрит и тридесет години за него нищо не се споменаваше. А такива лагери имало по цялата страна.

Когато дойде демокрацията и Спас отиде там, той разбра, че мъртъвците са ги погребвали в задния му двор. Без ковчег, без поп, без кръст, без нищо. Местността бе осеяна със заринати в земята скелети. А кой принадлежеше на неговия баща – нямаше начин да се разбере…

Колко ли семейства са били почернени тогава, колко ли деца са изгубили бащите си в подобни лагери? И за какво е било всичко това? Тези осиротели синове и дъщери, също можеха да се чувстват пострадали от комунистическата власт. За тази цел се създаде Съюз на репресираните в България. Но Спас Каменов не се записа в него. Той не членуваше никъде − нито в партия, нито в организация. Не вярваше в тях, а и знаеше, че нищо вече не е в състояние да върне изтерзаната му младост, проваления му живот.

Застанал сам сред пустия и празен дом, новия стар собственик бе изпаднал в някаква обяснима носталгия. Примесена с лични спомени за живота си тук, преди повече от четири десетилетия. И въпреки, че навън бе топъл майски ден, голите стени навяваха странна хладина в препатилата му душа. Стомахът му се свиваше от обзелото го вълнение и  някаква неизвестно как появила се  тежест, го

притискаше в гърдите. Възрастният мъж толкова се беше вглъбил в себе си, че даже не чу шума от стъпките на две малки момчета, които неусетно бяха проникнали в незаключената къща.

Те бягаха по коридорите на просторната сграда, изкачваха се нагоре-надолу по стъпалата и играеха някаква известна само на тях детска игра. Щом влязоха в стаята, в чиято среда Спас се бе изправил в целия си ръст, те толкова много се учудиха, че вместо да побягнат обратно, за кратко останаха като вцепенени. Неговата изненада също бе не по-малка, но бързо се опомни и приятелски се усмихна:

– Здравейте, деца! Какво правите тук?

Момчетата помълчаха няколко секунди, след което по-високото от тях, леко смутено отвърна:

− Ами ние, чичко, играем си. Откакто тая сграда стана празна, почти всеки ден играем тука.

–  В кой клас сте?

− Аз съм в четвърти, а Милен е във втори.

− А ти как се казваш?

− Венцислав. Обаче всички ми казват Венци.

− Да не сте братчета бе, Венци? – продължаваше да пита Спас Каменов. Но по-малкото не изчака другото момче и побърза да отговори вместо него:

− Не, приятели сме. Живеем на един етаж в блока отсреща.

− Ами тука няма ли детска площадка, няма ли наблизо някой парк? Или и те не ви стигат и затова тичате из чуждите сгради.

− Имаше, но на мястото на площадката построиха банка, а сега парка го разкопават.

− Така ли, че защо го разкопават? – с учуден поглед се заинтересува новия собственик.

− Ще правят бизнес-център – бързо отвърна Милен, а Венци добави:

− И ние вече няма къде да ходим, чичко. Затова идваме тук да си играем на „стражари и апаши”. А ти сигурно ще живееш в тази сграда?

Спас не бе очаквал точно такъв въпрос. Той го стъписа толкова силно, че в първия момент наистина не знаеше какво да отговори на двете  деца. Те  и  не  предполагаха, миличките, че  това  беше  родния

дом на този побелял чичко. Домът, в който живя цели двадесет и шест години. И в който се завърна отново чак след четиридесет и три. В празната стая настъпи гробно мълчание. И едва няколко секунди по-късно, се чу отговор:

− Не, деца, няма да живея. Само дойдох да разгледам сградата и след малко си тръгвам. А вие не се притеснявайте от мен. Продължавайте да си играете, продължавайте…

В този миг двете момчета тутакси изчезнаха от погледа му. Но след малко техните стъпки и техния звънлив смях, отново отекнаха по коридорите на просторната къща.

– Значи банка направили, сега бизнес-център ще строят… – каза на себе си Спас и се замисли. После се загледа през прозореца, който подобно на всички врати и прозорци в сградата, беше останал без стъкла. Спомни си, че когато си тръгваше през четиридесет и осма, оттук не се виждаха никакви други постройки. Освен тази, в която баща му отглеждаше породистите си коне.

