Автор: Велизара Николова
В тази курсова работа аз ще ви разкажа за едно явление което се среща при всеки международен конфликт, а именно незаконната емиграция. В частност ще говоря за трагедиите на бежанската криза, която се появява като следствие от преследванията,а по-късно и смъртта на хиляди евреи. По време на Втората Световна Война по този начин са се спасили хиляди еврейски бежанци, кораби като прочутия кораб Навемар, за който ще разкажа след малко. За жалост не всички са успели да стигнат дестинацията си и точно за тези няколко кораба искам да говоря.
Холокоста е систематичното, бюрократично, подържано от държавата осъждане и убиване на 6 милиона евреи от Нацисткият режим и неговите поддръжници. Между 1941 и 1944, Нацистките власти депортират милиони евреи от Германия, окупирани територии и от страните й съюзнички, към гета и концентрационни лагери, често наричани лагери на смъртта, където те са убивани във специално разработени газови камери. [1]
Много евреи са опитали да се спасят, някой са успели, други- не. Използвани са различни методи, като най- разпространеният е бил по вода. В годините между 1939 и 1945г. повече от 500,000 души мигрират в Европа, а 16,000 минават през Турция на път за Палестина.[2]
Масово миграциите стават в изключително лоши условия. Корабите са претъпкани с хора, няма достатъчно провизии, а понякога почти не се движат. Един от тях, най- известен с несанитарните си условия, е кораба Навемар.
Испански товарен кораб, предназначен само за 28 души, на който има 1000. Условията са толкова лоши, че при пристигането му в Куба през септември 1941г, Мануел Сиегел, представител на Еврейския Разпределителен Комитет[3] в Хавана, пише- „Всеки се бори с всеки са оцеляване. Взаимоотношенията са повече животински, отколкото човешки.” Виктор Биенсток, писател от Международното еврейско журналистическо бюро, пише: „Кошмарен спектакъл- Холивуд може да го използва за сцена на нова продукция на Ада на Данте. Големите, тъмни зали с леглата на няколко нива; Възрастни мъже и жени опитват да си поемат дъх в непоносимата жега, лежейки по леглата, докато децата се въртят и плачат. Всички гладни, всички жадни, всички мръсни… Капитаните на старите робски кораби се грижат да има по- добри условия, а повече от половин милион долара са платени в билети на този кораб.” [4] Шестима от пасажерите умират, а 60% са болни.
Един от пътниците, Джени Коен, казва: „Изтърпяхме това пътуване, само защото то беше нашето спасение.”[5]
Според в. Бруклин Игъл:” […] някои пътници споделят, че 60% от тях са били болни, по едно или друго време. Докторът и мед.сестра на борда са стигали до 200 прегледа на ден. Мъжете спели в предния трюм, а жените в задния. Много предпочитали да спят в спасителните лодки. Пътуването започва от Севиля, Испания, с 1120 души на кораба, някои от които плащат до 1,750$ за билети. „[6]
Най- известния от бежанските кораби, е Св.Луис. Той, за разлика от Навемар, не е известен с условията си, а с това, че повечето бежанци са върнати в Европа. Св. Луис е трансатлантически лайнер, притежаван от Hamburg-American Line. На 13 май 1939, тръгва от Хамбург, Германия за Хаван, Куба, която е била известна спирка за бежанци, искащи да стигнат до САЩ. На борда е имало 937 пътника и 231 работника, капитан е бил Густав Шрьодер. Повечето от пасажерите са били евреи напускащи Германия, разтревожени за безопасността си .
Когато корабът пристига в Хавана на 27 май, правителството приема само 28 пътника ( 22 евреи с валидни американски визи. А другите 6 са испанци и кубинци) и още един, който е опитал да се самоубие и е приет в болница. Другите 908 (един е загинал по пътя) все още чакат американските си визи и носят само кубински пътнически визи издадени от Гонзалес, кубинския главен директор на Имиграцията.
Кубинското правителство отказва да ги пусне в страната и да разтовари кораба. На 28 май започват преговори, но те са безпочвени. Бидейки близо до Флорида, някои от пътниците пратили писмо на президента на САЩ- Т.Рузвелт, с молба за допускането им в Америка. Държавният департамент изпраща писмо до един от пътниците, казвайки, че „трябва да изчакат реда си и да видят дали са одобрени за имиграционна виза, за влизането им в САЩ”.
