Владимир Дановски е театрален и оперен режисьор, син на големия театрален режисьор от еврейски произход Боян Дановски. Известен у нас е с постановки в Националната опера и оперите във Варна и Стара Загора, както и в Музикалния театър. Повече от 30 години работи като режисьор в Германия. Основател е на организацията „ЕврОпера“, Мюнхен“ и на Музикално-театрална работилница – Мюнхен. От 2002 до 2006 е художествен ръководител на мюзикъла «Крал Лудвиг II» във Фюсен и в Дойчес театър, Мюнхен. Режисирал е постановки и в Австрия, Швейцария, Япония. С Бургас е свързан чрез съпругата си – внучка на писателя Петко Чорбаджиев /Петко Росен/.
Преди две години Владимир Дановски реализира един от проектите си – спектакъл, който запълва една от празнините в представите на Германия за ролята на България в спасяването на евреите по време на Втората световна война. Пиесата ”Спасението”, написана на немски език, акцентира върху конкретни събития от българската история. Творбата не е чисто театрална, освен героите в нея, като специфично действащо лице се явява музиката.
За създаването на творбата значение има фактът, че заради еврейския произход на баща му семейството е принудено да напусне България и да избяга в Истанбул, а оттам – в Кайро. Сред спасените български евреи има и роднини на Дановски, които са споделяли спомените си от онова време.
„Спасението” се играе в Германия с голям успех. За нея Владимир Дановски получава Европейската награда за толерантност` 2011.
Владимир Дановски пристигна в Бургас, за да направи интересен уъркшоп с учениците от гимназия „Гьоте”, в основата на който е пиесата му „Спасението”. Той гостува и на Центъра за българо-еврейско сътрудничество „Алеф” и бе любезен да отгърне завесата и разкаже по-подробно за себе си и своята творческа дейност.
Как се роди „Спасението”?
Темата за спасяването на българските евреи ме вълнува отдавна. Написах текста с мисълта, че тази част от българската история е малко позната в Германия. Пиесата в Германия излезе с подкрепата и даже в залата на фондация „Кондард Аденауер” в Берлин. Премиерата на камерния вариант беше в деня на Холокоста – 27 януари 2012 година.
За Германия тази тема е малко деликатна… Как възприеха пиесата там?
Това не е точно пиеса… Това е особена, оригинална драматургична форма, в която музиката има важна функция. Тя беше високо оценена в Германия. Въобще, причината да напиша тази пиеса и да я поставя в Германия, защото така или иначе там работя, беше, че аз разказах тази история на някои хора, на познати, също на колеги, и установих, че никой нищо не знае за спасяването на българските евреи. Което е учудващо, защото информация по темата въобще има извънредно много. В Германия се говори страшно много, пише се, публикува се, но в това море от информация тази тема някъде е потънала. В крайна сметка намерих един историк, който знаеше нещо за темата. Всички други, с които говорих, не знаеха нищо, но веднага зададоха въпроса: „Защо не знаем това?” Точно реакциите на тези хора ме мотивираха. За мене също в началото съществуваше известен психологически проблем да го направя в Германия. Защото не може да се каже, че германците играят положителна роля в тази история… И също така защото много се прави по темата и може да се каже, че вече е изчерпана… Направих нещо друго – изнесох лекции в различни градове и реакциите на хората бяха просто смайващи, те без дъх слушаха за всичко това. Те, германците, възприемаха изключително емоционално темата, и то положително. Наистина, в Германия от много години се прави много за осъзнаване на вината. Германският народ се отнася към себе си изключително самокритично. Друг такъв пример няма… Да се направи в Берлин един цял мемориал, който показва: вижте какво ние направихме… Това не е малко. Има го това осъзнаване на вината и затова всъщност никой не ме е атакувал за сюжета на пиесата. Освен това повечето истории за Холокоста обикновено свършват зле, а тук се показва една история, която завършва добре.
От значение е може би и вплитането любовна интрига в сюжета. Така ли е?
Да, в основата има и една любовна история – между комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и неговата секретарка Лиляна Паница, която същевременно изиграва една от основните роли за спасяването на евреите. И то ключова, защото издава тайни документи на еврейската консистория. Това, разбира се, винаги е подходящо за театър. И особено тази съвсем необичайна любовна история, защото тя – секретарката Лиляна Паница има любов с убиеца на евреите и същевременно ги спасява. Любовта обаче не е по сметка, исторически наистина е така, тя наистина го е обичала. Как става това? Тази тема беше много интересна. И беше предизвикателство да се направи на сцената и да се види като реакция на публиката. Интересно е, че младите хора имат много по-малък проблем с едно такова противоречие, отколкото възрастните. В Германия някои хора това ги смущава. Докато младите… Аз питах тези момичетата, които играха ролята на Лиляна Паница в Берлин. Всички казаха: Ние не виждаме проблем, това е любовта. За мен тази история беше важна не само защото беше благоприятна за една пиеса или за един филм въобще, тя засяга някак си емоционално хората, но и за да се покаже, че в света няма само бяло и черно, добро и зло, а че хората са противоречиви. Същият е примерът с цар Борис, този безкраен спор спасител или убиец е? Ами ако е и двете? Може за едното да има вина, или да не е успял, за другото обаче да си е изиграл ролята… Това противоречие трябва да го приемем, защото всички хора сме така – веднъж сме добри, веднъж не.
