Веднъж Ханс Кристиян Андерсен бил на симфоничен концерт в Амстердам, след което записал в дневника си: „Там имаше елегантна публика, но аз с мъка отбелязах, че сред нея няма нито един от синовете на народа, който ни е дал Менделсон, Халеви и Майербер, чиито блестящи музикални произведения слушахме днес. Аз не видях в залата нито един евреин. А когато изказах своето недоумение по този повод, за мой срам – о, дано ушите ми да са ме излъгали – чух отговора, че за евреи тук входът е забранен. И в мен остана тягостното впечатление от това унижение на човек от човека, от ужасната несправедливост, царяща в обществото, религията и изкуството.”
Във Венеция Андерсен, вече известен писател, решил да посети еврейското гето. Заедно с приятел той посещава едно еврейско семейство. Виждайки на масата „ТаНаХ” (е абревиатура от трите думи: Тора, Невиим, Китувим – първата книга на човечеството), той я отваря и за изумление на присъстващите прочита на иврит първите редове от книгата.
В своето творчество Андересен нерядко се обръща към еврейската тематика, често в неговите приказки има момиче на име Сара. Но откъде той е знаел иврит и кое е това момиче на име Сара?
Работата е там, че като малък, роденият в бедно семейство Андерсен е учил в еврейско училище (само там по това време не са налагали телесни наказания), в което била и Сара Хейман – единственото момиче в класа. Тя била прилежна и се учила отлично, заради което всички я уважавали. Но за Андерсен тя била единствено черноока приказна красавица. И той се стараел да се отличи пред нея в уроците по четете – там Андерсен знаел повече от всички и особено изразително можел да чете на глас стихове.
Но Сара оставала равнодушна към него. Веднъж, като се връщали от училище, тя му казала, че поезията е празна работа. „Но в нея има толкова много красота!”, възкликнал малкият Андерсен. „Глупости”, отвърнала му Сара, „нима ние, бедните, имаме време да мислим за красотата? Ето например аритметиката. Ако аз се науча добре да смятам, ще мога някога да стана икономка в богата ферма.” „Но това е така скучно!”, възкликнал той, който си представял, че Сара ще бъде херцогиня, ако е и принцеса. „А на какво повече може да се надява едно бедно момиче?”, отвърнала тя. Тук той не издържал и й казал, че като порасне, ще я отведе в своя замък, а тя с насмешка му отвърнала, че замъци имат само важните господа, а не синовете на обущари като него.
Скоро след това Сара заминала някъде с родителите си и той повече не я видял. Но нейният образ останал завинаги в съзнанието му и зримо или незримо присъства във всички негови приказки, той е и изворът на неговата вяра в чудото на живота и любовта.
В своите мечти той преправил тази история и там спасявал Сара от огъня, тя му благодарила и съжалявала, че преди това му се е надсмивала. После те играли в приказна градина, късали най красивите цветя и в украсената със зеленина беседка четели книги. След това Сара станала графска дъщеря, влюбила се в него и те заедно заминали за далечните страни. Така в мечтите си Андерсен лети надалеч със своята Сара, а когато се завърне, изпод перото му излизат чудесните негови послания не само към децата, но и към света.
И сега едва ли има дете по света – от Токио до Лос Анджелис и от Мелбърн до Осло, което да не е сънувало заедно с Оле Затвори очички, да не е плакало с умиращата от студ Кибритопродавачка, да не е било изпепелявано от любов като Оловния войник, да не се е смразявало при вида на Снежната царица или да не се е вживявало в ролята на Грозното патенце с надеждата, че то, както и самото патенце, някога ще се превърне в красив лебед?
Последните дни от самотния си живот Андерсен прекарва в дома на еврейското семейство на Мориц Мелхиор, негови верни приятели. Там той умира, обграден от искрена любов и грижа.
Паметникът на писателя и грозното патенце в Сентръл парк в Ню Йорк, снимка: bnr.bg.