През 1939 годишната Германо- Австрийска квота е 27,370 и бързо се запълва, толкова че списъка с чакащи е пълен за следващите няколко години. Означавайки, че ако дадат визи на тях отказват на хора, които са чакали по- дълго. 8
Историята за съдбата на пътниците достига Канада. В Торонто, 41 изявени личности, подават молба до министър председателя Уилям Кинг да осигури подслон на бежанците. Той е извън страната и дава задача на заместник- министъра на външните работи да обсъди ситуацията с Министъра на правосъдието и директора на правителството на имиграционният клон на Канада, Фредерик Блеър. Който спори, че не отговарят на изискванията на тогавашния закон за имиграция. „Никоя страна не може да отвори вратите си достатъчно широко, за да приеме стотиците, хиляди евреи, които искат да напуснат Европа: Трябва да се тегли чертата.” [7]
След отказа на Кубинското, Американското и Канадското правителство да ги приеме, Св. Луис се връща в Европа на 6 юни 1939. В Англия се заселват 288 от пътниците; в Холандия приемат 181; Белгия – 124 ; а 224 пасажера намират убежище в Франция. 87 души успяват да емигрират преди превземането на Западна Европа през май 1940, тогата 532 от пасажерите на Св. Луис са заловени от Германците, като в последствие от тях умират 254 души. [8]
Историята на пътуването на Св. Луис е записано в книгата „Пътешествието на ”(1974) от Гордън Томас и Макс Морган Уитс, която е превърната със филм през 1976 год. През 2017 вниманието отново е приковано към злополучното пътуване, когато потребител в Туитър започва да разпространява снимки на пасажерите загинали през войната. Това става един ден преди Президентът на САЩ, Доналт Тръмп да подпише забраната за пътуване от дадени мюсюлмански страни. [9]
https://twitter.com/stl_manifest?lang=bg
За разлика от тези кораби има някои, чиято крайна дестинация се оказва дъното на морето. Злополучните „Гемии на смъртта” са няколко, като аз ще говоря за четири от тях. По една, или друга причина те не успяват да стъпят на палестинска земя, както и повечето от пътниците им.
Патрия
В началото на ноември 1940г. параходите Милос и Пасифик, които заедно превозват 1771 еврейски бежанци от централна Европа, пристигат в Хайфа. Там пътниците им се прехвърлят на френския лайнер Патриа, нает от Англичаните, за превозването на имигрантите до остров Мавриций. Според Законите за защита, временното правителство забранява приемането на пасажерите в Палестина, докато чакат третия параход. Лидерите на Хагана[10] искат да спрат миграцията, като плана им е да възпроизведат малък взрив, който да потопи кораба, като дава достатъчно време всички пътници да се евакуират. В Хайфа се приготвя бомбата, която увита в парцали се дава на тяхна свръзка на кораба. На 25 ноември, докато се транспортират хора от парахода Атлантик, около 9 часа сутринта бомбата е активирана. Плана се объркват и бомбата прави по-голяма пробойна отколкото се очаква. Кораба започва много бързо да се пълни с вода. Във рамките на 15 мин, той се накланя и само малка част остава над водата. Около 260 души губят живота си, като са намерени останките само на 209 от тях.
На оцелелите от Патриа им е позволено да останат в лагери в Атлит, като са освобождавани на групи през ‘41 година. Пътниците, останали на парахода Атлантик, около 1600 души, главно от Австрия, Чехословакия и Полша, са депортирани до о. Мавриций и остават там до Август 1945г. Като спомен за страшния инцидент остават гробовете на загиналите и металната плоча с името от кораба.
Салвадор
Кораба Салвадор (Спасител на ладино) е рибарски кораб с куп проблеми. Двигателя не работи и той е задвижван от вятър, няма спасителни жилетки и навигационна система и има капацитет за 40 души. Въпреки това, срещу 500- 600 $ на човек, 352 пасажера успяват да се качат на кораба, който тръгва от пристанище Варна на 3 декември 1940. Няколко дни по- късно е задържан в Истанбул до 11.12, когато е изведен от влекачи на 5 километра от пристанището в Мраморно море. На 12 декември се разразява буря и за кораба е невъзможно да се завърне на пристанището, което води до разбиването му в подводни скали. 223 души умират, включително и 66 деца, от удавяне и хипотермия.
Оцеляват 123, от тях половината са върнати в България, а на другите им е позволено да се качат на друг бежански кораб, Дариен II , който стига Хайфа на 19 март 1941.
През 1963, останките на загиналите на кораба „Салвадор” са върнати в Израел, където са погребани в националното гробище Мт. Херцл издигнат е и паметник, на който са написани имената на всички жертви.[11] Трагедията не е подмината от българската преса:
“Страшна трагедия в Мраморно море. 200 пътници евреи се удавили.
Цариград 13 декември
„Една трагична случка стана вчера в Мраморно море. Един рибарски кораб с 380 пътници, всички евреи, пътуваше през Дарданелите към Палестина . Кораба се спрял в морето при Силиврия, за да се снабди с някои хранителни продукти. Според едно друго сведение кораба не се е спрял край Силиврия, а е минал в открито море, недалеч от това пристанище. Факт е, че кораба е изненадан от много силна буря, след дълга борба с вълните е бил тласнат в морето върху подводните скали, в които се разбил. Въпреки героичните усилия 200 пътници се удавили, сред които изглежда е имало 70 деца.
Б.Р. Според допълнителни сведения, всички загинали евреи са били от България, някои от които са български поданици. Пътували са с моторен кораб собственост на Конфино. Заедно с пътниците е загинал и екипажа на моторницата”. [12]
Струма
Една година след трагедията „Салвадор”, друг кораб тръгва, само че този път, от Костанца за Истанбул. Той се казва „Струма” и е предназначен за превозване на добитък по Дунав, с 100-150 места за пътници. Въпреки това, на кораба се качват 769 души, от които 103 са деца. Целта е да се стигне Истанбул, за което са нужни 14 часа, но този преход отнема на „Струма” три дни. Двигателя на кораба не работи и е било нужно да го поправят няколко пъти, няма достатъчно храна и вода, няма и никакви санитарни условия. Въпреки това на 16.12 стига до Турция и акустират на пристанището в Истанбул, където са държани под карантина и не им е било позволено да слизат на турска земя 70 дена. През това време Еврейския Разпределителен Комитет и Еврейската Агенция водят преговори с Британското правителство да издаде визи на пътниците за влизане в Палестина. Те са им отказани, както и разрешение да останат в Турция. На 23 февруари 1942г, турското правителство нарежда кораба да бъде изведен извън пристанището. На следващия ден се чува силна експлозия и кораба потъва, оставяйки само един от пътниците жив – Давид Столиар. По- късно се разбира, че причината за потъването е руска подводница, която го е объркала за вражески кораб. Потъването на „Струма” води до международни протести срещу Британското Правителство, като се обвинява Харолд МакМайкъл, Върховен комисар за Палестина, заради противопоставянето му да позволи на кораба да достигне Палестина. Тези вълнения стигат върха си, когато организацията Иргун[13] се опитва да го убие през 1944.
През 2000г. екип от изследователи, начело с Грег Бъкстон, внук на две от жертвите, пътуват до Турция с надеждата да открият потъналия кораб. В рамките на 10 дена, те снимат няколко кораба, надявайки се един от тях да е Струма и въпреки, че имат доста общи черти, никой от тях не отговаря на размерите.
Днес, в няколко града в Израел има паметници на злощастния кораб.
Мефкюре
На 3август 1944 румънския презокеански платноход шхуна Мефкюре, тръгва от Костанца с още два кораба – Бюлбюл и Морина. Два дни по- късно, Морина пристига в Истанбул с 308 пътника и информация, че Бюлбюл е забелязан да се бори с буря в Черно Море. Късно същия ден представителят на Джоинт в Турция, Херберт Катзки съобщава в Американското посолство, че немски военен кораб потапя Мефкюре на 60км. от Истанбул. Загиват почти 300 евреи, като 96 от тях са деца. Оцеляват само 5ма, които стоят там с часове, докато дойде кораба Бюлбюл. Сред тях са и двама младоженци, очакащи дете.
В последствие става ясно, че кораба е свален от руската подводница Щ-215 между 1:20 и 1:57 московско време. Съществуват две теории за това, защо корабът Мефкюре е потопен. Първата е теория е, че капитанът на подводницата приема, че е вражески кораб с 200 въоръжени души на него, а втората – корабът е потопен като условие на съюза между Русия и Великобритания.
Целта на тази разработка беше да ви представя една част от Холокоста, с която аз лично не бях запозната до миналата година. Когато започнах да чета за тях, събитията ми се сториха доста познати и веднага ги свързах със главната тема на последните няколко години – бежанската криза. Всички ние знаем, че историята се повтаря, неизбежно е, но дали този път няма да успеем да променим крайния резултат.
[1] Introduction to the Holocaust, Holocaust Encyclopedia, United States Holocaust Memorial Museum, Washington,DC
[2] Escape from German- occupied Europe, Holocaust Encyclopedia
[3]American Jewish Joint Distribution Committee, oще познат като “Джоинт”
[4] Bound to nowhere, Jeff King, 03.май 2003
[5] Cohen,Jenny Fried; Birmingham Holocaust Edication Center
[6] Brooklyn Eagle, 13 септември, 1941
[7] MS St. Louis, Eli Yarhi, 14.09.2015,Canadian Encyclopedia
[8] Voyage of the St. Louis, Holocaust Encyclopedia, United States Holocaust Memorial Museum, Washington, DC
[9] MS. St. Louis, Amy Tikkanen, 15.09.2017,Encyclopedia Britannica
[10] Еврейска Организация за Защита
[11]The Salvador Disaster, Jewish Virtual Library
[12] В. ЗОРА, бр. 6452, 14.12.1940
[13] Еврейска Отбранителна Организация