Доколко в текста на „Спасението”е застъпена историческата правда?
Има ги и двата момента. Доста документи съм използвал в пиесата, оригинални документи, които се прожектират, или една цяла сцена всъщност, като диалога между комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и есесовеца Данекер относно споразумение за депортацията на евреите от Тракия и от Македония. Той е изграден върху оригинален исторически документ – това споразумение. От друга – самия факт, че пиесата е смесена форма от диалози и сцени с музика, и разбира се, сцените с музика сами по себе си вече имат друг характер. Те имат емоционално въздействие и за тях не може да се търси документална основа. Иначе, има някои неща, които са доизмислени… Диалозите между любовната двойка до голяма степен са измислени от мен. И все пак, това също на базата на документа.
Казвате, че сте имали идея в спектакъла да направите музикален портрет на страната. Как стана така, че заложихте на сътрудничеството на Любомир Денев?
С Любо Денев се знаем от много време, още когато започнах работа като режисьор в България. Имах една постановка в Музикалния театър, а той беше там. Не сме работили заедно, той работеше по друга пиеса, но тогава се запознахме и аз оттогава го знам като музикант, следил съм нещата, които прави и много го ценя!
Когато стана въпрос кой да напише музиката, аз реших, че при всички положения това трябва да е български композитор. Нужно ми беше да има българска атмосфера, да има елементи, и то различни, които да разказват нещо за България по музикален път. Това беше първата причина. Втората, за да имам партньорството на Любо Денев е, защото наистина го ценя и защото той е много разностранен. Има писани опери, мюзикъли, филмова музика… Той самият е много добър джазмен. Има и много голям театрален опит. Точно това ми трябваше… Денев е просто много вътре и това също беше много важен момент. Идеално се разбрахме и той написа една чудесна музика. Първо по немски текст, защото пиесата се изпълнява на немски, а той знае този език, бил е една година със стипендия в Германия. И като музикант той просто веднага се ориентира в звучността на немския език за музиката. Така се получи…
Имате ли други общи бъдещи проекти?
Да, мислили сме за различни неща. Даже разговаряхме за едно либрето, което ми предложиха в Германия, за един мюзикъл… Този въпрос обаче още е отворен. Има и проекти, които да осъществим в България, но засега са само проекти. С удоволствие бих работил с него.
Мислили ли сте за екранизация на пиесата?
Да, за екранизация е мислено. Даже съм имал разговори по този въпрос с едно издателство, което се занимава и с филмови продукции. Те ми предложиха да напиша книга по темата и аз приех с голямо удоволствие, защото една театрална пиеса, която, примерно, трае два часа и половина, не може да се побере всичко, което аз събрах при подготовката на пиесата. Може да се каже, че тази тема не ме пуска. Не ме пуска от няколко години и продължава да ме държи в напрежение. А за филм ще продължим разговорите…
Вие сте в Бургас за една нетрадиционна среща с ученици от Немската гимназия. Какво представлява тя?
Много е важно младите хора да се направят съпричастни към уроците на историята, особено на новата история на България. Да научат какви са били реалните проявления на гражданско общество тогава и защо днес търсим това общество. Специално за събитията по време на Холокоста и спасяването на българските евреи по инициатива на фондация „Конрад Аденауер” се организира уъркшоп с ученици от немските гимназии в България. Първоначално тази форма тръгна в Германия, сега вече и в България – в Русе миналата година, тази – в две гимназии в София и в Бургас. Уъркшопът има две части – теоретична /лекционна/, при която аз запознавам учениците с историческите факти, залегнали в основата на пиесата „Спасението”, и същински упражнения – театрален прочит. Понеже съм малко далеч от образованието в България, тук правя анкета с четири въпроса, за да се ориентирам доколко учениците са запознати с темата. Въз основа на резултата избирам какво да разкажа. Най-интересна е практическата задача –раздавам на отделни групи ученици няколко сцени от пиесата, които са на немски език. След като групите поотделно „репетират” по тях половин час, представят пред останалите своя прочит на съответната сцена. Някои реагират много спонтанно и се опитват веднага да се движат, да направят театър… други са по-свити и само четат. След това вече обсъждаме това, което те са направили, но също така и ситуацията, за какво става дума в тези сцени, какви са тези герои, какво ги мотивира да правят едно или друго… Те сами казват, че когато нещо мине през тебе, по съвсем друг начин се усеща. Това е смисълът на този уъркшоп, който протича много интересно. При това на немски език, който за тях е сериозно упражнение, вече един вид театър играят на немски език. Накрая завършваме с видео от пиесата, играна в Берлин. Оставам с впечатление, че младежите наистина се заинтересуваха от тази тема. В София времето не ни стигна, понеже имаше непредвидено прекъсване, и аз казах, че трябва да свършваме, но те поискаха да продължим. Самият факт, че ученици от 9 и 10 клас искат да продължим, говори за техния интерес. Беше много приятно изживяване и за мен.
Има ли шанс „Спасението” да достигне до българска публика?
Не съм се отказал пиесата да бъде видяна в България, макар че първия опит не беше успешен, имам предвид опита за финансиране. В момента обмислям варианти, разговарям с разни хора. Когато дойда следващия път в България, надявам се да имам добри новини…
