Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Даница Руменова Костова, 11 клас, ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК- Варна

ЖИВОТ

Мъжът пред мен ме целува по челото.

Нежно. Бащински.

Ръцете му са още силни и пълни с живот, докато стиска моите. Брадата му е още черна, но лицето му е озарено от светлина, която няма възраст. Кара го да изглежда древен, могъщ. Образ, като че рисуван от монах, като че запечатан в икона – но жив, от кръв и плът, стои пред мен.

Плача. Сълзите ме задушават в хватката си, а гърлото ми се дере в хлипове и спазми.

В очите му няма дори капка тъга.

– Казах ти, че няма да им позволя да те отведат, Сара – гласът му е мек и тежък, искрен и уверен – за него не съществува друга истина освен тази, която той изрича. Почти му вярвам.

– А аз ти казвам, че само един е всемогъщ във вселената, a той е горе на небето, докато ти си на земята. Не ми давай напразни обещания, които не ще успееш да спазиш – преглъщам сълзите си сякаш са отрова.

– Кълна се в Бога! – скачам като опарена – Няма да го позволя!

Бутвам полуизпитата порцеланова чаша с кафе с лакът и слагам ръце на устата си. От гърлото ми се изтръгва измъчен звук, който не разпознавам като свой.

– Не се кълни в него! Не се кълни в него и не ми давай напразни надежди, които търся, както удавникът търси глътката въздух, която да нарече последна!

– Сара! – гласът му се извисява в малката, скромно обзаведена стая, в задната част на сградата. Звуковите вълни ме удрят право в гърдите – лицето му е открито, разтревожено. С какво съм заслужила подобен закрилник?

– Отче… – гласът ми е вече спокоен. Сълзите са спрели да текат и усещам единствено примирение. Отказвам да приема възможността, че смъртта не е неизбежна. Веднъж направя ли го, противният вариант ще ми отнеме здравия разум преди живота.

Той долавя недоверието ми и ме прегръща.

– Ще видиш, Сара. Обещавам ти, че ще видиш. Няма да се проваля нито пред майка ти, Бог да я прости, нито пред Божията майка.

Оставаме заедно в мълчание за известно време.

Тръгвам си. Краката не ме държат толкова стабилно, колкото ми се иска.

Следващите дни минават монотонно.

В очакване.

Прекарвам ежедневието си обвита в пашкул от нерви и тревоги. Въздухът е зареден с електричество – трябва една единствена искра, за да гръмне всичко, за да се спука преградата, която пречи на чувствата ми да прелеят и да ме удавят под собствената си тежест.

Нямам си нищо. Нямам си никого, освен митрополит Кирил.

Имам тази стая, тези четири стени и предмети, безсмислени пред лицето на вечността. Сребърните прибори, останали от майка ми. Черното радио до прозореца. Любимото ми кожено канапе в бордо.

Страхът от смъртта ми изглежда също толкова безсмислен. Какво ще оставя след себе си, че да ме е страх? След като си отида, кой ще пуска радиото, тананикайки си грешните думи? Кой ще обува чехлите в студените есенни дни и ще седи на канапето след края им, изтощен?

Кой ще полива цветята, които от години отглеждам? Кой ще храни рижавия котарак, който през ден се появява пред вратата ми, куцукайки на три крака, и нежно се отърква в глезена ми с надеждата за хапка от залъка ми? Или всичко живо в живота ми, също като мен, ще изпадне в забвение и ще погине?

Навярно няма да разбера нито едно от тези неща. Този, чието име ни е забранено да изричаме, ще прибере душата ми при себе си много преди да успея.

На седмия ден от срещата ми с митрополит Кирил, на вратата ми се почуква.

Заблъсква.

Преди да успея да реагирам, вътре нахлуват двама мъже в униформи.

Дълбоко в себе си не откривам изненада, но ще излъжа, ако кажа, че няма разочарование – леко като майчина целувка.