А зад голямата конюшня се намираше фермата с другите животни – кокошки, овце, крави. Благодарение на тях, семейство Каменови винаги имаха прясно месо и мляко в изобилие. Този имот минаваше за част от покрайнините на София. Но за четири десетилетия всичко така се беше променило, че той, потомствения кореняк-софиянец, не можа да познае собствения си град.

В какво се беше превърнал той? Панелен блок до панелен блок, кооперация до кооперация, магазини, офиси, банки – една огромна модерна джунгла от бетон и стъкло.

Тази гледка не се понрави на възрастния мъж. Ако трябва да бъдем точни – тя направо го отблъсна. Опита се да си представи как би живял в такава шумна среда. Понеже отдавна беше свикнал с тихата селска идилия. И при мисълта за подобна перспектива, веднага го обзе неприятно чувство.

Спас Каменов вече бе решил какво да направи с новопридобития бащин имот. Трябваше само да се уредят някои дребни формалности и скоро всичко щеше да приключи. Късно вечерта на същия ден, той се прибра в Палазово. Преди да дойде в София си беше наумил да намери стая поне за два дни, да обиколи града,  да  разгледа  забележителностите  му,  да  си  спомни  близкото

минало. Което след четиридесет и три години никак не изглеждаше близко. Тогава остави зад гърба си една спокойна столица, а сега я намери съвършено друга. Затова се отказа от намеренията си, хвана първия автобус и си отиде на село. А на другата сутрин отново се срещна с кмета Петър Найденов.

− Много бързо си дойде от София бе, Спасе! Не ти ли хареса там? – още от вратата го попита първия човек в селото.

− Градът толкова се е променил, че не можах да го позная. Дори и родната си къща нямаше да мога да открия. Добре, че едно такси ме закара до самият ù вход.

– Е, разказвай, в какво състояние е сградата?

− Ами, какво да ти кажа, в много добро – чак да не повярваш! Личи си, че са я пазили профсъюзите…                                             

− Мене ако питаш, Спасе, обяви я на търг. Сигурен съм, че ще вземеш хубави пари от нея. Някой може и половин милион да предложи. Така де, триетажна къща – цял палат. И после ще си живееш живота, както на теб ти харесва.

− Че тя може и повече от половин милион да струва. Сега е в централната част на града, купувачи винаги ще се намерят. Бизнесмените никнат като гъби. Да се чуди човек – от къде спечелиха тия милиони?!  Нали доскоро всички бяхме равни.

– Спасе, Спасе, щастлив човек си ти. Идеалист си беше и идеалист си остана. Толкова години страда, но ето как идва време, когато палачинката се обръща. И скоро и ти ще станеш богат. Като тия бизнесмени, с милионите. Само, че техните са крадени, а твоя милион ще е честно придобит. Вече няма да може да се разговаря с теб! – и кмета, който се беше изправил, приятелски потупа по рамото седналия да него реститут.

А Спас Каменов едва забележимо се усмихна. Сякаш, че думите на Найденов, който през това време взе две чашки и ги наля с коняк, минаха покрай ушите му. И като че ли загледан в празния стол на кмета, почти не им обърна внимание. Двамата отпиха по една глътка от марковия алкохол и продължиха разговора си.

− Абе, кмете, искам да те питам нещо. Ти нали тука, в Палазово, изпълняваш и длъжността на нотариус! – стрелна го с поглед Спас.

− Когато се налага − ставам и нотариус. Защо ме питаш?

− Тогава сигурно ще можеш да ми направиш един документ.

− Зависи. Ако е нещо, свързано с къщата ти в София, трябва пак да отидеш там. Познах ли?

− Хм, позна.

− Виж, Спасе, такива документи се изготвят само в населеното място, където се намира имота.

− Значи, не можеш да ми помогнеш. Нищо, пак ще трябва да се ходи в София.

