Да обичаш… въпреки…
В дълбоките дипли на моята памет за миналото и настоящето има имена, които никога няма да забравя: Ерих Мария Ремарк, Айнщайн, България, Холокоста, Шимон Перес, Михаел Бар-зоар.
А Огоста – моята река – тече уморена в коритото и невнятни приказки разказва. Не приказки, а легенди – безкрайни като нея, пълни със златни песъчинки. И не ги разказва, а шепне, за да ги чуе само опитното ухо. А моите уши умеят да слушат, но не могат да говорят.
Затова трябва да разкажа тая история – не ми дава покой и се питам постоянно най – различни неща. И намирам закъснели отговори, на които им е дошло времето да бъдат споделени.
Моята баба все ми казваше, че не е добре вечер да се втренчвам в луната – на нещастие било. И аз поглеждах нагоре, но срещнех ли жълтата усмивка на лунния сърп, изплашено затварях очи като да се спася от някаква прокоба.
И тая вечер не можех да заспя заради моята приятелка – Естер. Моята най – добра приятелка- еврейката от съседната улица. Целият ни живот бе минал заедно. Играхме заедно с децата от улицата, ходехме на училище, споделяхме приключения. А сега нейното семейство и останалите евреи в града бяха научили от една офицерска съпруга, българка, че предстои събиране и заминаване на еврейската общност извън пределите на отечеството ни.
Истина ли беше всичко това?
Тук бяха достигнали и слухове за депортиране на евреи от Тракия и Македония. Слуховете не носеха нищо добро. Устойчивият ни свят досега като че ли се ронеше на парчета под краката ни. Като огромен насип от пясък, чийто устрем по нанадолнището не можех да спра.
Събрахме дрехи, обувки, храна, лекарства и ги занесохме у съседите. Естер беше отишла у приятелка, за да чуе новините. Родителите й разговаряха за свои роднини, които вчера напуснали България и избягали.Те бяха приготвили и раничка за Естер, в която видях на дъното бельо, сухар и две – три бучки захар.
Дали не се приготвяха за път ?! Сърцето не ми позволяваше да попитам.За мене Естер беше всичко – много повече от приятел. Тайно я обичах и боготворях. Не смеех да призная тия чувства дори пред себе си. Понякога тя танцуваше еврейски танци, които препълваха душата ми с наслада. Много красиви танци са това….
Друг път запяваше песни на джудезмо. Знаеше и български песни. В нейното еврейско училище тя учеше и езика на дедите си – иврит и често ми казваше как звучат на иврит думи от всекидневието, имена, крилати фрази. Разсмиваше ме ту с думи на иврит, ту с мъдрости на джудезмо – техният праезик в Испания. После пак запяваше една малко тъжна песен: „ Дърветата плачат за дъжд, / планините -за ветрове“.
Естер беше рядко благороден човек. Имаше брат и сестра-и двамата мълчаливи, но кротки. И двамата свиреха на пиано. Естер се шегуваше, че могат да си изкарват хляба и като улични музиканти, защото свиреха виртуозно и на цигулка.
…. В антрето се чуха стъпки. Естер се прибираше. И тя беше подучула нещо и тревогата се четеше в очите й. Не успях да я успокоя. Чувствах се смазан от болката, от неизвестността, от предстоящата заплаха. Яденето на масата остана недокоснато.
Приготвих се да тръгвам, но нещо ме дърпаше назад. Малко думи разменихме с Естер, но й обещах, че ще помогна на семейството и роднините й. Имах желязната дума и на моето семейство, че ще подкрепят Естер и близките й.
Когато си тръгнах, прочетох в погледа на моята приятелка благодарност и надежда. И нейното семейство беше давало храна и дрехи на българите, които живееха до тях. Ние винаги помежду си сме споделяли всичко. И весело, и спокойно се живееше. До тоя ден, до тоя слух….
На другия ден, когато се свечери, семейството на Естер тръгна на път. С малко дрехи и храна. Разселваха ги. Приятели – българи – им казаха, че ги изпращат в другия край на България. Дълги усилия е струвало на българското общество, на царя, на част от депутатите, на църквата да успеят да разсеят черния облак – опасността от депортиране.
…. Започнаха години на писане на писма. Бащата на Естер работел в трудов лагер, майка й някак оцелявала, защото много бългаски семейства и нови приятели на децата й помагали кой с каквото може. Успяхме да си откраднем няколко срещи с Естер, да поговорим. Когато властта се смени, се видяхме в София. Семейството й се готвеше да остане в България. Имаха работа, за дома им се грижехме години наред. Баба й и дядо й обаче заминаха за новата си родина – Израел. Искаха да умрат в своя последен дом – на своя земя.
Предстоеше ми труден избор – да поискам ръката на Естер от родителите й. Аз – Давид, българин – се осмелих да се оженя за еврейка. Но и тя ме обичаше и това ни даде сили да се преборим за щастието си. Това, че останаха в България, ми даде искрица надежда за малко щастие.
Знам, че най – голяма пречка щяха да са религиозните различия. Но тяхното семейство говореше български език като втори роден език. Въпреки трудностите, те обичаха България и тук реализираха мечтите си.
И когато настъпи моментът да попитам родителите й мога ли да се оженя за Естер, чувах оглушителното мълчание в стаята. После баща й призна, че каквото и да му струва, той няма да пречи на щастието на дъщеря си: „ И какво са различията между нас? Нали нашите пророци предрекоха появата на вашия Месия? Мога да имам доверие на хора, които ни спасиха и подадоха ръка. Щом приехме да превърнем тая държава в наш дом, тук се оказа, че е и щастието на дъщеря ни. Толкова е просто. Деца, обичам ви!“
Майката на Естер ме прегърна като син. Когато дойдоха моите родители, те признаха, че харесват Естер и от тоя ден те ще имат не само син, но и една дъщеря. Най- добрата. Направихме еврейска сватба. И уважаваме както нейните, така и моите традиции, празниците ни са повече, отколкото в другите семейства. Когато идем в Израел – не сме на гости, а при роднини и приятели.
Успяхме да съхраним любовта си с Естер, защото обичахме, въпреки всичко. И бяхме обичани – въпреки враговете ни. А имахме обичта и гостоприемството на тая древна земя – българската, която беше готова да отвори сърцето си винаги за децата на Израел.