Мъжете не си губят времето с приказки – грабват ме за лактите и ме влачат няколко пресечки надолу. Там има още полицаи, които обграждат група евреи. Блъскат ме към тях. Възрастна жена ме хваща за рамото, за да не падна. Кимвам ѝ с благодарност. В очите ѝ няма сълзи – само яростна решителност.

Не знам дали не я съжалявам повече, именно заради това.

Мъжете ни водят нанякъде – не ни казват нищо и никой не смее да пита. Събират и други евреи по пътя, сравняват списъци и продължават. Шествието ни е тъжно и мълчаливо. Никой няма сили да говори – какво може да бъде казано?

Най-накрая наближаваме голяма сграда – училище. Такова, което не ми е познато.

Не щадят никого, докато ни вкарват в двора. Малкото глупци, които се опитват да бягат, биват пребивани безмилостно. Аз гледам само и единствено в краката си. Не виждам нищо, не чувам нищо. Мислено се моля да успея да скоча от сградата, където ще ни отведат, преди да ми направят каквото и да е. Моля се горещо, по-горещо отколкото си спомням да съм го правила и се надявам това прегрешение да ми бъде простено.

В ума ми изниква образът на митрополит Кирил.

Не успях да се сбогувам с него. Не и така, както заслужавахме.

Не успях да се сбогувам с единствения си близък човек, откакто майка ми почина. С човека, когото чувствах повече като баща от собствения си такъв.

Не успях да му благодаря като за последно.

За пръв път днес в очите ми нахлуват сълзи. До ушите ми достигат хрипове и крясъци, носът ми се пълни с прах и всичко ми е в повече, всичко е твърде, твърде истинско.

Изведнъж всички замлъкват.

Години по-късно ще помня следващите няколко мига като на забавен каданс. Сякаш съм героиня на филмова лента и действията ми не са моите, мислите си сякаш чувам за пръв път, а думите са привилегия, която не ми се полага.

Главата ми се стрелва нагоре и погледът ми търси отговори. Защо всички са притихнали? Дойде ли моментът да ни откарат към Германия? Готова ли съм наистина? Кой някога е бил готов за пътуване, от което никой друг не се е върнал?

В тълпата се разнася шепот.

– Някой е застанал пред оградата.

Не ме интересува нищо – блъскам се напред. Бутам човешката маса с лакти, колена, в ребрата ми се врязват крайници, до ушите ми стигат грозни думи.

Значение – няма. Трябва да видя кой е.

Очите ми се премрежват, а гърлото ми се стяга като в менгеме.

Той е там. Митрополит Кирил е застанал пред желязната порта на оградата.

Отново започвам да плача. Имам чувството, че никога не съм спирала.

Всички гледаме как полицаите се споглеждат стъписано. Митрополитът говори с онзи, който явно им е началник. И двамата жестикулират разпалено.

В един миг говорят. В следващия, миг митрополит Кирил прескача оградата.

Просто така. Здравите му ръце хващат най-горната ѝ част, кракът му пъргаво се прехвърля,  и той леко стъпва от другата страна. Сред нас

Сякаш подпомогнат от сили неведоми, които никой смъртен не би разбрал, черното му расо прелита острото желязо, той стъпва уверено и грациозно на земята. Застава сред нас, обърнат с лице към слисаните полицаи и войници. Горд. Уверен. Величествен.

Не мога да дишам.

– Казах го на Негово Величество веднъж. Ще го повторя и пред вас.

Целият свят замира пред гласа му – сякаш е заповед Божия. Сякаш никъде на земята не се чува друг звук, освен неговите думи – небесни послания.

– С каквато мярка мериш – с такава ще те мерят. – продължава. – За вашите дела Бог бди на небето. Заклевам се, че докато съм жив никой от тук присъстващите няма да напусне Пловдив. – той се обръща и ме поглежда. В очите му има пожар, вечен огън, а в осанката му – магия.

– Отче – полицейският началник, с когото досега спориха, излиза отпред. Кръглото му лице е зачервено от яд, а мънистените му очи сякаш ще изскочат от черепа му. – Ваше високо преосвещенство, това не е Вашата битка! Тези хора не изповядват нашата вяра! Напуснете двора на училището, докато можете, моля Ви да не ми създавате главоболия!

