Изкуството е сцена, която размива всички различия или приносът на българските евреи в културата на страната
Теодора Данчева, Бургас
Преди близо две години отлетя от нашето време Валери Петров. Отлетя в безвремието, наречено вечност. Усетих, как душата ми се сви, останала сякаш без дом. Дом, който той беше градил от много време. Някой ми взе рицарската броня, която ме предпазваше от грубите думи и от тревожното всекидневие.
Всички знаят, че той е поет, драматург, сценарист, преводач, сладкодумен разказвач на детски приключения, автор на куклени пиеси, пътеписи, поеми. Но само аз знам, че той построи дом за моята душа с гласа си на поет и магьосник на словото. Всъщност, гласът не беше един.
Той ми говореше и строеше този дом, дума по дума, с гласа на мама, още когато не познавах буквите, но знаех, че „спят в гората всички/ малолетни птички”. Неговото „копче за сън” ме отвеждаше в тихия пристън на съня и ме караше да се чувствам защитена и на топло. Той постави първата тухличка на осъзнатото ми начало, научи ме, че в думите може да има музика. Това направи пътя ми към първите срички не само по-лесен, но и по-вълнуващ.
Още в първите години на училището Валери Петров ми заговори с гласа на приятелството. Този глас ме научи на вярност и постоянство. Даде ми сила да се доверя на приятелско рамо и да вярвам, че онзи, който е пръв приятел, „пръв полита в огъня, да те спаси”. Помогна ми да разбера, че светът е много самотно място без приятели. С детските игри и първите приятелства се роди онова „бисерче, което ни прави по-добри” и ни повежда по пътя на мечтите.
Гласът на мечтите е вълнуващ, бляскав и примамлив. В мечтите даже „розите танцуват”, независимо дали „дъжд вали или слънце грее”. Точно той ме научи, че мечтите трябва да са красиви, но се постигат с труд и упоритост, с честност, „с любов и нежност”. Не е достатъчно да мечтаеш да бъдеш принцеса, жадуваща за целувката на принца. От неговите стихове разбрах, че за мечтите има време и срок, защото те дават крила на младостта и я правят най-дръзновената част от живота на човека. Но също така е негово и предупреждението да не посягам към лесната слава, да не забравям, че „до въздишката сетна човек си остава със душица суетна”. А от суетата на света можеш да се спасиш единствено сам.
Мисля, че това предупреждение ме доведе до гласа на истината. С този глас вървя напред и си проправям път в живота. Истината изисква кураж и готовност за борба, от която понякога излизаш „меко казано” наранен. Често се препъвам в търсенето и отстояването на истината, но знам, че даже на този невероятен творец не му е било лесно да я отстоява. И винаги го е правил без да търгува с честта и достойнството си.
Жълтата звезда на ревера му, през 40-те години, която е носил защото е роден Валери Насим Меворах, не го озлобява, а го прави по-човечен, по-витален и по-толерантен. Защо аз да не бъда? Защо ние, днешните хора да търсим оправдание на своята нетолерантност в сложната съвременост. Валери Петров ни показа, че човечността не е подвластна на времето. Че вярната и грешната посока са като „слънцето и сянката” и всеки прави своя избор. Показа ни го с живота си, със стиховете си, с всяка буква от своето невероятно творчество.
През 60-те години на миналия век, официалните власти спират да издават книгите му. Но той не спира да работи, не се предава, започва „всичко от нулата” . Поетът става преводач и превежда цялото творчество на Шекспир. И отново ни дава пример как да отстояваме на бурите.
Давам ви своята „честна мускетарска” дума, че ще пазя устоите на духовния дом, който той съгради за мен. Още се лутам, още търся, но се уповавам на мъдростта и добротата, които получавам винаги, щом се докосна до творчеството на Валери Петров. Затова имам надежда, че ако не стана част от неговите „хвърчащи хора”, то поне ще се докосна до тях и душата ми ще намери своите рицарски доспехи.