ТЕМА: Ако машина на времето те „върне” в България през март 1943 година, как би постъпила
Лятната ваканция беше в разгара си. Последните няколко дни прекарах щастливо и безгрижно в игри по прашните улици на село Юруково. Чичо Мустафа- бащата на приятелката ми- се появяваше рядко, тъй като работеше дни наред без прекъсване като шофьор на автобус някъде далече. Но появеше ли се, наставаше истински празник. Купуваше ни сладолед, играеше с нас, забавлявахме се заедно.
Беше прекрасен слънчев юлски ден. Събудих се с радостно очакване да се случи нещо хубаво. Нетърпеливо се затичах към дома на приятелката си. Но там… Плач, писъци…И изведнъж светлината помръкна. Прекрасният слънчев ден потъмня. Чичо Мустафа умрял. Но защо? Как? Бил взривен на летището в Бургас. Но защо? Та той беше толкова добър и сърдечен човек! Какво е направил, за да заслужи това? Чух как възрастните хора си шушукат- имало е терористичен акт срещу евреи, карал е евреи! Евреи? Но какви са тия хора? И какво са направили, за да постъпят с тях така?
Потресена, сломена от мъка се прибрах в къщи. „Бабо, евреите лоши хора ли са?- Не, мила, просто са различни?- Как така различни? Различни като нас ли? Ние нали също сме различни? Живеем в България, но сме мюсюлмани. Мюсюлмани сме, но не говорим турски, а български. Ние сме помаци, но живеем в България и сме част от тази страна и този народ– Да, мила, нещо такова. И евреите са също като нас- преследвани, унищожавани. От много стари времена…- Бабо, а в България има ли евреи?- Разбира се, мила. Те живеят тук, по нашите земи, още от времето на византийците и даже по- отдавна. Една българска царица- Сара, жената на цар Иван Александър, е била еврейка. Българските евреи винаги са били част от тая земя, част от нашия народ.”
Изминаха цели 5 години оттогава. Пораснах. Мъката поутихна. Но мисълта за евреите- тоя страдащ, преследван, унижаван народ, все не ми дава покой през всичките тия години. Четях, препрочитах, жадно поглъщах всеки ред информация за историята на еврейския народ, която попадаше пред очите ми. Баба вече я няма и няма на кого да задам всички онези въпроси, които напират в съзнанието ми- за границите на човешката жестокост, за лагерите на смъртта, за хилядите избити евреи- жени и деца, като мен. През ваканциите вече не играя, а чета, започнах да си водя дневник – като Ане Франк.
Днес в училище се опитах да разкажа на моите съученици за Ане Франк, за годините, които е била принудена да се крие със семейството си в една къща заедно с други евреи. Някои от тях ме гледаха присмехулно-„… и нас какво ни засяга това? Та то се е случило толкова отдавна!” Как може да са такива егоисти? Как може да се интересуват само от купони и от безсмислени чатове? Прибрах се разстроена и изморена.Легнах и заспах. Спала съм толкова дълго и непробудно, че когато се събудих, отвън беше вече притъмняло. Погледнах часовника- и, о, ужас!- та то всъщност вече било сутрин! Проспала съм целият ден и цялата нощ! Като попарена подскочих от леглото. Сигурно и за училище закъснявам! Набързо се обличам и грабвам палтото. Изхвърчавам дори без да поздравя мама. И изведнъж…забелязвам нещо на палтото си! Звезда! Жълта звезда! Давидова звезда!Побърквам ли се? Или още сънувам? Не, истина е! Изведнъж осъзнах- сега е 1943 година! Не знам как се озовах тук, телепортирах ли се някак си толкова назад в миналото, в машина на времето ли съм попаднала, докато спя- но, да, така е! Не е 2018, а 1943 година! И тази жълта значка е давидова звезда! Тя е поставена на палтото ми, защото аз всъщност съм еврейка! И трябва да нося тая звезда като отличителен знак за това- според приетия от Парламента Закон за защита на нацията! И- чакай малко, ама аз къде съм тръгнала? Тая улица май беше забранена за евреи! А дали изобщо ще учим днес? Всичко изведнъж така се преобърна! Мама дали е успяла да купи хляб? Защото не навсякъде може. Има точно определени фурни, само от които ние, евреите, можем да си купим хляб.
По улицата срещам хора с угрижени, тревожни лица. Шушукат нещо помежду си. Дочувам нещо, но не го проумявам съвсем- Комисарството по еврейските въпроси е изпратило на общинските власти в Кюстендил списък с евреи, които следва да бъдат депортирани извън пределите на България. Но как така? И какво ще стане с нас? Къде ще ни изпратят? В лагерите на смъртта ли?
Обхвана ме паника и ужас. Не, това не може да е истина. Такива слухове ги чувам напоследък доста често- всъщност откакто през януари 1941 година приеха Закона за защита на нацията. Но, слава Богу, до сега всичко е само слухове.