– Чия е битката тогава, ако не на последователите на Човеколюбивия? Животът им има точно толкова стойност, колкото и вашия. Семействата им са семейства и децата им са деца. Нямате право да ги отвеждате против волята им. Господ гледа, г-н полицейски началник – същият Господ, който закриля теб, закриля и тях.

– Добре знаете, че не говорите от името на църквата, отче.

Широка усмивка огрява лицето на духовника.

– Говоря от името на Всемогъщия. Той е справедлив.

Заобикалящите ме хора изразяват хиляди различни чувства – объркване и щастие, и надежда, и страх, и срам, и гняв, и любов. Любов към живота, към човека до тях. И благодарност. Някои са скептични. Някои – като мен – не са спрели да плачат.

Следващите думи на митрополит Кирил до края на света ще отекват в стените на съзнанието ми. Като чужд спомен – далечен, но близък.

Той се обръща към нас – погледът му е прикован към всеки присъсващ едновременно, всевиждащ и безкраен. В него виждам хората около себе си, виждам и своя образ, отразен във волята му за живот, виждам всеки, когото съм обичала и в този миг той е всичко.

– Където отивате вие, и аз идвам с вас!

Светът наоколо избухва – в крясък, в плач и молба. Началникът умолява духовника да си тръгне, умолява го да се отдръпне, но той е категоричен като скала – очите му са все така пагубно зелени в своята решителност.

Стоим на двора с часове, но вече го няма отчаянието. Няма я безнадеждността. Сълзите са сладки, вместо солени – животворни. Няма траур. Непознати хора ме прегръщат и аз им позволявам. Възелът в гърлото ми ту се заплита, ту се разплита.

Митрополит Кирил дълго говори с присъстващите униформени началници. Те се пенят, ръкомахат, повишават тон – но знаят, че не могат дори да го докоснат, освен за да му целунат ръка – ако той им разреши.

Насред глъчката и шумотевицата един мъж – великан се изправя гордо. Отчетливо се извисява гласът на митрополита:

-Анатема, на това пъклено дело!

  Чувам собственото си дишане като лятна буря. Мъже възрастни са на колене пред своя спасител, с очи отправени към небесата. И духовникът гледа натам. Сякаш чака всеки миг гръм да порази блюстителите на реда. В края на това страшно безмълвие един пощенски служител с униформа, която може би преди години е била зелена, пристъпва плахо към полицейския началник и с треперещи ръце му подава някаква хартиена лентичка.

-По телеграфа… – заеква горкият човечец. Гледа божия служител и се кръсти – заповед… от София…

Най-накрая ни освобождават.

Духовникът идва при мен, сияещ. Силно ме притиска и аз плача, като че ли за последен път.

Какво друго би могло да ме разплаче след днешния ден?

Но и как да не си позволя да роня сълзи, след като това означава, че съм жива и мога да плача?

Не са ми останали думи, с които да изразя благодарността си. Мълча. Той ме разбира без думи. Притиска ме до себе си и гали косата ми, така както би го направил родител.

Тази вечер всички се прибираме у дома.

Аз дълго стоя пред къщи без да помръдна. Гледам захабената боя на бялата врата и несъвършенствата в мазилката на стената. Виждам, че една от завесите е спусната – виси, а другата не.

Главата ми прелива от мисли. Не трябва да се успивам, за да занеса яйца на г-жа Овадия. Дали се е развалила дръжката на банята отново? Трябва да купя хляб, несъмнено.

Дали ще мога да погледам залеза утре? Ей така, за удоволствие?

След цяла вечност се решавам да отворя вратата. Ръката ми е още на дръжката, когато чувам тих звук. Обръщам се и виждам в краката си рижавия котарак, който толкова често ме посещава. Станал е толкова мършав, че едва се движи, а липсващата му част от предна лапичка сякаш ми се набива на очи още повече.

Прибирам го да живее с мен вкъщи. Давам му име – „Хаим“*.

*хаим – живот (иврит, бел. а.)

896 - 12

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad