Жорж Мендел – един от символите на Франция
Премиерът на Франция Елизабет Борн обяви преди два дни, че книги на Волтер, откраднати от немските войници през Втората световна война, са върнати от Германия на наследниците на бившия френски министър Жорж Мандел. Германски войници ги отмъкват, когато обискират апартамента на Мандел през 1940 г. Личната библиотека на френския политик от еврейски произход съдържа повече от 15 000 тома, сочат френски данни. Произведенията досега са били съхранявани в Берлинската библиотека и в библиотеката на Саксония в Дрезден.
Мандел е бил министър на вътрешните работи на Франция, активист на съпротивата, който категорично се е противопоставял на нацизма. През 1940 г. той е арестуван във Франция, по-късно е изпратен в концентрационен лагер и е убит като водач на съпротивата в гора южно от Париж през лятото на 1944 г.
На церемонията по предаването на петте книги, Борн подчерта, че връщането им е знак, че никога не е късно справедливостта да възтържествува.
Кой обаче е Жорж Мандел и защо е почитан във Франция като един от символите на нейната независимост?
Жорж Мендел е роден като Луис Джордж Ротшилд в Шату – едно от предградията на Париж, департамент Ювелин. Син е на шивач и съпругата му. Семейството му е еврейско, произхождащо от Елзас. През 1871 г., когато Елзас и Лотарингия са анексирани от Германската империя в края на Френско-пруската война се местят във Франция, за да не загубят френското си поданство,.
Мандел започва работа като журналист за L’Aurore, социалистически литературен вестник, основан през 1897 г. от Емил Зола и Жорж Клемансо. Вестникът придобива голяма популярност по време на делото „Драйфус” (1894 – 1906 г.). В него е публикувана знаменитата статия на Емил Зола „Аз обвинявам” в защита на френския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус, несправедливо обвинен за германски шпионин и осъден на доживотен затвор. Статията разделя общественото мнение във Франция на два лагера – „за“ и „против“ Драйфус. Големите провинциални градове Нант, Нанси, Бордо, Марсилия са настроени антисемитски, а Париж – либерално и в подкрепа на Драйфус.
Като министър на вътрешните работи, Клемансо привлича Мандел като свой помощник, въвеждайки го на практика в политиката. Описван като „дясната ръка на Клемансо“, Мандел му помага на да контролира пресата и синдикалното движение по време на Първата световна война.
През 1919 г. Мандел е депутат в Националното събрание на Третата република от департамента Жиронда в Югозападна Франция. През септември същата година той е делегиран да се опита да извади правителството от неангажиращото му отношение по отношение на системата за пропорционално представителство, приета от двете камари на парламента по-рано през годината. Преизбран е през 1928 г., като до 1932 г. е председател на Комисията за всеобщо избирателно право на Камарата. По негова инициатива е изготвен законопроект, който дава избирателни права на жените. Законът е приет от долната камара на Националното събрание на Франция, но е отхвърлен от Сената.
Две години по-късно, през 1934 г., Мандел е министър на пощите (1934 – 1936) и води първото официално телевизионно предаване на френски език. По време на правителството на Алберт Саро от 1936 г. Мандел отново е министър на пощите и върховен комисар за Елзас и Лотарингия. След падането на правителството на Народния фронт става министър на колониите – от 1938 г. до 18 май 1940 г., когато премиерът Пол Рейно го назначава за кратко за министър на вътрешните работи.
Мандел е икономически консерватор и отявлен противник на нацизма и фашизма. През 30-те години на миналия век играе роля като тази на Уинстън Чърчил в Обединеното кралство, подчертавайки опасностите, породени от възхода на Адолф Хитлер в Германия. Противопоставя се на плана на Пиер Лавал за разделяне на Етиопия след агресията на Италия на Бенито Мусолини в тази страна (Втората италианско-абисинска война от 1935 – 1936 г.). Мандел се застъпва за военен съюз със Съветския съюз и се противопоставя на Мюнхенското споразумение, според което Судетската област на Чехословакия се предава на Германия.
През септември 1939 г., след избухването на германо-полската война, Мандел застъпва тезата, че френската армия трябва да води настъпателна война. Това дава основание на политици от дясното да го обвинят, че е „войнствен подпалвач и че поставя еврейския си произход над интересите на Франция”. Мандел се противопоставя на примирието с Германия, която през 1940 г. окупира половината Франция.
Уинстън С. Чърчил в книгата си „Втората световна война: Техният най-добър час“ описва Мандел като отговорен държавен служител под заглавието „Великият Мандел“. Той разказва за обяда си с него при последното си посещение във Франция на 13 юни 1940 г., три дни преди капитулацията на Франция, така: „След това се върнахме в префектурата, където Мандел, министър на вътрешните работи, ни очакваше. Този верен бивш секретар на Клемансо и носител на посланието на живота му изглеждаше в най-добро настроение. Той беше олицетворение на енергия и предизвикателство. Неговият обяд, атрактивно пиле, стоеше недоядено на таблата пред него. Той беше слънчев лъч. Във всяка ръка имаше телефон, през който непрекъснато даваше заповеди и подсказваше решения. Идеите му бяха прости: битка докрай за Франция.Това беше последният път, когато видях този доблестен французин. Възстановената Френска република с право застреля наемниците, които го убиха. Паметта му се почита от неговите сънародници и техните съюзници.”
На 16 юни 1940 г. в Бордо (денят, в който Рейно подава оставка и Петен е натоварен да състави правителство), Мандел е арестуван, но малко след това е освободен с извинения след спешни изявления до премиера Петен, направени съвместно от Едуард Ерио (президент на Камара на депутатите) и Жул Жанени (председател на Сената ). На Мандел е предложено да замине със самолет сутринта на 17 юни 1940 г. заедно с Шарл дьо Гол за Великобритания, но той отказа, казвайки: „Страхувате се за мен, защото съм евреин. Е, просто защото съм евреин няма да отида утре, ще изглежда така, сякаш се страхувам, сякаш бягам.“
Мандел се опитва да убеди Лебрен, Ерио, Жанени и колкото се може повече членове на кабинета да отпътуват за френската Северна Африка, за да продължат оттам битката срещу германците. Но само 25 депутати и един сенатор се качват с Мандел на кораба „Масилия” на 21 юни, включително Пиер Мендес Франс и бившият министър на образованието на Народния фронт Жан Зай .
Мандел, независимо от критиките си към Третата република, е един от парламентаристите, които на 10 юли 1940 г. отхвърлят режима на Виши. Само 57 депутати и 23 сенатори, наречени „осемдесетте”, отказват да суспендират конституционните закони на Франция и да дадат пълните правомощия на правителството на Петен, срещу 569 парламентаристи, които подкрепят това предложение.
Мандел е арестуван отново на 8 август 1940 г. във Френско Мароко от генерал Шарл Ногуес по заповед на Пиер Лавал , министър-председател на правителството на Виши. Той е транспортиран до Шато дьо Шазерон през Форт дю Портале, където Пол Рейно , Едуар Даладие и генерал Морис Гамелен също са затворници. Чърчил се опитва неуспешно да уреди спасяването на Мандел. След натиск от страна на германците и процеса в Риом и четиримата са осъдени на доживотен затвор на 7 ноември 1941 г.
През ноември 1942 г., когато германската армия окупира цяла Франция, за да се противопостави на заплахата от съюзниците, които току-що бяха дебаркирали в Северна Африка, френското правителство във Виши предава Мандел и Рейно на Гестапо. Гестапо изпраща Мандел в концентрационния лагер „Ораниенбург”, а след това в „Бухенвалд” , където той е държан с френския политик Леон Блум.
През 1944 г. германският посланик в Париж Ото Абец предлага на Лавал Мандел, Блум и Рейно да бъдат екзекутирани от правителството на Виши като отмъщение за убийството на Филип Хенрио, министър на пропагандата, от френската Съпротива. Мандел е върнат в Париж на 4 юли 1944 г. като заложник. Докато го прехвърлят от един затвор в друг, той е предаден на „Милисе” – паравоенните сили на Виши. Три дни по-късно го отвеждат в гората на Фонтенбло, където го екзекутират. Погребан е на гробището Паси.
Това е краят на живота на един доблестен французин от еврейски произход отдал живота си за свободата и независимостта на Франция. Има достатъчно данни, че Чърчил е предпочитал не Де Гол, а Мандел да бъде ръководител на Френските свободни сили, което достатъчно говори за неговите качества на лидер.