ОТ КОНЬОВИЦА ДО СТЕНАТА НА ПОЧИТТА В МЕМОРИАЛА „ЯД ВАШЕМ“
Посвещава се на Младен Иванов, удостоен със званието „Праведник на народите на света“ на 11 февруари 1991 година. Името му е вписано на Стената на почитта в Мемориала „Яд Вашем“.
Цял ден небето беше мрачно, сиво, сякаш току-що щеше да завали. В късния след обед се появиха и първите капки дъжд. Ръмеше монотонно, някак скучно, не спираше. Сякаш се канеше цяла седмица да вали. Аз се свих на кълбо на дивана и започнах за разглеждам стаята, за да си намеря някакво занимание. Погледът ми попадна на една снимка в рамка. Оттам ме гледаше един мъж с тъжни, но някак излъчващи доброта очи. Наместих се по-удобно, обгърнах чашата с чай с дланите си, за да усетя приятната топлина на ароматната напитка и попитах батко Румен:
- Това е твоят дядо, нали?
- Да.
- Татко ми е казвал, че е получил някаква голяма награда… Май беше свързана с Израел.
- Да, така е. Дядо ми се казва Младен Иванов и е удостоен със званието „Праведник на народите на света“.
- Еха-а! Хем праведник, хем на света!
Не знам защо, но тези думи някак ме разтърсиха. Сякаш гледах някакъв светец. В същият миг свалих краката си от дивана, оставих чашата. Изведнъж се почувствах страшно нелепо – в присъствието на този портрет на стената да седя в такава отпуснато-мързелива поза.
- Батко Румене, моля те, разкажи ми за него! Защо му е присъдено това звание?
- Трудно е да се разкаже с две думи. – Последва въздишка.
- Ами тогава, с повече. И без това ще ти досаждам, докато татко е на симпозиума.
- Добре. Това е моят дядо. Той е признат от израелския институт ‘‘Яд Вашем” за един от 20-те български праведници.
- Праведник. А с какво е заслужил това признание? Звучи доста сериозно. Не е като онези класации за най-добре облечен, най-добре изглеждащ и т.н. (Глупаво ми прозвуча да сравнявам един праведник с нашите ежедневни, някак малки мисли!)
- Ха-ха… Права си, има страшно глупави и пошли класации. Но… днешното време… По-друго е. Малко са истинските ценности.
Батко Румен се замисли.
- Хайде-е-е… – подканих го нетърпеливо.
- Добре. – Хвана се за брадичката и се замисли. – Ще започна съвсем официално, за да разбереш, че става дума за много специален човек, който за щастие е мой дядо и с когото се гордея безкрайно много. Младен Иванов е удостоен със званието „праведник на народите на света“ на 11 февруари 1991 година. Името му е вписано на Стената на почитта в Мемориала „Яд Вашем“ в Израел.
- Я виж ти! Той от еврейски произход ли е?
- Не, той е българин. Човек с голямо сърце, безкрайно добър и състрадателен, готов да помогне на всеки.
Аз казах предпазливо:
- Говориш за него, сякаш все още е жив.
- Това, което е направил, му отрежда място сред безсмъртните, въпреки че целта му е била не да стане безсмъртен, а просто да бъде човек, да спаси друг човек.
Започна да ми става все по-интересно, с което се засилваше и чувството на уважение към този невероятен човек.
- Сигурно знаеш за геноцида над евреите в миналото, особено от Хитлер и неговите поддръжници.
- Да, и по история сме учили, но в учебниците всичко е някак си сухо, далечно и не от името на реални хора, а някак общо. Много са ми разказвали и мама, и татко, но най-вече дядо.
- А моят дядо е роден в еврейския квартал в София – Коньовица. Баща му бил конен полицай. Повечето от неговите приятели били неговите съседчета, с които си играел и с които израснал. Знаеш, че тази дружба е неподвластна на времето. Когато започнало преследването на евреите и в България под диктовката на тогавашното правителство, дядо ми доказал, че е не само техен верен приятел, но и защитник. Помагал им с каквото могъл, пазел ги, грижел се за тях, намирал им дрехи, храна, криел ги… Било опасно и за самия него, защото жестоко наказвали помагачите на евреите. Знаеш ли те как го наричали? Магето, от думата маген, която на иврит означава защита. Така станал известен с прозвището „Защитник на евреите“.
Аз слушах с такъв интерес, сякаш никога не бях чувала нещо по-интересно и вълнуващо. Може би защото беше истинско и ми го разказваше неговият внук – батко Румен, най-добрият приятел на татко.
- Хайде, продължавай! Моля те! Разкажи ми някоя конкретна история.
