Център за еврейско-българско сътрудничество

Съдбата на българските Праведници на света

Истината, цялата  истина  за  т. нар.Народен съд“
По повод литературния конкурс на „Алеф“ и съдбата на българските Праведници на света

Асен Милчев

В началото на юни завърши традиционният VII младежки литературен конкурс на Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” в Бургас (похвална последователност!). Темата бе „Който спаси един човешки живот, спасява цяла Вселена”. Всъщност става дума за създаване на художествено произведение (разказ),  вдъхновено от живота  на българските Праведници на света (общо 20 души).

Тъй като този материал е предназначен до голяма степен за младите читатели, ще обясня: През 1953 г. в Израел е създаден мемориалът „Яд Вашем”, посветен на Холокоста. Една от целите му е да издири и увековечи паметта на „праведниците” – хора с нееврейски произход, спасили евреи от техните палачи.

Като пряк наследник на един от тези Праведници – дядо ми Асен Суйчмезов, чието име нося, бях поканен от организаторите за церемонията по връчването на наградите на победителите. За съжаление не можах да участвам на тържеството, но случаят ме подтикна да прочета конкурсните произведения на някои от наградените, които ме накараха да се замисля.

Преди всичко искам да кажа, че според мен расте достойна смяна на литературното поколение, към което принадлежа. В разказчетата (или по-скоро есетата) на много от тези над 150 участващи младежи се чувства истинско вдъхновение, а на моменти и художествено майсторство, което може  да се развива с годините. Чудесни съчинения, но си личи, че младите автори не знаят много за съдбата на тези, за които пишат. А много от обявените по-късно (даже и посмъртно) праведници са били убити и осъдени на дългогодишен затвор, изпаднали са в немилост след завземането на властта у нас от комунистите на 9 септември 1944 г.

Уверих се, че обществото ни е длъжник на тези млади хора, защото не е ги е запознало достатъчно добре с живота на тези наши почитани личности. Може би защото самото то не е достатъчно информирано.

Осъзнах, че въпреки многократните опити да се „осветли” този период, резултатите са минимални. Сякаш могъщи външни и вътрешни сили упорито мълчат по темата и саботират разискването по нея. За да потъне в забвение. Затова въпреки всичко трябва непрестанно да се говори за тези мрачни времена с надеждата, че истината ще възтържествува.

  1. Трябва да си призная, че самият аз с изключение на така наречената „кюстендилска петорка” (по-надолу ще се спрем повече върху нея) не знам особено много (но все пак достатъчно) за съдбата на нашите Праведници. Но се чувствам длъжен да споделя поне това, което ми е известно за тях.

Човекът, който спря Хитлер

Такова е впечатляващото заглавие на биографичната книга на италианския писател Габриеле Нисим, посветена на един от спасителите на българските евреи Димитър Пешев (първо издание у нас 2003 г., второ издание 2018 г.). За съжаление тя не получи полагаемия й се отглас. А трябваше!  Подобно е заглавието на разказа  – „Димитър Пешев – Човекът” – на спечелилата втора награда в тазгодишния младежкия литературен конкурс на бургаския център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” Божидара  Бойчева от ПМГ „Яне Сандански” в Гоце Делчев. В него тя пише: …Знае го това Димитър. Та нали „няма ненаказано добро” – затова и го осъдиха на 15 години затвор. Всичко знае той. И всичко прощава. И благодарност не търси. С една тиха предварителност прощава за изгнанието в собствената си родина – между четири стени, без собствен дом, забравен и низвергнат. Прощава им. Защото има сърце като земно кълбо, защото обича България и защото е голям…

Колко хубаво и поетично е казано. Само че действителността за Димитър Пешев наистина е била жестока. Най-напред заради застъпничеството му за спасяване на българските евреи го бламират и той загубва поста си на зам. председател на Народното събрание. Доминираното от комунистите  отечественофронтовското правителство спретва така наречен  Народен съд,който всъщност не е нито „народен”, нито законен съд, осъжда 39 от 43-та депутати, които подкрепят протестното писмо на Пешев срещу депортирането. От 43-та, 20 са осъдени на смърт, 6 на доживотен затвор,
8 (включително Пешев) на 15 години затвор, 4-ма на 5 години затвор, 1 на 1 година затвор. Оправданите са трима, а един умира, докато чака присъдата си. Петър Михалев, депутатът от Кюстендил, и един от членовете на кюстендилската делегация, която на 8 март 1943 г. заминава за София, за да се застъпи за местната еврейска общност, получава доживотна присъда.