− Ако смяташ да ставаш софиянец, защо не си признаеш още сега, приятелю? Или нещо друго си намислил?! Не обаждаш какво си решил, не обаждаш… Всъщност, то си е твоя лична работа. Не мисли, че искам да ти се меся в живота, Спасе! – увери го Найденов.  След което  леко  се  наведе и  почти  шепнейки, промълви.  − Искаш  ли  аз  да  ти  обадя  една  моя  тайна.  На следващите избори няма да се кандидатирам за кмет. Нека някой млад човек да поеме юздите на властта. Аз съм вече пенсионер, жената също – какво повече да искаме? Но не казвай на никого. А сега като знаеш моята тайна, обещай ми, че един ден първо на мен ще обадиш и твоята.

− Разбира се, Петре, как няма да ти обадя! Всичко ще ти разкажа. От игла до конец. Че то ако не си ти и още двама-трима души в селото, тука ще се чувствам като на самотен остров. Нали си нямам никакви роднини, вие сте моите роднини.

− Така е, Спасе. Ееех, живот ли бе да го опишеш! Колко интересни неща се случиха през нашите животи, а? Особено през твоя.

− Струва ми се, че най-интересното в България тепърва има да се случва. Ние каквото можахме, направихме. Ами младите какво ли има да преживеят − направо не ми се мисли! – отсече Спас, след което допи коняка от чашката си, изправи се и рече:

− Ами да взема да тръгвам, кмете. А като се върна от града – ще ти кажа каква съм я свършил там…

Найденов му пожела успех и Спас напусна сградата на кметството. Беше станало обед и по площада на Палазово не се виждаха хора. Денят бе слънчев, времето – топло и приятно, и в повечето  селски  къщи  кипеше  усилена градинска  работа. Когато си

отиваше  към  неговата  улица, възрастния  мъж  забеляза  на поляната

зад църквата няколко деца да играят с футболна топка. Вместо врати, бяха сложили по два големи камъка от двете страни на тревната площ. Спас Каменов спря и се загледа в децата. Постоя така две-три минути. После с бавни крачки пое към дома си. А след няколко дни отново се върна в София.

Сега вече знаеше пътя не само до бащиния си дом, но и този до сградата на столичната община. В нотариалната служба щяха да му заверят документа, който той твърдо бе решил да направи. Идеята за него му хрумна изведнъж, разхождайки се из празните коридори на огромната къща. След приемането на новия закон, той − единствения наследник, вече имаше пълното право да се разпорежда с нея както си иска.

Когато излезе оттам преди няколко дни, тази идея се превърна в твърдо и категорично решение. И от тогава, та до днес, стария човек нито за миг не изпадна в размишление, в някакво макар и малко колебание − дали да постъпи точно така. Затова с уверена крачка пристъпи входа на сградата на общината. От информационното гише на входа го упътиха в коя стая трябва да отиде. След пет минути той вече се намираше в добре обзаведения кабинет на нотариуса, който юридически узаконяваше всички сделки на общинската администрация.

Седна на мек стол и сложи старите си очила с черни рамки. После със скъпата химикалка, която приятеля му Петър Найденов му подари по случай неговото пенсиониране преди девет години, започна да пише нещо върху голям бял лист. Този лист след малко щеше да се превърне в официален документ. Когато спря да пише, Спас започна пак да оглежда текста, сякаш искаше да бъде напълно сигурен, че не е допуснал нито една грешка. Щом се увери, че всичко е наред, той прибра химикалката във вътрешния си джоб и свали очилата. По очите му се забеляза едва доловима влага. Устата му беше пресъхнала, той преглътна, въздъхна тежко и много тихо, като на себе си, промълви: „Ееех, милата ми бащина къща. Бащина, още дядова…”

Чак  тогава  подаде  листа  на  стоящия  срещу  него      нотариус, за да го завери и подпечата.   Юристът през цялото   време следеше много внимателно всичките му действия и предчувстваше, че

беловласия  мъж  пише  нещо  важно. И че някакъв съдбовен текст ще

излезе изпод химикалката му. Не се беше лъгал. След малко документа стана факт. Когато взе написания лист, нотариуса прочете следните думи:

„Аз, долуподписаният Спас Богомилов Каменов, жител на село Палазово, дарявам безвъзмездно на общината в София върнатия ми от закона за реституцията имот, на който съм единствен наследник. Имотът се състои от триетажна жилищна сграда с обща площ хиляда и двеста квадратни метра и прилежаща към нея земя с обща площ четири декара и седем ара. Единственото ми желание е цялата къща и земята около нея да бъде превърната в детска градина. А в нея държавата да отглежда здрави и щастливи деца! С уважение: Спас Каменов”.

