Център за еврейско-българско сътрудничество

Съдбовен наниз

Преживяно и разказано от Паломба Милева

Родена съм на 27 ноември 1930 година в град Русе. Бях 12-годишна, когато по силата на Закона за защита на нацията на всяко връхно облекло – рокля, блуза, жилетка, палто ми бе пришита значка. По форма бе шестолъчка, а по цвят – жълта.

Това бе знак, че съм еврейка.

Или отличителният знак.

Или отлъчения от останалото общество знак.

Или низвергнатият знак.

Този знак постави живота ми в определени граници. Граници – териториални, духовни и материални.

Този знак беше нашето гето.

А ние, евреите – възрастни и деца, невръстни девойки и младежи, бяхме тези, които носехме в себе си вирус. Вирус – заразен и смъртоносен за живущите извън нашето гето.

          Това беше началото

Семейството ми беше четиричленно – двамата ми родители, сестра ми, близо три години по–голяма от мен, и аз.

Майка ми работеше като шивачка във фабриката за ризи „Арда“ – собственост на евреин с фамилия Ардити. Баща ми беше работник в градската кланица. Сестра ми прекарваше времето си при приятелка на майка ми, която беше шивачка. Мисля, че не беше разрешен приемът в гимназия. Аз бях ученичка.

         По – късно           

С преселване от столицата на всички еврейски семейства, част от тях бяха изпратени в нашия град. Като резултат – в къща от четири стаи, две по две преходни, една кухня, една тоалетна, помещение, вероятно за пране или други нужди, коридор и мазе – заживяхме дванадесет души. От тях десет наематели плюс собственичката със сина си. Двете четиричленни семейства, от които моето и преселеното, заехме преходните стаи. Останалите помещения бяха за общо ползване. Стаята,  по – скоро килията ни, се превърна в столова, гостна, спалня, а за мен и в учебна и игрална.

           Учех в еврейското училище, което се намираше на улица „Рила“. Директорът и всички учители и служители бяха евреи. В края на учебната година българска комисия подлагаше на проверка знанията ни. Тази проверка беше входният ни билет за следващата учебна година.

            Страдах за моя баща. Изпращаха го на принудителен трудов лагер в Чепино-Лъджене, впоследствие Велинград. Продължителното му отсъствие по тези лагери ме лиши от неговата опора – от грижите, вниманието, обичта му и от материалната му помощ.

              С оскъдните си доходи моята майка полагаше неимоверни усилия, за да ни нахрани с възможно по – здравословна храна. Не рядко, скришом, нощем я виждах да си ляга, без да е яла. От болка в очите ми бликваха сълзи.

             В тези години ограничиха културното ми развитие. Общинската библиотека и театърът бяха забранени за мен. Имах право да посещавам единствено кино „Одеон“. Намираше се на територията на гетото.

             Липсваха ми разходките и игрите в градския парк и лятната градина. В празничните дни забраната включваше централния парк, крайбрежието на река Дунав и местата за отдих извън града. Пастите и другите съблазнителни за децата лакомства на сладкарниците в центъра на града също бяха недостижими.

             Страхът ме съпровождаше неотлъчно. В среднощните часове ме събуждаше трясък от счупените с камък стъкла на прозорците с изглед към улицата. По време на войната, когато засвиреха сирените за тревога, известяващи въздушно нападение, ме обхващаше ужас. Забранено ни беше да ползваме скривалищата, построени за случая. Слизахме в подземното помещение – мазето, която собственичката ползваше за съхранение на гориво и продукти. Треперех и се молех да ни отмине лошото.

               Съществуваше забрана да извършваме покупки преди 10 часа.

               Една сутрин моята майка ме изпрати да закупя нещо от големия магазин – ХАЛИТЕ. Намираше се на мястото, където е и днес. Входът с големите стъкла беше същият като днешният. От само себе си се разбира, че отличителният ми знак стоеше на задължителното му място. При пристигането ми погледнах към часовника в дъното на магазина. Бях пристигнала по–рано.

               Зачаках отвън. Загледах се в групичка от четирима младежи, застанали от вътрешната страна на вратата. Единият от тях излезе и се приближи до мен. Запита ме какво чакам. Отговорих, че чакам часът десет, след което той започна да ме бие. Не помня дали заплаках. Не помня и дали влязох, за да изпълня поръчката на отрудената ми майка. Но винаги, когато споделям с приятели и близки тези срамни мигове и когато пиша тези редове, очите ми се насълзяват. Дете, невинно и безпомощно. Еврейче. Лесна мишена на отровен със злоба и омраза младеж, член на младежката фашистка организация „БРАННИК“.

              Една сутрин майка ми не отиде на работа. Видях, че е силно разтревожена. Събираше припряно в торби дрехи и разни вещи. Запитах я защо го прави, но не получих отговор. По – късно разбрах, че щели да ни експортират от града, но го отмениха.

               Разминахме се с трагедията, станала причина за тревогата на мама.

               Бяха години на живот в постоянен страх, унижения и душевна болка.

               След време се омъжих за българин. Първата, ученическата ми любов. Бях щастлива. Прекрасен съпруг и баща. Родих дъщеря, красива, добра, умна и ценена в професията си като химик. Аз упражнявах професията, която избрах и обичах.

               Случайността се намеси в живота ми.

               Един ден, в центъра на града, срещу мен се движеше мъж. Не зная дали е възможно и има ли научно обяснение. В съзнанието, или в подсъзнанието ми, се беше запечатал образът на бранника от мрачното минало. Да. Нямаше съмнение. Беше той, но вече не в младежка възраст. Разминахме се. Не вярвам да ме е познал. По – късно научих, че е заболял от туберкулоза и починал.

               Аз оцелях и се радвах на живота.

               Шестолъчката за мен е символ на гордост.

               Гордея се и с родния си град. В миналото най – културният в страната град. Град, дал световно известни таланти. Град – вратата към Европа.

                Прочетох някъде „Бог е добро и любов“. Ако всеки от нас приеме в себе си тези изначални слова, в света ще възтържествуват доброто и любовта между всички хора.

             ВЯРВАМ, ЧЕ ТАКА ЩЕ БЪДЕ!

 

Паломба Милева, Русе

Свързани публикации

Пети национален литературен конкурс

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Ad

Архив

Календар

май 2018
П В С Ч П С Н
« апр.    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031