2. По ирония на съдбата в обвинителния акт нарочват Димитър Пешев за „антисемит“. След като излиза от затвора, го очаква тежък живот. Тъй като къщата му била отнета от „народната власт”, го приютила сестра му. Ето един показателен епизод от ежедневието на Димитър Пешев, който от днешна гледна точка би ни изглеждал дори комичен. Разказа ми го моята дългогодишна колежка  и шефка в издателство „Отечество” Елена Коларова (да си жива и здрава Ляля!). Нейна съученичка и първа приятелка била Тичето – племеницата на Пешев, когото двете момичета наричали галено „вуйчик”. Живеели в  две съседни кооперации на улица „Неофит Рилски” в София. Жилището на бившия депутат било конфискуваното заедно с гардероба и личните му вещи. Там се настанил  един от силните на деня – небезизвестният генерал Иван Винаров. (За сведение: полковник от Червената армия, съветски военен разузнавач, след това генерал-лейтенант от БНА, командващ Трудова повинност (1945 -1949)  и министър на строежите и пътищата (1951- 1952). Един ден у Тичето се звъни. Двете момиченца са вътре. На вратата се появява генералът с бомбе в ръка: „Дайте го на другаря Пешев, на мен не ми трябва. Ние не носим такива буржоазни шапки.”
Но това била единствената вещ, която била „върната” на собственика й. Историята продължава…Когато Ляля и Тичето са вече госпожици, момчето на Ляля запознава Тичето със свой приятел. Връзката им се развива. Той произхожда от видно комунистическосемейство и го очаква блестяща дипломатическа кариера. Но според правилата на Министерството на външните работи преди да отиде на служба в чужбина той трябва да се ожени. (Да не би, ако е свободен, да го шантажират по женска линия).  Приготовленията за сватбата са в разгара си, когато годеникът пристига засрамен и с наведена глава съобщава, че от ДС не му разрешават да се сродява с роднина на „враг на народа”.
Хората от моето поколение знаят как тогава ДС си играеше със съдбите на хората. Но историята не свършва и дотук. Минават години. Някъде през 90-те, когато присъдата на Димитър Пешев вече бе отменена, той бе реабилитиран и обявен за Праведник на народите, посмъртно го награждават с някаква висока правителствена награда от италианското правителство. Оказва се, че най-близката останала негова родственица е Тичето.  И тя трябва да отиде в посолството ни в Рим, за да я получи от името на вече известния си роднина. И там я посреща кой мислите? Някогашната й изгора. Дипломат от кариерата. Каква ирония на съдбата!

Половината съученички на Ляля в първо отделение били еврейчета. Тя била близка с тях. Когато започват арестите за депортирането на техните семейства, те оставили парите и бужутата си за съхранение у тях. Един възрастен евреин, рентиер, със странното име Берлин, поверил на баба й сто жълтици. След като депортирането се отменило, той получил обратно парите си. Но не дал и петаче на своята „доверителка”, макар че семейството й вече било в голяма нужда.

„Бяхме 4-ма, но куражът ни бе за 400”

И така, всеизвестно е, че хиляди български евреи са спасени благодарение на решителната намеса на зам. председателя на Народното събрание Димитър Пешев. Но по-малко се знае, че той прави това под натиска на четиримата кюстендилци – депутата Петър Михалев, търговеца Асен Суйчмезов, популярния революционер от ВМРО Владимир Куртев и адвоката Иван Момчилов. (Години по-късно те са обявени за Праведници на народите на света от израелския институт “Яд Вашем”).

3. Заслужава си да се разкаже накратко историята за организирането и провеждането на кюстендилдката акция по спасяването на местните евреи според разказите на един от участниците в нея – дядо ми Асен Суйчмезов. Той е роден в Кюстендил през 1899 г. В ранните си детски години посещава еврейската забавачка в квартала. Завършва местната гимназия, която по онова време е била едно от най-добрите училища в страната. Следва право, но трябва да прекъсне и да се върне вкъщи, за да поеме занаята на баща си – притежавали кожарска работилница и се занимавали с шапкарство. Дядо ми Асен развива занаятчийското производство и търговията, открива няколко дюкяна в „чаршията”, търгува и на едро с щандове по панаири в чужбина.


Асен Суйчмезов (1889 – 1977) – един от спасителите на кюстендилските евреи, признат за Праведник на народите.