- О, историите са много! Една сутрин в тъмни зори дядо ми отивал да пали огъня за пещта във фурната на своя дядо. Видял по улицата да тичат двама евреи, гонени от полицията. Спасил ги, като ги скрил в незапалената пещ. Полицаите претърсили цялото помещение, но не се сетили да погледнат вътре в пещта. Друг път пък дядо нападнал полицай, за да спаси свои приятели евреи, които той се готвел да арестува за неспазване буквално с няколко минути на вечерния час – те просто си говорели на вратата на дома им, а живеели в съседната къща. И друга хитрост били измислили дядо и негови приятели българи. Обявявали личните си карти за изгубени. Издавали им нови, а на „изгубените“ сменяли снимките и ги давали на свои приятели евреи, за да не ги преследват. На много момчета помогнали.
- А полицаите не се ли усъмнили?
- За фалшифицирането на лични карти дядо и приятелите му си имали и специално направен печат. Фалшифицирането на документи и укриването на евреи са двете основни обвинения срещу дядо, когато го изправят пред съда.
- Кой съд? Кога?
- През ноември 1943 г. дядо е арестуван, защото е фалшифицирал документи, за да спаси любимата си. Тя е еврейка и “българското име“ я спасява от трудов лагер или изселване. А също така и защото е помагал на евреи да се спасят от трудовите лагери. Дядо е осъден на две години затвор.
Така започва историята на Младен Иванов и Буча Бохор Алкалай. Съден е за укриването на петима евреи през ноември 1943 г., сред които Анжел Вагенщайн. Скрил ги в помещението за месене на хляб над фурната на дядо си. За това свидетелстват и спомените на един от спасените – Елия Селиктар, с когото дядо се познава от детинство. С тях бил и брат му – партизанин от отряда „Чавдар”.
- Дядо много пъти е влизал в бой с фашистки младежи, идващи в махалата да бият и издевателстват над дискриминираните от тогавашните закони евреи. Това го правел без полза и без да търси облаги. Намира се обаче предател и дядо е заловен от полицията и съден от Военния съд. Военен, защото по това време бил в отпуск от армията – малко по-рано е бил мобилизиран, а частта му изпратена да гони партизани в Сърбия. Благодарение на добрия си адвокат, дядо е осъден само за фалшифицирането на документите на приятелката си, а не и за укриването на евреи, защото иначе е трябвало да бъде съден по Закона за защита на нацията и присъдата е можело да бъде много по-тежка. Присъдата на Военния съд е 2 години затвор, но той излежал само половината. След 9 септември 1944 г. бил освободен, дори го поканили за член на БКП. Дядо обаче отказал да стане партиен функционер с обяснението, че „не е достоен да бъде комунист”.
- Батко Румене, спираш на най-интересната част. Какво е станало с Буча?
- Както обикновено свършват повечето истински любовни истории – оженили се. И аз съм брънка от звеното.
- … И ти си един! – Не можах да сдържа смеха си – Брънка такава!
- Ах, ти! И ми се присмиваш!
- Ама аз нищо не съм казала, ти каза, че си „брънка от звеното“. Добре, разказвай.
- Ми, няма какво повече… Работил на различни места, често ходели в Израел на гости на приятели, а след като се пенсионирали, се преселили там да живеят. А, една интересна подробност. Когато за първи път стъпили на израелска земя, лично кметът на Тел Авив ги посрещнал на летището. Евреите умеят да са признателни и не забравят своите приятели.
- Батко Румене, възможно ли е да има такива хора като твоя дядо? Младен беше, нали?
- Да, Младен Иванов.
Аз седях на дивана и се усмихвах. Но не глупаво. Гледах портрета и ми се струваше, че това не е просто една снимка. Като на филмова лента пред очите ми преминаха лица на хора, спасени от този невероятен човек, техните семейства, децата им. Кметът на Тел Авив… Боже, това се казва уважение! Никога не бях се чувствала така. Сякаш сънувах. Ето, един човек с живот, достоен за уважение. В същото време си помислих какви хора величаем днес… Мъже с розови коси и изскубани вежди, жени с обърнати устни, разговори за телефони. Не мога да опиша как се почувствах. Искаше ми се да съм живяла в онова време, когато хората са били истински, когато са се защитавали, когато са си помагали. Стана ми жал за нашето поколение – без ценности, без истински приятели, безцелно и безлично съществуване. Така ми се искаше да познавам човека от снимката!
- Хайде, малката! Хайде да спим. Утре ще те заведа да видиш квартала, в който е живял дядо.
Бях много щастлива. Чувствах се като част от историята на една прекрасна и невероятна личност – Младен Иванов. Легнах да спя и дълго в съня си се лутах из уличките на Коньовица.