Тичешком се озовах на гарата. Там имаше спряна германска влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава, и хора, много хора… От запечатаните вагони се чуваха стонове и писъци. Множеството, събрало се там, се опитваше кой с каквото може да разбие вагоните и да освободи затворените в тях евреи. Надойдоха и селяни с брадви. Възмутена, разтревожена, Мария Каракашева, съпругата на директора на железниците успокояваше хората и припряно се опитваше да се свърже с Марион Станчова, съпруга на дипломат, която можеше незабавно да намери връзка с царица Йоанна. Бях потресена и ужасена, но това донякъде ме успокои. Значи, депортирането на евреите този път все пак е истина. Но, от друга страна, царят и царицата в никакъв случай няма да предадат нас, своите поданици. Може да сме евреи, но обичаме страната си, уважаваме и почитаме българския цар и неговото семейство. Няма начин да ни изоставят, няма! А и тези хора, събрали се тук, те са българи, те с нищо не са заплашени, но излагат собствения си живот на риск, за да спасят нашия. Сред множеството забелязах познати лица- да, това са нашите съседи, а ето там- това е моят учител по история! Но мама и тате къде са, сестра ми? Да не би и те да са затворени в тези вагони? Студена пот изби по челото ми. С облекчение напипах в джоба на палтото телефона си. Колко съм глупава, съвсем забравих да им звънна! Извадих го, но екранът беше тъмен и мълчалив, колкото и да се опитвах да го включа. Отчаяна, изведнъж осъзнах- та аз съм в 1943, тогава няма мобилни телефони! Каква връзка очаквам да направя, как? Няма фейсбук, няма интернет, няма нищо! Няма как да се свържа с никого, няма как хората по света да разберат какво се случва тук! Обхвана ме слаба надежда- а може би хората, които обичам, да са си останали в онова време, от което аз се приземих тук? Дано, дано, дано съм само аз! Обратно, тичешком вкъщи!
Но не! Истина е! Всички по някакъв нелеп начин сме се пренесли в март 1943 година. Нашите обсъждат, че единственият спасителен изход е да получим от Двореца визи и да заминем за САЩ. Десетки български еврейски семейства вече са получили такива визи. Други пък са изселени в най- затънтените кътчета на България, за да могат да се укрият по- лесно. Татко ме успокоява, че нашият живот не е в опасност. Е, ще ни се наложи да преживеем известни лишения, но въпреки всички настоявания на Райха Цар Борис III няма да предаде своите евреи. Той твърди пред немците, че еврейската работна ръка му е необходима тук, в България- за строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти. Докато замазва очите на немците по този начин, междувременно самата царица и редица високопоставени членове на правителството уреждат задгранични паспорти на еврейските семейства, за да могат да напуснат България и да заминат на безопасно място. „Сега всички ние се уповаваме единствено на Царя! Само той може да ни спаси!”
Но оптимизмът на татко май е само за пред мен и мама. Още на другия ден ни събират и ни затварят в двора на едно училище в Пловдив. Там ще стоим докато ни депортират. Тъмно е, аз съм премръзнала и изплашено се крия в прегръдката на мама. Но колко още ще имам тази възможност? Дали ще ни оставят заедно или ще ни разделят? Дали ще успеем да преживеем този ужас? Ами ако никога не се спасим? Ако никога не ги видя повече? А в тези лагери какво ли ни очаква? Де да беше само смъртта… Но знам, там не се умира лесно. Там евреите са измъчвани по най- ужасяващия начин! Вече нямам сили и да плача. Издавам само отчаяни стонове.
Изведнъж през оградата се премята един мъж, облечен в черно. Отчаянието отстъпва място на изненада, после на слаба надежда… Това е митрополит Кирил- „Където отивате вие, там съм и аз!”
Разбираме, че в цялата страна се е надигнала мощна вълна от народно негодувание. Не само министри, депутати, интелитенти и учени, писатели и поети, Българската православна църква, но и всеки обикновен българин- по села и градове, всеки приема мисията за спасяването на евреите като своя лична! Но страхът оставаше…А ако не успеят?
Затворих очи и усещах как мама ме милва по главата и как ми шепне успокоителни думи в ухото. Отворих очи и я погледнах, а тя се усмихваше срещу мен: „Пак ли цяла нощ си чела? Хайде, скачай, мързеланке, че ще закъснееш за училище!”
Подскочих бързо, сънено огледах стаята- прозореца, масата, на нея лаптопа, ученическата ми чанта! Щипнах се по бузата- не, не сънувам, върнах се, върнах се, върнах се… Тук съм, спасих се от този кошмар!
Целунах мама и изскочих бързо към училището. Вървях по улиците все още замаяна от преживяното, но щастлива, много щастлива, че живея тук и сега!
В един момент обаче се сепнах- ами ако някой ден се появи някакъв новороден Хитлер, ако някой ден някой луд политик започне да извършва геноцид над определен етнос… А този етнос може да е всеки… Ето, ние, помаците…баба казваше- и ние сме различни, като евреите. Тогава? Дали ще има кой да ни помогне? Дали ще има кой да ни спаси?
Но, тръснах глава и се усмихнах- няма, такова нещо никога, никъде повече няма да се случва! Защото ние, младите хора- аз, съучениците ми, приятелите ми, ние сме бъдещето на тази планета, и никога няма да допуснем това! В нашите сърца живеят любовта, добротата, състраданието и съпричастието! Да, понякога хората вършат и лоши неща, но във всеки човек има и нещо добро! И доброто винаги побеждава!
Срещу мен вървеше млада майка и буташе количка с бебе. Разминахме се и тя ми се усмихна. След нея изтича нетърпеливо дете. И то ми се усмихна. Слънцето също се усмихна и денят се окъпа в лъчите му.
Сабрина Ибрахимова Ходжова
ПГ „П.Р.Славейков”, град Якоруда, обл. Благоевград