Със съпругата му Зора имат две деца – Лилия и Григор (баща ми). Били доста заможни хора. Но да се върнем на историята с евреите. В началото на март 1943 г. в Кюстендил започват да се носят слухове, че те ще бъдат изселени. Сред тях настъпва суматоха и безпокойство, но никой не потвърждава официално информацията. Като влиятелен човек Асен Суйчмезов се познавал добре с полицейския началник. От него разбрал, че евреите от Кюстендил ще трябва да заминат за трудови лагери в Полша. На 8 март лошата вест била потвърдена.

Дядо ми имал много приятели евреи, дюкяните им били един до друг. Разтревожени, те отишли при него и го молели да се направи нещо. Със сълзи на очи му поверявали бижутата и ценностите си: „Бай Асене ( тогава той е бил около 45-годишен !), прощавай и дано да се върнем един ден”. При тази покъртителна картина дядо ми и други изтъкнати негови съграждани се събрали в едни кафене, за да решат как да постъпят. Изпращат баща ми, тогава младеж, да отиде с велосипеда си до гарата и да види какво е положението там. Наистина, товарните вагони, с които трябвало да бъдат депортирани евреите, били композирани на страничен коловоз. Тогава решението дошло от самосебе си: на следващоя ден – 9 март делегация от 40 души, представители на обществеността от Кюстендил, ще замине за София, за да разговаря със своя депутат и зам. председател на Народното събрание Димитър Пешев.

На сутринта  обаче, както се случва често в нашата история, на сборния пункт се явяват само четирима души – споменатата вече т. нар. кюстендилска четворка: Суйчмезов, Михалев, Момчилов и Куртев. “Но куражът ни беше не за 40, а за 400 души“ – пише в спомените си, депозирани в Регионалния музей в Кюстендил, дядо ми Суйчмезов. Междувременно от София обаче има заповед да се внимава какво става в града, за да не се допускат вълнения и недоволства. Така те разбират, че са следени. Затова правят конспирация – качват се във файтон, но не отиват на гарата, която била блокирана, а до съседното село Копиловци. И оттам вече вземат влака за София.

4. По-нататък историята е известна. Отиват право в дома на своя депутат Димитър Пешев, след което той ги поканва да отидат заедно в парламента. Следва напрегнат и тежък разговор в присъствието на няколко депутати от управляващите. Използвайки положението си на партийно неангажиран и независим от администрацията търговец, дядо ми си позволява да използва дори и непремерени думи, за да убеди депутатите, че е необходимо моментално да се действа. Групата се отправя при министъра на вътрешните работи Петър Габровски. Часове по-късно се връщат с добрата новина: депортацията се отменя. Така ешелоните на смъртта не тръгнаха от България.

Прибирайки се след акцията в Кюстендил, дядо ми Асен вижда, че прозорците на къщата му и на тази на Момчилов са напълно изпотрошени. И след това е имал неприятности – не са го затваряли, но ултранационалистите пробвали да му палят магазина, чупили витрините. Викали му “чифутска подлога”.

Последните години преди 1944 г. Асен Суйчмезов е и председател на Популярната банка в Кюстендил. И ако покрай историята с евреите търговецът имал проблеми с отношението на свои съграждани, то истинските му неприятности започват след
9 септември. Въпреки че имал леви убеждения – давал е пари на Работническата партия и продоволствие на партизаните – попада под ударите на Национализацията. Като частник няма пенсия, не му позволяват да упражнява професията си, закриват кожухарската работилница, отнемат му дюкяните. Тормозят го да влезе в БКП, но той отказва. Винаги е държал да бъде партийно неангажиран и финансово  независим човек .  Той бе принуден да продава етаж след етаж къщата си, за да се издържа. После изведнъж решиха, че има много скрити пари. Привикваха го в милицията и яде бой да каже къде са. А той наистина вече нямаше нищо. В края на 50-те години дядо ми отново бе викан на разпит в милицията, този път заради връзките на дъщеря му Лиляна в Германия – тя бе завършила Американския колеж в Ловеч, следвала бе във Виена и имаше много германски приятели, които я посещаваха до края на живота й.

 

Ангелика Щробсдорф (!927 – 2016) – известната немска писателка с еврейско самосъзнание, спасила се от нацизма по време на войната в София, остана близка приятелка със семейство Суйчмезови до края на живота си.

Особено близка с нея бе известната германска писателка с еврейско самосъзнание Ангелика Шробсдорф, с която се бяха запознали по времето на престоя й в България по време Втората световна война. През 1939 г. като ученичка и младо момиче, бягайки от нацистите в Германия, Ангелика заедно с майка си и сестра си, се озовават в София. В романите си, най-известният от които е „Грандхотел България. Завръщане у дома в миналото” (1997), преведен и на български, писателката разказва за пребиваването й в нашата страна и се прекланя пред отзивчивостта на българския народ към неволите на чужденците. При многократните си идвания в България Шробстдорф се срещаше с леля ми (тя владееше немски език) и надълго и нашироко разискваха и си спомняха за младостта.

5. Вследствие на милиционерския тормоз дядо ми Асен заболя от диабет и му ампутираха крака. В последните години от живота си не живееше лесно. Еврейските му приятели, повечето от които отдавна се бяха преселили в Израел, му изпращаха макар и минимална пенсия от 50 долара. Но дори и тези пари не достигаха лично до него. Предварително му ги обменяха в банката по някакъв измислено нисък курс.

Ето какво сподели с мен за събития от онова време, на които не съм бил свидетел, моята съгражданка  Валя Ушева (майка на вече световноизвестния аниматор Теди Ушев): „По време на така наречените  „унгарски събития” от 1956 г., зад които се криеше въоръжено въстание на унгарския народ срещу комунистическия режим и съветските окупатори, бях 10 годишна. Вкъщи  се говореше, че прибират всички ‘врагове на народа”, за да не се опитат да организират бунтове срещу правителството. Само преди година баща ми се беше прибрал от „лежането” си по затвори и лагери. В една ранна утрин прибраха и бай Асен Суйчмезов. Той беше приятел на татко. Живеехме в един  квартал. След седмица го докараха в каруца, пребит и смазан труп. Лекарства трудно се намираха, а докторите се страхуваха да помагат на „враг на народа”. Баща ми ходеше по селата, за да търси алтернативна народна медицина. Разрушиха къщата на Суйчмезови, една от най-представителните в града, за да се построи там най-голямата художествена галерия в провинцията на името на Владимир Димитров-Майстора , и с жена му ги изпратиха да живеят в лятната кухня в двора. Асен Суйчмезов не можа да се възстанови напълно след побоя. Разболя се тежко, отрязаха му крака. Когато през 1996 г.на еврейския пазар в Кюстендил слагаха паметна плоча на петимата  кюстендилци, едни от първите  спасители на евреите в България, на откриването й присъстваха много от мъчителите му”.

През 1997 г., много след като дядо ми си бе отишъл от този свят, президентът Петър Стоянов го награди посмъртно с орден „Стара планина“, а родният му град Кюстендил го направи свой почетен гражданин. Жалко, че баща ми не дочака с няколко месеца да получи отличието, за което толкова дълго си бе мечтал. Получих го аз, но за мен  то имаше едва ли не само сантиментална стойност. Баща ми постоянно се хвалеше какви приятели има в Израел. Но така и никой  оттам не го покани да отиде.
А иначе дядо ми Асен бе един от първите българи, обявен за праведник от „Яд Вашем” – още през 1973 г.

Помен на гробищата в Кюстендил за 23-годишния Васил Суйчмезов, брат на дядо ми Асен, загинал в Междусъюзническата война край Еникьой (днешна Гърция). На снимката: Асен Суйчмезов (най-високият), до него баща ми Григор и баба ми Зора (втората вдясно). Снимката се публикува за първи път.

6. Най-трагична е съдбата на войводата Владо Куртев, участник в четите за освобождение на Македония, член на ЦК на ВМРО. На 8 юли 1946 г. при акция на комунистическите власти срещу ВМРО той е убит без съд и присъда. Обявен е за „безследно изчезнал”,  а гузната съвест на неговите палачи ги караще дълги години да разпространяват слуха, че е е бил сътрудник на ДС, което пречеше той да заеме мястото си сред Праведниците на света. След дълги проучвания около него на Държавния израелски институт „Яд Вашем“ и огромните усилия на известния израелски писател и общественик Самуел Ардити (1935) той получи полагащото му се признание едва през 1997 г.

Наскоро Държавната агенция „ Архиви” публикува протоколи от разпитите на някои състави на т. нар. Народен съд. Така изплува името на още един от безименните герои, извършил подвиг при спасяването на българските евреи от Македония и Беломорието. Архимандрит Стефан Николов, протосингел на Скопско-Велешката епархия в новоосвободените български земи. От април 1941 г. до есента на 1944 г. той извършва своята богуугодна дейност, помагайки и спасявайки най-малко 11 души. Като използвал различни хитрини, той издавал християнски кръщелни свидетелства на някои юдеи, успявал да запише други под чужди имена, или ги изпращал в пределите на стара България, където не подлежат на депортиране. Неговата активна дейност направила впечатление на властите и въпреки протестите на Светия синод, околийският началник го уволнил. Благодеянията не му помогнали и пред новата комунистическа власт, която го изправила пред Народния съд. Днес няма ли кой да предложи на „Яд Вашем” да признае още един доказан български Праведник на народите?

Разбира се, Народният съд се разправя безмилостно не само със „спасителите на евреи”, но и с всички, които комунистите са смятали за потенциални претенденти за узурпираната от тях власт. Всъщност това е цялата интелигенция – политици, офицери, свещеници, учители, творческата интелигенция, да не говорим, че там попадат и хора, нарочени по лични причини – само за отмъщение. Питате ли се, къде са изчезнали известните родове на революционери и будители от нашето Възраждане? Отговорът е изключително тъжен:
Четиримата сина на Райна Княгиня, за която на 20 април всички се надпреварват да пеят „Кой уши байряка“, са или убити веднага след 9-ти септември, или умират в лагерите.
Внукът на Бачо Киро – героят от април 1876 г., генералът от пехотата Теодоси Даскалов е осъден от т.н. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.
Племенникът на Иван Вазов – д-р Иван Кирков Вазов е осъден на смърт и разстрелян на 1 февруари 1945 г.
Генерал Владимир Вазов е репресиран и издъхва на 25 май 1945 г. в Тетевен, а гробът му е заличен. Двама от синовете на генерала също са преследвани.
Внучката на баба Тонка е разстреляна със съпруга си на и срещу 3-и ноември 1944 г. край Русе.

Истината, цялата  истина  за  т. нар. „Народен съд“ трябва да се знае и да се повтаря на поколенията!

Съществуват още няколко важни въпроса, свързани със съдбата на българските евреи по време на Втората световна война: Можело ли е да бъдат спасени от депортиране евреите от новоприсъединените  през войната земи – Македония, Беломорска Тракия и Пиротско? Имало ли е „държавен Холокост” у нас? Колко жесток е бил антиеврейският Закон за защита на държавата? Какъв е бил режимът в т. нар. Еврейски трудови дружини?   Защо има толкова малко Праведници на света от България?

Но за тях ще разговаряме друг път.

––––––––-

Асен Милчев е роден през 1947 г. Има дългогодишна кариера на журналист, редактор и издател. Автор е на редица литературни и научно-популярни произведения (SF роман, детска художествена литература, авторски енциклопедии за спорта и за телекомуникациите и мн. др.), както и на многобройни публикации в печата, радио и телевизионни предавания, сценарии за научно-популярни филми… Носител е на награди за авторска и редакторска дейност. В продължение на дълги години е работил в българските културни институти (центрове) в Братислава и Прага, където отблизо следи развитието на литературните процеси в тези две страни, като става един от най-добрите познавачи на съвременната словашка и чешка литература. Прави следдипломна квалификация по словашки език в университета в гр. Нитра (Словакия). Работел е на различни позиции (от редактор до ген. директор) в различни журналистически издания и издателски къщи, както и като прес-аташе в Министерството на околната среда на България. Най-известните му преводачески творби са сборниците с поезия на големия словашки поет сюрреалист Алберт Маренчин (2005) и на чешкия поет Петр Крал (2006), на двата романа на успешния млад словашки писател Михал Хворецки – „Ескорта“ (книгата получи субсидия от Програмата за превод, 2011 г.) и „Дунав в Америка“ (2013), както и на нашумелия словашки роман „Майки“ от Павол Ранков (2014). Следват романите „Кафене „Хиена“ (2015) на Яна Беньова – с награда за литература на ЕС за 2012 г., „Петата лодка“ (2016) от Моника Компаникова и „Къщата на глухия“ (2017) от Петер Крищуфек, както и „Белвю“ (2018) на Ивана Добраковова. Той е съставител и преводач на половината от материалите на специалния брой 1 / 2014 г. на литературното списание ”Панорама”, посветен на съвременната словашка проза.

Препечатано с разрешение от https://fakel.bg/

Съдбата на българските Праведници на света

 

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

юли 2020
П В С Ч П С Н
« юни    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031