***
Тъмна нощ. Мракът реже като с нож непрогледната уличка в еврейския квартал. Някъде се чува лай на куче. От близкия варел за боклук изхвръква котка, подплашена от уличните звуци. След малко се чува тропот. Някой бяга по улицата и се опитва да се скрие в сенките на нощта. В далечината се чува и друг тропот. На подковани ботуши. От близкото дърво долита зловещият крясък на сова. Младен върви бързо по улицата и свива в първата пресечка. Неговите връстници отдавна спят. Той отива в близката фурна, за да запали пещта. Дядо му му е поверил тази отговорна задача и той я изпълнява стриктно всяка нощ. Пещта трябва да се загрее, за да станат хлябовете пухкави и с хубава зачервена коричка. Всички съседи купуват от техния хляб. Даже идват и от съседните квартали. Младен превърта ключа, когато чува стъпките съвсем близо, току до вратата. Вижда двама млади мъже, които се снишават и се опитват да се скрият в тъмното. Познава единия, често е идвал в дома на негов приятел евреин. Чуват се груби гласове и тропот на подковани ботуши.
– Вас ли гонят? – пита Младен
- Да. Скрий ни!
- Елате!
Тримата влизат в хлебарницата. Време няма. Тропотът навън наближава. На
Младен му просветва една спасителна идея. Вкарва двамата младежи в пещта и затваря вратичката. В същия миг с трясък се отваря вратата и вътре нахлува нощната стража.
- Къде са? Къде са се скрили? Казвай!
- Кого търсите, господа полицаи?
- Двама евреи. Те са престъпници. Избягали са от трудовия лагер.
- Тук няма никой. Аз ще приготвям тестото за хляба. След малко ще дойде и дядо.
- Ще претърсим, ти стой до стената.
Хлебарницата се изпълва с ругатни и псувни.
- Господа, тук е хлебарница. Тук се приготвя хляба. Тук не се псува. Хлябът е свещен, защото никой не е по-висок от него!
- Ти да не знаеш много!
Полицаите се юрват като побеснели да претърсват за бегълците. Разхвърлят празните чували от брашното, надничат в шкафовете.
- Какво е това чудо, бе? Целите побеляхме!
- Ами това е брашно… Хлебарница е – тихо казва Младен
- Да си затваряш устата! Много знаеш! – казва старшият и се опитва да изтупа брашното. – Да вървим, че ще побелеем още повече. Хлебарница било… Да ти се не види!
Побеснели и набрашнени, разярените мъже хукват из тъмните улички на Коньовица, придружени от кучешки лай и плясък на птичи крила, да търсят бегълците. В далечината все още се чуват техните ругатни и закани.
Младен се приближава до пещта и отваря вратата.
- Хайде, излизайте, приятели! Отидоха си. На тях дори на ум им не дойде, че може да сте се скрили тук. – И се разнесе развеселеният смях на Младен. – Ха-ха-ха… Дори да бяха погледнали вътре, нямаше да ви видят.
- Защо? – питат недоумяващо двамата мъже.
- Погледнете се. Спокойно може да излезете навън. Докато е тъмно, никой няма да ви види. От саждите сте станали черни като нощта.
Тримата се смеят на новата визия на бегълците.
- Благодарим ти от сърце, братко! Никога няма да забравим твоята добрина! Ти си нашият Магето!
- Винаги, когато имате нужда, можете да разчитате на мен!
Тримата се прегръщат като истински приятели.
- Така можем да минем за коминочистачи.
- Хайде, бягайте момчета, докато зората не е зазорила. Нощта ще ви скрие. Пазете се!
- И ти се пази, братко! Още веднъж благодарим!
Двамата потъват в тъмнината, а Младен пали пещта. Днес ще изпече най-хубавия хляб. Когато човек мисли за другите, когато е готов да се притече на помощ, нему му помагат и Бог, и природата, и съдбата.
Младен гледа в тъмното и доволно поклаща глава:
- Слава Богу, помогнах на момчетата! Нека Бог да ги пази! Боже, защо има толкова омраза в този свят? Нали всички сме хора.
… Навън се чуваше птича песен, някой беше пуснал радио, трамваите скърцаха по релсите и разказваха утринните си истории.
Аз лежах в леглото, гледах учудено, докато проумея къде съм …
- Хайде на закуска, поспаланке! Купих хлебчета от близката фурна. Защо така глуповато се усмихваш? – попита батко Румен.
- Така! Аз си знам!..
Да, аз съм Младен (нищо, че съм момиче) – един от тях – българските праведници на света!