− Господине, този текст е израз на свободната ви воля, нали? – с леко изпитателен поглед го попита нотариуса.

Спас помълча няколко секунди, понеже след всичко, което се случи през последните минути в просторния кабинет на юриста, все още се чувстваше напрегнат и развълнуван. Но с решителен тон в гласа отвърна:

− Да, такава е моята воля. И нищо не е в състояние да промени желанието ми.

− Добре, господине. Сега ще ви дам дубликат от документа за дарение и може да си вървите. Ето, заповядайте.

И Спас взе листа, сгъна го на четири, сложи го във вътрешния си джоб и излезе…

Навън от сградата беше топъл и слънчев майски следобед. Небето бе синьо, както никога досега не е било. Във въздуха се носеше пленителния аромат на разцъфтели люляци. Зеленината наоколо бе възхитителна и създаваше невероятното усещане за лекота в душите. Пролетта отдавана беше станала пълновластен господар на цялата забързана градска действителност.

По лицата на хората се изписваше някаква по-особена радост. Голяма или не толкова, но все пак радост. И само в далечината, навярно от усилено до краен предел радио, долитаха звуците на носталгична песен. В която някой с тъжен глас, бавно пееше:

„Младост моя, дадена от Бога, отиде си от мен и ми е жал, да

плача искам, а не мога, но плача без да съм желал…”

 

ЕПИЛОГ

Сигурно вече се питаш, уважаеми читателю – какво се случи след това?

Държавата изпълни дарителската воля на Спас Каменов и превърна бащината му къща в просторна и красива детска градина. Той си остана в Палазово до края на дните. Живя още осем години там и си отиде от този свят точно навръх Великден. Току-що беше навършил седемдесет и седем.

Когато го изпратиха в последния му път до селското гробище, малко преди да спуснат ковчега в изкопания гроб, неговия стар приятел Петър Найденов, който вече беше сдал кметския пост, развълнувано прошепна:

„Свършиха се мъките ти, Спасе. Щом Господ те взе при себе си на Великден, значи си бил праведник. На земята не успя да намериш покой, но поне там, на оня свят, да си щастлив. Знай, че никога няма да те забравя и скоро ще дойда при теб. Чакай ме, приятелю…”

Четиридесет дни след това, Спас Каменов се възнесе на небето. Свети Петър го посрещна и му отключи вратите на райските градини. Когато влезе вътре, той не можа да повярва на очите си. Беше толкова светло и красиво, че с никакви думи не можеше да се опише тази изумителна прелест. Там го чакаха баща му Богомил и майка му Елеонора. След петдесет и една години, те отново се срещнаха. Щом ги видя, Спас не сдържа напора на сълзите си и се провикна:

− Мамо, тате!… – и плачейки като малко дете, веднага се устреми към тях.

Тримата се прегърнаха и се разцелуваха тъй силно и горещо, както никога не го бяха правили, когато бяха заедно на тази грешна земя. Не изпитваха нито болка, нито тъга, а бяха усмихнати и безумно щастливи. Понеже в сърцата си имаха само любов и милосърдие.

Отдавна бяха простили на ония, които им причиниха всичките нечовешки страдания. Винаги си казваха, че не те, а Бог е този, който ще ги съди. И Бог им обеща, че тук, на небето, никога повече няма да ги раздели.

А долу, на земята, наближаваше Страшния съд…

Стефан Узунов

                                                                           Букурещ            

Свързани публикации

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad
Ad

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

декември 2019
П В С Ч П С Н
« ное.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031